ПРЕДЕЛИ НА ЗАДЪЛЖИТЕЛНОСТ НА ТЪЛКУВАТЕЛНИТЕ АКТОВЕ

 /публикувана в правния портал "Грамада" на 08.08.2018 г./

(Част първа)

Въведение

Повод да напиша настоящата статия ми даде практиката на някои колеги юристи (адвокати и съдии) да сочат някаква „задължителна практика” на върховните съдилища, като соченото от тях нито е практика, нито е задължително, за когото и да било. Като се има предвид, че правната система на Република България не е такава на прецедентното право и че съществува изричната разпоредба на чл. 290, ал. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), то за задължителна практика по чл. 290 ГПК е абсурдно да се говори. Ще се спра само на тълкувателните решения и тълкувателните постановления на Върховния касационен съд (ВКС) и Върховния административен съд (ВАС), тъй като съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК единствено тази практика е задължителна за съдилищата – извод, който се подкрепя и от правилото, съдържащо се в чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). В други свои разработки съм застъпвал становището, че чл. 130, ал. 2 ЗСВ противоречи на Конституцията на Република България (КРБ)[1], но докато Конституционният съд не прогласи противоконституционността на тази правна норма, то тя е действащо право и се прилага. Макар че ще бъдат разгледани тълкувателните решения, повод за които са станали гражданскоправни спорове, то изводите, до които достигам са приложими за всички тълкувателни решения и постановления (обединени под общото название „тълкувателни актове“), без оглед на правния отрасъл, до който преимуществено се отнася въпросът, с който върховните съдилища са били сезирани. Това е така, тъй като изследвам пределите на задължителност на тълкувателните решения и тълкувателните постановления, а не конкретното съдържание на тези актове, т.е. дали са постановени по въпрос на вещното, облигационното, семейното, наказателното или административното право. Изложението ще следва логичната последователност от действия, които следва да бъдат извършени, за да бъдат изпълнени предпоставките за постановяване на разглежданите актове. Първо, ще се спра на активната легитимация на сезиращия субект; второ, ще насоча вниманието си към компетентния да постанови акта орган; трето, ще разгледам нарушаването на процедурата по постановяване на тълкувателно решение или тълкувателно постановление; четвърто, ще обсъдя липсата на мотиви като порок на задължителните съдебни актове; пето, ще поставя за разглеждане въпросите за субективните и обективните предели на задължителност; шесто, ще потърся средства за защита срещу порочни (незаконосъобразни) тълкувателни решения; седмо, ще завърша разработката с кратко заключение. Тази статия има за цел да даде един критичен поглед върху възприеманите като даденост от множество юристи постановки относно тълкувателните решения и тълкувателните постановления на ВКС и ВАС – разбирания, които считам за погрешни.

Активна легитимация

Съгласно разпоредбата на чл. 125 ЗСВ: „Искане за приемане на тълкувателно решение или тълкувателно постановление могат да правят председателят на Върховния касационен съд, председателят на Върховния административен съд, главният прокурор, министърът на правосъдието, омбудсманът или председателят на Висшия адвокатски съвет.” При езиково тълкуване на цитирания текст могат да се направят следните изводи. Първо, субектите, които могат да направят такова искане се изчерпателно изброени – липсва формулировка „и други, предвидени в специален закон” или подобна. Второ, тези субекти трябва да отправят „искане” – това е правно-техническата форма на волеизявлението, с което се поставя началото на процедурата по приемане на тълкувателно решение или тълкувателно постановление, т.е. искането е сезиращото средство. Трето, от формулировката, в която се съдържа глаголът „могат”, може да се изведе заключението, че посочените в разпоредбата на чл. 125 ЗСВ лица не са длъжни да упражнят това свое право, а разполагат с правната възможност да сторят това, когато счетат, че са налице предпоставките за сезиране с такова искане, посочени в чл. 124, ал. 1 ЗСВ – при противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона. Този извод обаче би бил неправилен, тъй като при установяване на тези предпоставки, посочените органи действат в условията на обвързана компетентност – длъжни са да сезират компетентния орган по чл. 124 ЗСВ с такова искане, защото в противен случай императивната формулировка на чл. 124, ал. 1 ЗСВ „се приема” би изгубила смисъл, и би следвало да бъде „може да бъде прието”. При наличието на изброените в чл. 124, ал. 1 ЗСВ предпоставки приемането на тълкувателно решение или тълкувателно постановление е задължително, поради което няма как сезирането да бъде факултативно, тъй като това би подкопало задължителния характер на приемането на самото решение или постановление. Глаголът „могат” се използва в смисъла, на „оправомощени са” или „разполагат с компетентността”, т.е. с него се въвежда оправомощаваща правна норма, която обаче е и задължаваща за изброените в чл. 125 ЗСВ субекти. Четвърто, разпоредбата съдържа неточност, тъй като вместо съединителния съюз „и” пред „председателя на Висшия адвокатски съвет”, неправилно е поставен съюзът „или”, а в случая се извършва изброяване на субекти, които имат едно и също правомощие, при което същото не се упражнява при условията на изключване на другия субект. От буквалния прочит на разпоредбата в сегашната ѝ редакция би следвало, че ако омбудсманът упражни това свое право, председателят на Висшия адвокатски съвет няма да може да го упражни. Не такава е логиката на законодателя, когато изрежда оправомощените субекти. Разбира се, когато някой от изредените субекти упражни правото си по определен въпрос, естествено е, че друг субект няма да може да стори същото, тъй като искането вече ще е дало началото на процедурата по приемане на тълкувателен акт. Ако можем да направим аналогия с чл. 126, ал. 1 ГПК, то понеже върховното съдилище вече ще е било сезирано с искане за тълкуване на определена разпоредба, то второто искане за тълкуване на същото ще бъде недопустимо (тук изискването за субективен идентитет е неприложимо, защото за разлика от исковия процес, в тълкувателното производство страни няма).

Въпреки формулировката на чл. 125 ЗСВ, която логично води до заключението, че субектите, които са активно легитимирани да сезират ВКС и ВАС с искания за постановяване на тълкувателни актове, са изчерпателно изброени, чл. 292 ГПК като че ли разколебава този извод. Съгласно съдържащата се в него разпоредба: „При противоречиво разрешавани въпроси от Върховния касационен съд съставът предлага на общото събрание да постанови тълкувателно решение, като спира производството по делото.“ По този начин ГПК въвежда още един субект със сезираща компетентност, който не е предвиден в чл. 125 ЗСВ – отделният състав на ВКС. Между двете разпоредби възниква противоречие, което не може да бъде разрешено чрез прилагането на правилото „специалният закон отменя общия“ (lex specialis derogat legi generali), тъй като нито единият от двата закона не се явява специален по отношение на другия – единият (ГПК) урежда предимно процесуалноправна материя, а другият (ЗСВ) съдържа преимуществено устройствени правила за съдебната власт. Докато в чл. 125 ЗСВ не бъде включен и отделният състав на ВКС или бланкетното „и други, предвидени в закон“, алтернативно докато не бъде изменен текстът на чл. 292 ГПК в смисъл, че отделният състав отправя предлоението си до някой от субектите, посочени в чл. 125 ЗСВ, противоречието ще остане, а в правото не следва да се толерира неяснотата, която взаимоизключващи се правни норми предизвикват.

Възникват няколко интересни въпроса във връзка с активно легитимирания да даде началото на тълкувателното производство субект.

На първо място, какви биха били правните последици, ако сезиращият субект е извън кръга на посочените в чл. 125 ЗСВ такива и бъде постановено тълкувателно решение? За разлика от общия исков процес, в който ищецът не притежава активна легитимация да предяви иск, т.е. няма право на иск, поради което както процесът, така и крайният съдебен акт – решението – са недопустими и последното следва да бъде обезсилено, то при тълкувателното производство отговорът не е толкова еднозначен. Всъщност отново ще имаме недопустимо тълкувателно решение или постановление, тъй като бидейки сезиран от неоправомощен субект, ВКС или ВАС изобщо не следва да се счита сезиран, а разглеждайки въпроса по същество, реално стигаме до ситуацията на самосезиране. Иначе казано, липсва волеизявление, което е годно да даде началото на тълкувателното производство, а орган, който няма правомощието да се самосезира, прави това. Тълкувателното решение или постановление ще бъде недопустимо, каквото би било и решение, постановено в исков процес, в който ищецът не притежава процесуална легитимация. За разлика от решението в исковия процес обаче, тълкувателните актове не подлежат на инстанционен контрол, поради което няма орган, който да може да обезсили тълкувателния акт. Същевременно тълкувателното решение или постановление е недопустимо и този негов порок не следва да бъде оставен несанкциониран. В т. 8 от настоящата статия подробно ще разгледам въпроса за защитата срещу незаконосъобразни тълкувателни решения.

На второ място, какви биха били правните последици, когато сезирането е извършено от оправомощен субект, попадащ в кръга на посочените в чл. 125 ЗСВ, а след това е направено искане от неоправомощен субект и от двата въпроса е формулиран един общ, по който върховното съдилище се е произнесло? В този случай единствено първото искане сезира постановяващия тълкувателния акт орган и при това – само в пределите на поставения с искането въпрос. Второто искане е без правно значение. Ако тълкувателният орган преформулира въпроса, то той по същество ще се е произнесъл по непоставен за разглеждане въпрос, с което ще е излязъл извън пределите на диспозитивното начало, т.е. ще е нарушил този принцип. Тук вече тълкувателният акт ще бъде недопустим не поради липса на активна легитимация на сезиращия субект, а поради нарушаване на диспозитивното начало – въпрос, който ще бъде подробно разгледан в т. 7 от настоящото изложение.

На трето място, какви биха били правните последици, когато сезирането е извършено от субект, който не е активно легитимиран, а след това е постъпило искане и от активно легитимиран субект по същия въпрос? Считам, че макар и тълкувателното дело да е било незаконосъобразно образувано, то второто сезиране, бидейки валидно и допустимо, следва да санира порока. Разбира се, правя уточнението, че постановяващият тълкувателния акт орган трябва да се произнесе по това второ искане, защото ако го преформулира или има разлика, дори и минимална, между първото и второто искания, и се произнесе по първото, то в първия случай ще е нарушил принципа на диспозитивното начало, а във втория ще се е произнесъл по ненаправено искане, т.е. ще се е самосезирал и ще е постановил недопустим акт (правните последици, посочени в предходните два параграфа).

Извод: във всеки случай, в който е образувано тълкувателно дело и е приет тълкувателен акт, когато сезирането не е било извършено от оправомощен субект или макар и направено от такъв, то въпросът, по който се е произнесло върховното съдилище, не е този, с който е било сезирано, то тълкувателният акт ще бъде недопустим поради липса на активна легитимация или нарушаване на принципа на диспозитивното начало, тъй като де факто постановяващият орган ще се е самосезирал.

Постановяващ орган

След като беше разгледан въпросът за активно легитимирания да сезира с искане за постановяване на тълкувателен акт субект, то логично е изследването да продължи с обсъждане на проблема за компетентния да постанови такъв акт субект. Съгласно текста на чл. 124 ЗСВ: „Чл. 124. (1) При противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона се приема тълкувателно решение от общото събрание на:

наказателната, гражданската или търговската колегия във Върховния касационен съд;

гражданската и търговската колегии във Върховния касационен съд;

(нова – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) наказателната, гражданската и търговската колегия във Върховния касационен съд;

(предишна т. 3 – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) колегия във Върховния административен съд;

(предишна т. 4 – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) колегиите във Върховния административен съд.

(2) (Доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) При противоречива или неправилна съдебна практика между Върховния касационен съд и Върховния административен съд общото събрание на съдиите от съответните колегии на двете съдилища, включително командированите приемат съвместно тълкувателно постановление.”

В разпоредбите на чл. 124 ГПК е очертан кръгът на субектите, които са оправомощени да приемат тълкувателни актове: колегиите на ВКС или ВАС поотделно, някои от тези колегии съвместно, но само ако принадлежат към едно и също върховно съдилище, или общото събрание на съдиите от съответните колегии на двете съдилища. Следователно основният субект тук е колегията на съответния върховен съд. Тъй като това са колективни субекти, логично е да се поставят и въпросите за кворум и мнозинство. Уредбата на колегиите се съдържа в чл. 112 и чл. 120 ЗСВ:

Чл. 112. (Изм. и доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.)  (1) (Доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) Общото събрание на наказателната, гражданската или търговската колегия се състои от съдиите в нея като командированите участват без право на глас. Командированите съдии участват с право на глас в общото събрание на съответната колегия при издаване на тълкувателни решения.

 (2) (Доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) Общото събрание на гражданската и търговската колегии се състои от съдиите в двете колегии без командированите.

 (3) Общото събрание на всяка колегия се провежда, ако присъстват повече от половината от съдиите в нея, и приема решения с мнозинство повече от половината от присъстващите съдии.

 (4) (Изм. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) Общото събрание на колегията за приемане на тълкувателно решение се провежда, ако присъстват повече от две трети от съдиите в нея, а в случаите по чл. 110, т. 3 и 4 -повече от две трети от съдиите от съответните колегии, и приема решения с мнозинство повече от половината от всички съдии от колегията или колегиите.

 (5) (Нова – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) Командированите съдии участват с право на глас в общите събрания на съда, от който са командировани.

Чл. 120. (Доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.)  (1) (Доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) Общото събрание на колегията се състои от съдиите в нея като командированите участват без право на глас. Командированите съдии участват с право на глас в общото събрание на съответната колегия при постановяване на тълкувателни решения.

 (2) Общото събрание на колегията се провежда, ако присъстват повече от половината от съдиите от колегията, и приема решения с мнозинство повече от половината от присъстващите съдии.

 (3) Общото събрание за приемане на тълкувателно решение се провежда, ако присъстват повече от две трети от съдиите от колегията, а в случаите по чл. 118, т. 3-повече от две трети от съдиите в колегиите, и приема решения с мнозинство повече от половината от всички съдии в колегията или колегиите.

 (4) (Нова – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) Командированите съдии участват с право на глас в общите събрания на съда, от който са командировани.

При сравнение на текстовете, съдържащи се в двата члена, могат да бъдат направени няколко наблюдения. Първо, разпоредбите са почти идентични и за двете върховни съдилища. Разлики в съставите, кворумите и мнозинствата на практика няма. Това означава, че заключенията, които ще бъдат изведени за всеки от компетентните да постановят тълкувателно решение субекти, ще важи и за останалите. Второ, когато се касае до постановяването на тълкувателно решение, кворумите и мнозинствата са завишени, което е обяснимо с оглед голямото значение на тези актове. Както неведнъж съм посочвал и аргументирал, тълкувателните актове са нормотворчески актове, тъй като едва с тяхното постановяване се извежда по категоричен начин правило за поведение, което до този момент не е съществувало или поне не е било еднозначно и безспорно възприето. А „какво е искал да каже законодателят” обикновено е без значение. Трето, разпоредбите, съдържащи се в двата цитирани члена, обхващат трите основни категории въпроси, които следва да бъдат изяснени, когато изследваме проблема за компетентния да постанови тълкувателен акт орган, а именно: състав, кворум и мнозинство. Съставът определя кръга от лица, които имат правото да участват при формирането на кворума и се отчитат при определянето на мнозинството, т.е. очертава субектния субстрат на колективния орган. Кворумът и мнозинството са числа. От вече очертания кръг лица (състава) те определят колко трябва да участват в гласуването и колко трябва да гласуват по определен начин. Иначе казано, съставът определя качествените параметри на колективния орган, а кворумът и мнозинството – количествените. При съвкупното наличие на състав, кворум и мнозинство, органът може да образува и изяви воля. В противен случай, при отсъствието дори на една от тези предпоставки, ще сме изправени пред порочен тълкувателен акт, но в зависимост от конкретния порок последиците ще бъдат различни.

На първо място, трябва да определим обхвата на персоналния субстрат, т.е. кои съдии могат да участват в общото събрание на колегията. Това са само онези съдии, които са членове, т.е. по надлежния начин (предвиден в ЗСВ) са назначени във върховното съдилище и са разпределени в съответната колегия. Командированите съдии изрично биват изключени от този състав (чл. 112, ал. 1 и чл. 120, ал. 1 ЗСВ), тъй като те принадлежат към персоналния състав на съда, от който са командировани (чл. 112, ал. 5 и чл. 120, ал. 4 ЗСВ). С други думи, ако в общото събрание на която и да било колегия, компетентна да постанови тълкувателен акт участва командирован съдия, то той не участва нито при формирането на кворум, нито при формирането на мнозинство, тъй като той се числи към друго общо събрание – на съда (и колегията), от който е командирован. Кворумът и мнозинството се формират само от съдиите, които имат право на глас (при това не на съвещателен такъв).

На второ място, след като бе очертан кръгът от лицата, които могат да участват в гласуването и съответно да формират волята на колегиалния орган, възниква въпросът колко от тези лица трябва да участват в гласуването, за да бъде то действително. Законодателят приема определена част от общия брой, а не конкретно число, което да обозначава броя на върховните съдии, които следва да имат право на глас и да присъстват на заседанието, в което се приема тълкувателният акт. По този начин се придава известна гъвкавост на кворума, тъй като предварително не е възможно да се определи общият брой на съдиите в колегиите. Той може да се промени, а заедно с него и необходимият брой съдии за наличието на кворум. Тази част от общия брой на съдиите в колегиите и за двете съдилища е повече от две трети, което означава, че кворумът за постановяване на тълкувателен акт надхвърля този за постановяване на което и да било решение от същия орган (чл. 112, ал. 3 в сравнение с ал. 4 и чл. 120, ал. 2 в сравнение с ал. 3 ЗСВ). Не се поставя изискването за две трети от общия брой плюс един, нито пък е достатъчен броят от точно две трети. Т.е. ако в колегията има 30 (тридесет) съдии, то необходимо ще бъде присъствието на 21 (двадесет и един) от тях. С числата, които точно се делят на три, проблеми няма. Ако обаче в колегията има 40 (четиридесет) съдии (разбира се, не се броят командированите, тъй като те не са в състава на оправомощените да гласуват), то две трети от тях биха били 26,67 съдии. Следователно достатъчно ще бъде да гласуват 27 съдии, тъй като с този си брой те надхвърлят двете трети. Иначе казано, при закръгляне към по-голямото цяло число, след като са изчислени двете трети от общия брой на съдиите от колегията с право на глас (като цяло число и дробна част), ще има кворум.

На трето място, след като бе изяснено кои са съдиите, чието участие в гласуването има правно значение, и след като бе установен минималният необходим брой на онези, които трябва да участват в това гласуване, за да породи то правни последици, стигаме и до последния въпрос – колко от тях трябва да подкрепят тълкувателния акт, за да се счита той приет. За разлика от останалите решения на общите събрания на колегиите (чл. 112, ал. 3 и чл. 120, ал. 2 ЗСВ), тези, с които се приемат тълкувателни актове, изискват по-голямо мнозинство – не просто повече от половината от присъстващите, а повече от половината от всички съдии с право на решаващ глас (по същество съвещателният глас изобщо няма значение за гласуването, т.е. това не е „право на глас”). Ако се върнем към разсъжденията в предходния параграф, ще видим, че когато общият брой на съдиите е четно число, то просто трябва да го разделим на две и да прибавим единица, за да получим минималният брой съдии, които трябва да подкрепят тълкувателния акт, за да бъде приет. Примерно, ако съдиите са общо 30 (тридесет), то „за” трябва да са гласували най-малкото 16 (шестнадесет), ако са общо 40 – тълкувателният акт трябва да е получил подкрепата на поне 21 от тях. Ако броят им е нечетен, той отново се дели на две, след което полученото число се закръгля към по-голямото цяло число. Примерно, ако броят им е 41 (четиридесет и един), то половината е 20,5, което число се намира между 20 и 21, а следователно по-голямото цяло число ще бъде 21, което е и верният отговор на задачата, т.е. ако общият брой на съдиите с право на глас в общото събрание на колегията е 41, то в полза на тълкувателния акт трябва да са гласували поне 21, за да бъде приет.

Изискванията за кворум и мнозинство при приемането на тълкувателни актове са завишени в сравнение с приемането на други решения от общите събрания на колегиите и това е оправдано, имайки предвид последиците, които чл. 130, ал. 2 ЗСВ свързва с приемането на актовете по тълкуване на закона.

Какви обаче биха били правните последици ако бъдат нарушени тези изисквания? Това, което законодателят ни казва е, че тълкувателният акт се приема от съдии с право на глас, чийто общ брой е повече от половината от всички съдии в съответните колегии с право на глас. Ако е налице това мнозинство, ще има и орган, който може да формира воля и да вземе решение. Ако такова мнозинство няма, то няма да има воля, няма да има и решение. Тълкувателният акт няма да породи правни последици, тъй като ще бъде нищожен. Така, ако общият брой на съдиите с право на глас в съответната колегия е 30 и за тълкувателно решение гласуват 15 или по-малко от тях, то решението ще е нищожно и нито един съд или административен орган няма да е обвързан от него, тъй като нищожните актове са правно нищо (т.е. за правото те не съществуват и не могат да породят каквито и да било правни последици). Следователно нарушаването на изискването за мнозинство води до нищожност на тълкувателния акт. Считам, че за нищожността съдът трябва да следи служебно, тъй като се касае до специфичен вид акт, който по същността си е нормативен, тъй като установява едно правило за поведение, което до неговото (на акта) постановяване не е съществувало като правило (за да е налице правило, то трябва да задава категорично и безпротиворечиво модел за поведение при наличието на определени предпоставки, защото иначе нямаме правило, а вероятност, произвол или нещо друго).

Не така стои обаче въпросът с нарушаването на изискването за кворум. Кворумът е предвиден от законодателя, за да участват в обсъждането на тълкувателния акт достатъчно на брой съдии, така че решенията, които ще залегнат в него да бъдат мотивирани, премислени, справедливи и да не извращават волята на законодателя (поне не твърде очевидно). Липсата на кворум обаче не води до нищожност на крайния акт. Това е процесуално нарушение, тъй като самата процедура по приемането на тълкувателния акт е опорочена – създават се предпоставки за приемането на необоснован акт, но въпреки това, ако е налице изискуемото мнозинство, ще е формирана правно релевантна и обвързваща воля на органа. Макар и да е съществено процесуалното нарушение (липсата на кворум), това в исковия процес би довело до отмяна на съдебното решение като неправилно, но не и до прогласяването му за нищожно. В случая с тълкувателните актове, нарушаването на изискването за кворум, не препятства действието на тълкувателния акт и за това нарушение съдът не следи служебно. Актът поражда правни последици.

Извод: законодателят урежда състава на колегиите, които могат да приемат тълкувателни актове, както и необходимите кворум и мнозинство за постановяването на последните. Нарушаването на изискването за мнозинство води до нищожност на постановения акт, за която съдът (всеки съд) и административните органи следят служебно, а възражение в този смисъл може да бъде повдигнато от всяка от страните по делото. Нищожният тълкувателен акт не съществува в правния мир, поради което не може да породи каквито и да било правни последици. Нарушаването на изискването за кворум е съществено процесуално нарушение, което обаче на препятства действието на тълкувателния акт.

Нарушаване на процедурата по приемане на тълкувателен акт

Както беше посочено в последния параграф на предходната точка от изложението, нарушаването на изискването за кворум води до съществено процесуално нарушение, но не и до липса на волеизявление. Процесуалното нарушение е съществено, тъй като биват изключени членове на колективния орган, които е нормативно предвидено да участват в обсъждането и гласуването за тълкувателния акт, което няма как да не се отрази по подразбиране и на самия него. Това процесуално нарушение може да доведе и до необоснованост (която в исковия процес би била самостоятелно основание за отмяната на крайния съдебен акт от горната инстанция като неправилен), но може и да няма тази последица. Но възниква и въпросът дали освен липсата на кворум съществуват и други съществени процесуални нарушения.

За да е налице процесуално нарушение, то необходимо е, на първо място, да съществува нормативно установена процедура, за чието провеждане е оправомощен (възложени са му права и едновременно с това задължения) ръководно-решаващ орган, тъй като в противен случай няма да е налице правна норма или съвкупност от такива норми, която да бъде нарушена. За да бъде обаче едно процесуално нарушение съществено и съответно основание за отмяна на крайния съдебен акт от горната инстанция в исковия процес, то трябва да е повлияло на изхода на процеса или да може да се направи обосновано предположение, че би могло да му повлияе. Обикновено въпросът опира до нарушаването или ограничаването на процесуално право на някоя от страните по делото, така че тя да не може да установи своите фактически твърдения и да обоснове съществуването или несъществуването на спорното право такова, каквото го твърди. Съществено процесуално нарушение е неправилното разпределяне на доказателствената тежест, недопускането на относими, допустими и необходими доказателства, отхвърляне на или непроизнасяне по относимо възражение, липсата на доклад по делото, допускането на възражения, които са преклудирани и т.н. В производството по постановяване на тълкувателен акт обаче няма страни. Тук ключово значение има нарушаването на процедурата и предположението, че това нарушение евентуално би могло да повлияе на крайния акт. Очевидно е, че когато нямаме страни и техни процесуални права, чието упражняване е изключено или ограничено, критерият става доста неясен. Не по-малка неяснота поражда и самата процедура по приемането на тълкувателния акт. Не е установен подробен ред, по който се разглеждат и обсъждат исканията, не са конкретизирани отделните етапи по обсъждането и по приемането на тълкувателния акт, т.е. по същество процедура липсва. След като съответното върховно съдилище е било сезиране с искане от някой от оправомощените по чл. 125 ЗСВ субект, приложение намира чл. 128 ЗСВ:

Чл. 128.  (1) Председателят на съда, до който е подадено искането, с разпореждане образува дело и го възлага на един или на няколко съдии-докладчици.

 (2) Председателят на Върховния касационен съд и председателят на Върховния административен съд със съвместно разпореждане образуват и насрочват дело за приемане на тълкувателно постановление от общото събрание на съответните колегии на двете съдилища.

 (3) Делото по ал. 1 или 2 се насрочва в двумесечен срок от постъпване на искането.

След постъпването на искането, се образува тълкувателно дело, насрочва се за разглеждане в открито заседание и бива определен съдия-докладчик или няколко такива. Чл. 129 ЗСВ посочва кои лица могат да участват в заседанията на общото събрание на съответната колегия, както и че за всяко заседание се води протокол. Така стигаме до чл. 130, ал. 1 ЗСВ, който гласи:

Чл. 130. (Доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.)  (1) (Доп. – ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 09.08.2016 г.) Тълкувателните решения и тълкувателните постановления се приемат и обявяват в тримесечен срок от постъпване на искането, а при особена правна сложност – до 6 месеца.

Очевидна е пестеливостта, с която законодателят е уредил процедурата по приемане на тълкувателно решение. Това означава и малко на брой хипотези, в които могат да са налице процесуални нарушения: първо, неопределянето на съдия-докладчик; второ, ненасрочването на делото; трето, неспазването на срока, в който тълкувателният акт трябва да бъде постановен. Но от тези нарушения нито едно няма да бъде съществено. Ако е налице краен тълкувателен акт, то неспазването на един или друг срок няма да се отрази на качеството му, тъй като тези срокове не са от значение нито за обсъждането, нито за гласуването, а още по-малко за приемането на акта. И след година, и след две години да бъде приет актът, стига да е налице изискуемото мнозинство, то той ще бъде валиден и, отделно от това, не би могло да се направи предположение, че ако би бил постановен след три или шест месеца, този акт би бил различен. Без значение е и обстоятелството, че някои съдии могат да са били сменени в периода между изтичането на законоустановения срок за приемането на акта и датата на реалното му приемане. Конкретният съдия, макар да има свое вътрешно убеждение и правни възгледи, в случая е част от колективен орган и не неговата (на съдията) воля е правно релевантна, а тази на органа, поради което важно е кога органът ще се произнесе, а не в какъв състав ще съвещава, гласува и приема решения или постановления. Неопределянето на съдия-докладчик също не може да бъде съществено процесуално нарушение, най-малкото защото функциите му не са регламентирани в ЗСВ, за да се прецени доколко значима е ролята му за постановяването на тълкувателния акт. Поради скромната уредба може да се приеме, че стига колективният орган (общото събрание) да се е събрал и да е взел валидно решение за постановяването на тълкувателен акт, въпросът дали конкретен съдия е направил някакво проучване, дали е поискал становища от заинтересованите лица и органи, дали и каква роля е взел в обсъжданията и постановяването на крайния акт, не води до съществено процесуално нарушение, тъй като не може да се направи предположение, че резултатът би бил различен, ако би участвал съдията-докладчик или участието му беше различно. В крайна сметка всеки от съдиите, участващи в обсъжданията и в гласуването, е висококвалифициран юрист с дългогодишен опит, свое вътрешно убеждение и значителни правни знания, поради което не можем да допуснем, че без съдията-докладчик колегите му ще са в невъзможност и сами да формират обосновано становище по искането, с което колективният орган е бил сезиран.

Извод: макар и да е възможно да бъде нарушена процедурата по постановяване на тълкувателен акт, то до съществено процесуално нарушение е по-скоро трудно мислимо да се стигне, тъй като не би могло да се направи обосновано предположение, че при липсата на такова нарушение крайният тълкувателен акт би бил с различно съдържание. Единствено липсата на кворум може да бъде съществено процесуално нарушение, защото законодателят изрично е предвидил необходимостта в гласуването да участват определен брой оправомощени лица като целта му е по-добре обоснован краен акт. В този случай не намира приложение предположението дали липсата на кворум би се отразила негативно върху крайният акт – тази преценка е направена предварително от законодателя.

Липса на мотиви

Макар че в общия исков процес необосноваността е основание за отмяна на съдебното решение, то при тълкувателната процедура липсата на мотиви не влияе на законосъобразността на крайния акт. Това е така, поради няколко причини. Първо, в Закона за съдебната власт (ЗСВ) не съществува такова задължение за оправомощения да тълкува дадена разпоредба орган. И тъй като това задължение не е част от нормативно уреденото тълкувателно производство, то няма как да се счита, че с неизготвянето на мотиви органът е извършил нарушение. Второ, за разлика от разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК, която гласи: „Към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда”, в ЗСВ не се съдържа аналогичен текст. Това е разбираемо, тъй като в тълкувателното производство няма страни, нито пък се събират доказателства, не се анализират твърдения и фактически обстановки. Тези разлики в двете производства обосновават неприложимостта по аналогия на задължението за изготвяне на мотиви. Трето, както и в общия исков процес, мотивите не са част от съдебното решение, а са нещо допълнително, което разкрива логическите стъпки, по които е минал постановилия акта орган, за да достигне до изводите, изложени в решението (или постановлението), поради което тълкувателният акт е завършен юридически акт дори без тях.

Извод: необосноваността в общия исков процес води до отменимост на съдебния акт от въззивната инстанция поради неправилност именно защото съществува нормативно изискване последният да бъде мотивиран, както и съдържанието на мотивите към него. За тълкувателните актове обаче такова изискване не съществува, поради което не може да се счита, че липсата на мотиви ги опорочава.

/публикувана в правния портал "Грамада" на 09.08.2018 г./


(Част втора)

 

Субективни предели на задължителност

Съгласно разпоредбата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ: „Тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове.” Този текст очертава субективните предели на задължителност на тълкувателните актове, тъй като изчерпателно изброява субектите, за които тези актове са задължителни. Наистина „всички органи, които издават административни актове” е неопределено, но определяемо понятие, като въпросът дали даден субект попада в тази категория органи следва да се преценява за всеки конкретен случай. Ще разгледам субективните предели на задължителност на тълкувателните решения и тълкувателните постановления по субекти, за да проверя дали съдържащото се в разпоредбата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ правило за поведение действително е в състояние да постигне изпълнението на възложената му от законодателя цел.

На първо място, ще се спра на органите на съдебната власт. Съгласно чл. чл. 119, 126, 128 и 129 от Конституцията на Република България (КРБ) това са съдиите (съдебните състави, ако трябва да бъдем прецизни), прокурорите и следователите (съд, прокуратура и следствие). Когато някой от тези субекти се произнася с постановление, решение, определение, разпореждане или присъда, то той упражнява съдебната власт, чието упражняване преследва поставената в чл. 117, ал. 1 КРБ цел – защита на  правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата. При упражняването на тази своя дейност обаче органите на съдебната власт не са напълно безконтролни. Така например решенията на първоинстанционния съд подлежат на обжалване пред въззивния съд, а повечето прокурорски постановления също подлежат на съдебен контрол. Тъй като основно ще се концентрирам върху гражданските дела, то на прокурорските постановления няма да се спирам подробно. Ще изведа обаче общ принцип, от който могат по аналогия да се правят заключения за актовете на всички органи на съдебната власт. Когато бъде постановен такъв акт и неговата правилност зависи от прилагането на разрешението на даден правен въпрос, дадено с тълкувателно решение или тълкувателно постановление, то неприлагането на тълкувателния акт би довело до неправилност и на съдебното постановление (разпореждане, определение, решение). Санкцията за такова неправилно съдебно постановление поради противоречието му с материалния закон (в случаите, в които тълкувателният акт формулира правило за поведение при тълкуването на материалноправна разпоредба) или поради съществено противоречие със съдопроизводствените правила (в случаите, в които тълкувателният акт формулира правило за поведение при тълкуването на процесуалноправна разпоредба), би била отмяна на съдебния акт по конкретното дело. Очевидно е, че ако няма санкция, то и за задължителност на тълкувателните актове не можем да говорим, тъй като няма да е налице механизъм, който да задължава органите на съдебната власт да се съобразяват с тези актове. В гражданския процес съдебното решение на първата инстанция подлежи на инстанционен контрол от въззивната, която може да провери и дали първоинстанционният съд правилно е приложил относимото към казуса право, в това число и тълкувателен акт. Актът, с който приключва производството пред въззивната инстанция обаче, може да подлежи на обжалване пред касационната инстанция (в който случай последната ще има възможност да провери и дали въззивната инстанция се е съобразила с тълкувателен акт, с който е трябвало да се съобрази), но може и да не подлежи на касационен контрол. От значение в случая са разпоредбите на чл. 280 ГПК и на чл. 303 ГПК. В чл. 280, ал. 3 ГПК са посочени онези решения на въззивните съдилища, които не подлежат на касационно обжалване, без значение от какви пороци могат да страдат. Ал. 2 на същия член допуска изключение от предпоставките по ал. 1, но не и от тези, съдържащи се в ал. 3 на чл. 280 ГПК. С други думи, ако съдебното решение на въззивната инстанция попада в обхвата на чл. 280, ал. 3 ГПК, то по отношение на него касационен контрол ще бъде недопустим, дори да е очевидно неправилно (ал. 2) или, както е в интересуващия ни случай – постановено в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ал. 1, т. 1). Тези решения, които поради изричните разпоредби на чл. 280, ал. 3 ГПК не подлежат на касационно обжалване, не могат да бъдат проверени и относно прилагането на тълкувателен акт, от значение за правилното решаване на конкретния казус. Решението на въззивния съд е окончателно и дори да не е съобразено с тълкувателния акт, касационният контрол е невъзможен. Няма санкция за неизпълнението на задължението, произтичащо от чл. 130, ал. 2 ЗСВ, поради което по всички тези дела, посочени в чл. 280, ал. 3 ГПК въззивните съдилища са доста свободни да преценят дали да приложат тълкувателния акт или не. Тяхното решение не може да бъде отменено като неправилно, тъй като не подлежи на последващ инстанционен контрол. Извънредният способ за отмяна на влязло в сила съдебно решение – чл. 303 ГПК – също не може да санкционира неприлагането на тълкувателен акт от въззивния съд, тъй като отменителните основания са изчерпателно изброени в чл. 303, ал. 1 ГПК (и чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ГПК, когато става дума за неприсъствено решение) и неприлагането на приложимото за правилното решаване на правния спор право, в това число и съдържащото се в тълкувателните актове, не е сред тях. Още тук виждаме, че макар и да се прокламира някаква задължителност на тълкувателните актове, то тя не е абсолютна по отношение дори на органите на съдебната власт, тъй като не съществува механизъм, чрез който да се контролира тяхното прилагане, когато последната инстанция е въззивният съд. Когато няма механизъм, обезпечаващ прилагането на една правна норма, то тя, макар и пределно ясна за своите адресати, често остава не повече от благопожелание. В случая интересното е, че селективният касационен контрол, който според мен е противоконституционен[1], на практика ограничава или поне е в състояние да ограничи задължителността на тълкувателните актове (която също считам за противоконституционна) по отношение на част от адресатите на правилото, съдържащо се в чл. 130, ал. 2 ЗСВ.

На второ място, след като бяха обсъдени органите на съдебната власт, нека се спрем и на органите на изпълнителната власт. Прилагайки горните разсъждения, очевидно е, че и не всички от тези органи ще бъдат обвързани от правилото, съдържащо се в чл. 130, ал. 2 ЗСВ. Нещо повече, съгласно чл. 128, ал. 3 от Административно-процесуалния кодекс (АПК): „Не подлежат на съдебно обжалване административните актове, с които непосредствено се осъществяват външната политика, отбраната и сигурността на страната, освен ако в закон е предвидено друго.” От гледна точка на целесъобразността на тези актове, изключването им от съдебен контрол е разбираемо, тъй като защитават най-висши ценности от национално значение – отбраната, сигурността, както и връзките на страната с останалия свят, които при съвременните условия са жизнено необходими и за съществуването на българския народ. Но, с оглед засегнатите в настоящата разработка въпроси, важното е друго – при липсата на съдебен контрол, издаващият тези актове орган може и изобщо да не се съобрази с тълкувателните актове, касаещи нормативните основания за издаваните от него актове. Вярно е, че по отношение на актовете, с които непосредствено се осъществява външната политика, отбраната и сигурността на страната, може би няма тълкувателни актове или ако има, то те са изключително малко, но въпросът опира до принципната липса на механизъм за контрол по отношение на тези административни актове и на субектите, които ги издават. Тъй като не съм запознат с всички нормативни актове, уреждащи компетентността на държавни органи и органи на местната власт и местното самоуправление, които издават административни актове, както и на недържавните органи, които по силата на нормативен акт са натоварени с издаването на административни актове (индивидуални, общи и/ или нормативни), не мога да посоча всички изключения от принципа за съдебен контрол върху административните актове. Не е и необходимо. Във всеки случай, когато административният орган действа като „последна инстанция”, т.е. административните му актове не подлежат на последващ съдебен контрол, то той може да се съобрази с тълкувателен акт, приложим към конкретния казус, но може и да разтълкува правната разпоредба по свое усмотрение и това негово тълкуване няма да подлежи на контрол, т.е. то ще бъде единственото меродавно при решаването на въпроса, с който органът е сезиран. Струва си да се отбележи и разпоредбата на чл. 99, т. 1 АПК, съгласно която: „Влязъл в сила индивидуален или общ административен акт, който не е бил оспорен пред съда, може да бъде отменен или изменен от непосредствено по-горестоящия административен орган, а ако актът не е подлежал на оспорване по административен ред – от органа, който го е издал, когато: 1. съществено е нарушено някое от изискванията за законосъобразността му”. Въпросът е дали несъобразяването с тълкувателен акт може да се счете за съществено нарушение на изискване за законосъобразност на акта, тъй като изискванията се съдържат в чл. 146 АПК. Тълкувателните актове могат да установят както административнопроизводствени правила, така също и материалноправни разпоредби, а също и цели на закона, които нормотворецът (Народното събрание) нито е желаел да обективира в нормативен акт, нито пък е сторил това, но впоследствие чрез тълкуване неговата воля е била подменена от волята на друг субект, който се е превърнал във фактически нормотворец (колегията или колегиите, постановили тълкувателния акт). Без да се връщам на въпроса за противоконституционността на чл. 130, ал. 2 ЗСВ и на принципната недопустимост правоприложителят да е и нормотворец, изземвайки функцията на законодателния орган и заличавайки границите между разпределението на упражняването на държавната власт, ще отбележа, че при сега действащата нормативна уредба най-вероятно разпоредбата на чл. 99, т. 1 АПК би могла да намери приложение де юре, тъй като волята на тълкувателя ще се приеме за меродавна при тълкуване на съответната приложима разпоредба. На практика обаче слабо вероятно е орган, чийто акт не подлежи на обжалване нито пред съд, нито пред по-горестоящ  административен орган, да отмени или измени издадения от него акт. Тъй като последният акт не подлежи на по-сетнешен контрол, то нямаме основание да смятаме, че вътрешното убеждение на административния орган ще се промени само поради подаденото искане за отмяна или изменение. Що се отнася до актовете, които подлежат на отмяна от непосредствено по-горестоящия административен орган, то в случаите, когато актовете на последния не подлежат на последващ съдебен контрол, много спорно е дали съобразяването с приложим тълкувателен акт би било по-вероятно.

Извод: въпреки че законодателят прокламира в чл. 130, ал. 2 ЗСВ задължителност на тълкувателните актове за определен кръг субекти, принадлежащи към съдебната и изпълнителната власт, той ограничава значително, а в някои случаи и обезсмисля съдържащото се в цитираната разпоредба правило, тъй като или не предвижда механизми за контрол на актовете на тези органи и следователно за съответствието им с тълкувателните актове, или изрично изключва прилагането на съществуващите контролни механизми. Освен че считам съдържащата се в чл. 130, ал. 2 ЗСВ правна норма за противоконституционна, то също така я намирам за негодна да породи правните последици, които законодателят е желаел да постигне с нея, поради липсата на механизъм, който да я гарантира.

Обективни предели на задължителност

Може би най-важният въпрос, поради голямото си значение за практиката, касае обективните предели на задължителност на тълкувателните актове, т.е. коя част от тези актове има правна сила и съдържа правила за поведение. Традиционно тълкувателните актове се обективират в документи, които се състоят от четири отделни части: първата се състои от реквизити, които индивидуализират самия акт – номер, вид на акта, дата на постановяване, имената на съдиите, които са участвали в гласуването, името на секретаря и номера на тълкувателното дело, както и кратко описание на обстоятелствата, довели до постановяването на акта (сезиращ орган, дата на сезиране и т.н.); втората част обхваща въпросите, с които тълкуващият орган е бил сезиран; третата част на документа съдържа мотивите, които съответната колегия или колегии излагат, за да обосноват правните изводи, представляващи отговор на въпросите, формулирани във втората част; четвъртата част от документа се състои от отговорите на въпросите от част втора – именно тази част е самият тълкувателен акт. Понякога в края на документа се поместват особени мнения на част от съдиите, но това не е задължително, тъй като не винаги има такива мнения. Разбира се, не във всеки документ се съдържа достатъчно ясно разграничение на отделните части, но възприетото тук се ползва за по-голяма яснота. Ако мога още повече да опростя въпроса, тълкувателният акт (решение или постановление) обикновено започва след думата „РЕШИ:” или „ПОСТАНОВИ:”. Задължително обаче отговорите на въпросите, съдържащи се в част четвърта, трябва да се разглеждат във връзка със самите въпроси, формулирани в част втора. Що се отнася до мотивите, то те, макар и да се обективират в същия документ, нямат задължителна сила, както и в исковия процес. Мотивите само показват логическите връзки, които е направил решаващият орган, линията на мисълта, която е следвал, за да достигне до обективираните в тълкувателния акт (част четвърта) изводи. Но тълкувателните актове обвързват субектите, до които се отнасят, със своя резултат, а не с мотивирането му. Няма пречка да се цитират мотивите на тълкувателните актове в искови молби, отговори, писмени защити, устни състезания и съдебни актове, но тези мотиви не са задължителни за никого (освен, разбира се, за съдилището, което ги е изложило, поне до момента, в който същото това съдилище на промени практиката си). И когато две съдилища достигнат до един и същи правен извод, който съответства на тълкувателния акт, макар че едното е мотивирало своя съдебен акт с мотиви, коренно различни от съдържащите се в документа, обективиращ самия тълкувателен акт, нито едно от решенията няма да подлежи на отмяна поради нарушение на материалния закон, тъй като е спазено изискването на чл. 130, ал. 2 ЗСВ за съответствие с тълкувателния акт. За да илюстрирам изложеното дотук в т. 7 от настоящата разработка, ще дам един емпиричен пример, а именно Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 26 юни 2015 г., ВКС, ОСГТК по т.д. № 2 от 2013 г. От гледна точка на структура, тълкувателното решение следва гореописаната такава като третата част е отделена от въпросите (втората част) с изречението: „Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното:” (следват мотивите), а четвъртата е отделена от третата с думата „РЕШИ:”. Но макар и в структурно отношение документът да е образцов, то от съдържателна гледна точка има какво да се желае. Така във втората част – формулирането на въпросите, по които съществува противоречива съдебна практика – десетият въпрос гласи следното: „Откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал.1, б.”д” ГПК отм.)?” Очевидно е, че въпросът касае перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, както и настъпването ѝ поради непоискване извършването на изпълнително действие от страна на взискателя. В мотивите си обаче ВКС посочва: „Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането

. Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица. Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ

(независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др…. Прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл. 116, б. „б” ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД са уредени по различен начин.

 В първия случай нова давност не започва да тече докато трае производството, а ако съществуването на вземането не бъде признато, давността не се счита прекъсната. Ако вземането бъде признато новата давност започва да тече от влизането в сила на крайния акт, с който се установява, че вземането съществува, тъй като докато трае производството, давност не тече. Не случайно законодателят е уредил отделно хипотезата на чл. 116, б. „в” ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес

. Тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в” ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността нито отпадане на ефекта на прекъсването.” Този пространен цитат е необходим, за да се изтъкне, че ВКС в мотивите си обсъжда въпрос, с който въобще не е сезиран, а именно прекъсването на давността на основание чл. 116, б. „в” ЗЗД поради непредприемането на действия за принудително изпълнение. Хипотезите на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и на чл. 116, б. „в” ЗЗД са коренно различни. В първия случай се касае за поискване на извършването на изпълнителни действия, а във втория – на реалното извършване, при това не на каквито и да било изпълнителни действия, а на едно тяхно подмножество – действия за принудително изпълнение.[2]Очевидно е, че мотивите в тази им част нямат нищо общо с правния въпрос, с който ВКС е бил сезиран. Тези мотиви не са задължителни за никого и затова дори съдът по конкретен казус да се произнесе в противоречие с тях, то актът му нито ще бъде немотивиран, нито ще страда от материалноправна незаконосъобразност. Същевременно въпреки излишните разсъждения по въпрос, с който ВКС не е сезиран, изложени в мотивите, то в самото тълкувателно решение е даден отговор на въпроса, с който ВКС е бил сезиран: „10. Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Обявява за изгубило сила Постановление №3/1980г. на Пленума на Върховния съд.” Последното изречение показва, че възприетата съдебна практика не се споделя от върховното съдилище и с настоящото тълкувателно решение се изменя. Разсъжденията във връзка с приложимостта на чл. 116, б. „в” ЗЗД нямат правна сила. Разбира се, може да се дискутира и въпросът дали самото тълкувателно решение е правилно и дали ВКС не смесва прекъсването на давността по чл. 116, б. „в” ЗЗД с прекъсването на давността по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като и правните последици са различни (в единия случай самото вземане губи обезпечеността си с държавна принуда, а в другия се прекратява изпълнителното производство, но вземането може все още да подлежи на принудително изпълнение), а различни са и предпоставките за възникването им. Въпросът за разграничението между правните норми, съдържащи се в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и чл. 116, б. „в” ЗЗД съм разгледал подробно в статията си „По някои въпроси на перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК и прекъсването на давността по чл. 116, б. „в” ЗЗД“, поради което няма да се спирам на него и тук.

Макар че в случая с Тълкувателно решение № 2/2013 г. от 26 юни 2015 г., ВКС, ОСГТК по т.д. № 2 от 2013 г. съдържащият се в част четвърта отговор да съответства на поставения в част втора въпрос, то не във всички тълкувателни актове се наблюдава такова съответствие. Така например в Тълкувателно решение № 11/2012 г. от 21 март 2013 г., ВКС, ОСГК по т.д. № 11 от 2011 г. поставеният въпрос гласи следното: „Ползва ли се констативният нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, с обвързваща материална доказателствена сила по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост?” Отговорът, който ВКС дава на този въпрос, е: „Нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК.” Последното изречение от тълкувателното решение (което касае тежестта на доказване и приложимостта на чл. 193 ГПК) не е постановено по въпрос, с който върховното съдилище е било сезирано. Това означава, че е налице самосезиране, което, имайки предвид изчерпателно изброените субекти, оправомощени да сезират тълкуващия орган (чл. 125 ЗСВ), е недопустимо. За да бъде допуснат до разглеждане въпросът, с който е сезирано върховното съдилище (или и двете такива), то трябва да са налице и предпоставките по чл. 124, ал. 1 ЗСВ, а именно да съществува противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона. Затова само когато съществува такава практика, следва да се постанови тълкувателен акт, а преценката се прави единствено относно формулирания въпрос, с който ВКС и/ или ВАС са сезирани. Отговорът на въпрос, с който тълкуващият орган не е сезиран е недопустим, защото: първо, бива нарушено диспозитивното начало и се заобикалят както правилата за активно легитимирания да сезира този орган субект, така също и правото на сезиращия субект да формулира въпроса, чието тълкуване смята за необходимо; второ, не може да се извърши преценка относно наличието на предпоставките по чл. 124, ал. 1 ЗСВ, тъй като такава най-напред се прави от сезиращия субект, а след това и от тълкуващия – сезиращият субект може и да не счита, че е налице противоречива или неправилна практика по тълкуването и прилагането на закона извън поставения въпрос; трето, тълкуващият орган би могъл безконтролно да дава „тълкувания”, а по същество да дописва закона, ако му бъде призната възможността с тълкувателните си актове да се произнася по правно задължителен начин и относно въпроси, които сам формулира – така дори и минималните гаранции, каквито са сезирането от определен субект и при определени обстоятелства, ще отпаднат и нормотворческата компетентност на върховните съдилища ще стане почти равна с тази на Народното събрание. Отговаряйки на непоставен въпрос, тълкуващият орган нарушава диспозитивното начало и по аналогия с исковия процес, в тази му част тълкувателният акт е недопустим. Впрочем същите биха били и правните последици, ако върховното съдилище преформулира въпроса, с който е било сезирано, по такъв начин, че да измени волята на  сезиращия го субект, тъй като отново ще сме изправени пред самосезиране.

Извод: единствено точният отговор на въпроса, с който върховното съдилище е сезирано, обективиран в тълкувателния акт, е правно обвързващ. Мотивите към него, както и произнасянето по допълнителни въпроси, които не са били поставени за разглеждане по надлежния ред (чрез сезиране от оправомощен за това субект), са без правно значение.

Защита срещу незаконосъобразни тълкувателни актове

Тъй като чл. 130, ал. 2 ЗСВ съдържа правило, задължаващо определени публичноправни субекти да съобразяват актовете си с тълкувателните такива, то необходимо е да се помисли и за защитата срещу порочните тълкувателни актове, тъй като последните могат да предопределят изхода на даден правен спор.

На първо място, както беше посочено в т. 3 от настоящата разработка, нарушаването на изискването за мнозинство при приемането на тълкувателния акт води до нищожността му, за която съдът (всеки съд) и административните органи следва да следят служебно, а възражение в този смисъл може да бъде повдигнато от всяка от страните по делото. Нищожният тълкувателен акт не съществува в правния мир, поради което не може да породи каквито и да било правни последици. Считам, че това е единственият случай, в който ще бъде налице нищожност на тълкувателния акт, тъй като ще липсва изобщо правно релевантна воля за постановяването му. Всеки съд може и следва да упражни инцидентен контрол за валидност на тълкувателния акт.

На второ място, тълкувателният акт може да бъде и недопустим. Това ще бъде случаят, в който тълкуващият орган е излязъл извън рамките на диспозитивното начало и се е произнесъл по въпрос, с който не е бил сезиран. В тази му част тълкувателният акт не поражда правни последици и не следва да бъде зачетен от съда по конкретния казус, макар че той не може да го обезсили. Всяко произнасяне на тълкуващия орган, което излиза извън въпроса, с който е сезиран, е без каквото и да било правно значение. При останалите пороци на тълкувателния акт обаче картината е по-различна. Всъщност без значение е дали тълкувателният акт е недопустим или неправилен, тъй като няма инстанционен контрол, по силата на който този акт да бъде обезсилен или отменен. Макар че при недопустимия поради излизане от рамките на диспозитивното начало тълкувателен акт считам, че правоприложителят не следва да вземе предвид този акт, то при неправилния, колкото и абсурден да е той, правилата за поведение, съдържащи се в него, ще трябва да бъдат взети предвид. Каква може да бъде защитата в такъв случай срещу недопустими тълкувателни актове, когато недопустимостта не се дължи на нарушаване на принципа на диспозитивното начало, както и когато тези актове са неправилни? Единият изход в този случай е сезиране на някой от оправомощените по чл. 125 ЗСВ субекти, който на свой ред да сезира оправомощения да постанови тълкувателен акт орган, за да бъде постановен нов такъв, с който да се обяви за изгубил сила предходният (недопустим или неправилен) тълкувателен акт. Още по-добро решение (а според мен и единственото правилно) е приемането на тълкувателен закон, с който законодателят да даде автентично тълкуване на законовия текст, чието правилно прилагане поражда неясноти у правоприложителя, тъй като само по този начин се избягва опасността волята на законодателя да бъде подменена от волята на правоприложителя, който да се превърне в нормотворец.

На трето място, мотивите към тълкувателните актове не са правно обвързващи, поради което акт, който се основава само на тях, но не и на самото тълкувателно решение или постановление може да бъде отменен по пътя на инстанционния контрол от горната инстанция. Позоваването на мотивите може да послужи като аргументация на правораздавателния акт, но не и като основание за издаването му. Затова, макар и да черпи аргументи от тълкувателен акт, съдебното решение по конкретен казус може да бъде неправилно и ръководно-решаващият орган в горната инстанция да приеме мотиви, противоречащи на изложените към тълкувателния акт, и да отмени обжалваното решение. Специална защита срещу мотивите на тълкувателните актове не е необходима, тъй като те не са правно обвързващи.

Заключение

В настоящата статия се постарах да очертая пределите на задължителност на тълкувателните актове – тълкувателни постановления и тълкувателни решения. Макар че считам че както правилото, съдържащо се в чл. 130, ал. 2 ЗСВ, така и селективният касационен контрол са противоконституционни, то до отмяната на тези правни норми от законодателя или до обявяването им за противоконституционни от Конституционния съд, те са действащо право, поради което и въпросите относно прилагането им не са без значение. Изложените аргументи в настоящата разработка нито са безспорни, нито са единствените меродавни, а не претендирам и да са единствено правилните. Целта на тази, както и на останалите ми статии, е да даде храна за размисъл на всекиго, който проявява интерес към въпросите на гражданския процес и на юридическата материя като цяло. Ще се радвам, ако бъде предизвикана дискусия относно засегнатите проблеми. Въпросът за тълкувателните актове следва да се разглежда в контекста на целия граждански процес. Наблюдава се голяма инерционност на ГПК – по същество в голямата си част се възпроизвеждат решенията от стария ГПК в новия (от 2008 г.), но при различна социална и политическа система и при нова действаща конституция. Правят се козметични промени върху основа, която е неясно не само дали е пригодна в новите условия, но и дали не препятства осъществяването на целите, които трябва да бъдат постигнати. Считам, че следва да се преразгледат множество принципни положения както в ГПК, така също и в другите процесуални закони, както и в ЗСВ, тъй като безкритичното приемане на една или друга постановка за правилна вреди не само на справедливостта като абстрактно понятие, но най-вече на правните субекти, чиито права биват накърнени. Разбира се, дискусията за наистина нов по същността си процесуален закон, е извън предмета на настоящото изследване, но споменавам този проблем и тук, тъй като с всяка следваща статия се убеждавам, че законодателят (а и правоприложителят) възприема стари решения, понякога с леки изменения, а друг път буквално, но същественото – необходимостта от съществуването им или от коренното им изменение, сякаш често бива пропускано. Надявам се, че със статията, която поднасям на вниманието на уважаемия си читател,  ще допринеса поне в неговото съзнание да се породят въпроси относно онова, което се е наложило като безспорно, защото тези питания са началото на пътя към по-доброто и справедливо нормотворчество и правоприлагане.

Комментариев нет:

Отправить комментарий