Конституирането на малолетните и непълнолетните наследници на длъжника в изпълнителното производство

 /публикувана в правния портал "Грамада" на 17.01.2018 г./

1. Въведение

Поводът за написването на настоящата статия е нееднаквата практика на съдебните изпълнители (държавни и частни) при възникнала необходимост от конституирането на мястото на длъжника във вече започнало изпълнително производство на неговите наследници, когато последните са малолетни или непълнолетни. Не по-различно стои проблемът и с поставените под пълно или под ограничено запрещение наследници. В някои случаи нееднаквото прилагане на закона граничи с или представлява отявлено противоправно поведение на съдебните изпълнители. В изложението ще бъдат засегнати последователно въпросите, свързани с конституирането на наследниците изобщо (чл. 429, ал. 2 ГПК), уведомяването им, определянето на срок за приемането на наследството, какви са възможностите пред малолетните и непълнолетните, както и пределите на отговорността им. На съответните места ще бъдат давани примери с цел по-голяма разбираемост на теоретичните постановки. Разработката ще завърши с кратко заключение. Целта на статията не е да даде еднозначен отговор на засегнатите в нея въпроси. Тя само представя вижданията на автора си по тях, както и аргументите, които са го навели на изводите, които са формулирани. Считам, че темата е значима и се надявам с настоящото изложение да предизвикам обсъждания, които да доведат до градивни резултати.

2. Конституирането на наследниците на длъжника – обща постановка на въпроса

Разпоредбата на чл. 429, ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) гласи следното: „Издаденият изпълнителен лист срещу наследодателя може да бъде изпълняван и върху имуществото на неговите наследници, освен ако те установят, че са се отказали от наследството или че са го приели по опис. Когато наследникът не е приел наследството, съдебният изпълнител определя срока почл. 51 от Закона за наследството, като съобщава изявлението на наследника на съответния районен съдия, за да бъде надлежно вписано.” В тази разпоредба се съдържа отклонение от принципното положение, залегнало в чл. 60, ал. 2 от Закона за наследството (ЗН), съгласно което: „Наследникът, който е приел наследството по опис, отговаря само до размера на полученото наследство.” В Закона за наследството се говори за размер, т.е. определят се пределите на имуществената отговорност на наследника като стойност, до която отговаря, а в текста на ГПК се определя и имуществото, срещу което може да се насочи изпълнението – това на наследодателя. Тъй като чл. 429, ал. 2 ГПК засяга специфичен случай на приемане на наследството по опис, а именно – в рамките на започналото изпълнително производство, то наред с общото ограничение на отговорността по отношение на нейния размер, ще се приложи и ограничението, заложено в процесуалния закон по отношение на имуществото. Иначе казано, наследниците, приели наследството по опис, ще отговарят пред взискателите на наследодателя-длъжник само до размера на стойността на получените имущества и със същите тези имущества. Що се отнася до отказа от наследство, то въпросът не стои, защото, при извършен отказ, лицето, което има право да наследи, не придобива нито права, нито задължения – не става правоприемник на починалия длъжник. Всъщност, макар че в ЗН законодателят е непоследователен, то до приемането на наследството по опис или направо, все още няма „наследник”, а само лице, което е призовано към наследяване (или което има право да наследи). Ако това лице направи отказ от наследство, то няма да бъде наследник и никога няма да е било такова, защото в неговия патримониум няма да са преминали права на починалия, нито пък към него ще преминат задълженията на последния. Тази терминологична неяснота е възпроизведена и в разпоредбата на чл. 429, ал. 2 ГПК, цитирана по-горе. Особено ясно това се вижда в изречение второ, чиято точна формулировка би следвало да бъде следната: „Когато лицето, което е призовано към наследяване, не е приело наследството, съдебният изпълнител определя срока почл. 51 от Закона за наследството, като съобщава изявлението на лицето на съответния районен съдия, за да бъде надлежно вписано.” От горните разсъждения могат да се направят следните изводи: първо, лицата, призовани към наследяване, могат да се конституират на мястото на починалия длъжник като длъжници, само ако са придобили качеството наследници; второ, това качество се придобива, когато приемат наследството направо или по опис; трето, ако придобият наследството по опис, отговорността им е ограничена до размера на стойността на полученото от наследодателя имущество, а принудителното изпълнение може да бъде насочено само срещу това имущество; четвърто, по аргумент от противното, ако са приели наследството направо, то принудителното изпълнение може да бъда насочено и срещу имуществото, което е било в техния патримониум и преди смъртта на наследодателя им; пето, при отказ от наследство срещу отказалия се не може да се насочи никакво принудително изпълнение, тъй като той така и няма да е придобил качеството „наследник”. Тези най-общи разсъждения биват изведени „пред скоби”, тъй като са от значение за разглеждането на по-нататъшната проблематика, но повтарянето им на съответните места би затормозило изложението.

3. Уведомяване и срок за приемане на наследството

За да сме изправени изобщо пред проблема за конституирането на наследниците, то следва да са налице няколко кумулативно задължителни предпоставки: първо, наследодателят да е длъжник; второ, срещу него да се води изпълнително производство; трето, това производство трябва да е законосъобразно, тъй като в противен случай всяко изпълнително действие ще бъде незаконосъобразно; четвърто, трябва да се определи кръгът от лица, срещу които да се насочи изпълнението и пределите на тяхната отговорност. Първите две предпоставки са лесно установими. Достатъчно е да има висящо изпълнително дело срещу лице, което е починало след образуването му, т.е. съставен е акт за смърт на длъжника по това дело. Преди да пристъпи към конституиране на наследниците на длъжника, съдебният изпълнител (бил той държавен или частен) следва да направи проверка дали не са налице основанията за прекратяване на изпълнителното производство, посочени в чл. 433, ал. 1, т. 1-8 ГПК. Ако някое от тези условия е налице, то съдебният изпълнител е длъжен да прекрати изпълнителното производство с постановление, защото продължаването му би било противоправно. Всъщност с постановлението си съдебният изпълнител само констатира прекратяването на изпълнителното производство, което е настъпило по право. Това негово постановление няма конститутивно, а само констативно (декларативно) действие. Проверката е необходима, тъй като биха се конституирали други лица, срещу които да се насочи изпълнението, а ако изпълнителното производство се е прекратило, всички последващи изпълнителни действия биха били недопустими. Ако след проверката съдебният изпълнител установи, че не са налице условията за прекратяване на изпълнителното производство, той следва да определи кръга на лицата, срещу които да насочи принудителното изпълнение. Преди да премине към това действие, съдебният изпълнител обаче следва да спре изпълнителното производство, тъй като е настъпило основанието по чл. 229, ал. 1, т. 2 ГПК, към която препраща чл. 432, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като едната от страните по изпълнителното производство – длъжникът – е починала. Изпълнителното производство се счита за сряно от момента на смъртта на длъжника. Ала докога ще продължи спирането? Отговорът на този въпрос се съдържа в аналогичното приложение на чл. 230, ал. 2 ГПК, който гласи: „При смърт на ответника ищецът е длъжен в шестмесечен срок от съобщението да посочи неговите правоприемници и адресите им или да вземе мерки за назначаване на управител на незаетото наследство или за призоваване на наследниците по реда начл. 48. При неизпълнение на това задължение делото се прекратява.” С други думи, взискателят трябва да поиска призоваването на лицата, които имат право да наследяват в шестмесечен срок от получаването на съобщението за спирането на производството поради смъртта на длъжника, по реда на чл. 48 ГПК. Шестмесечният срок, който е приложим в исковия процес (по чл. 230, ал. 2 ГПК), следва да намери приложение и в изпълнителния, тъй като, макар и да не е сред посочените основания за прекратяване на производството в чл. 433, ал. 1 ГПК, то той урежда последиците от незаинтересоваността на взискателя при настъпването на точно определено обстоятелство – смъртта на длъжника. Всъщност и в исковото производство непоискването на призоваването на наследниците не е уредено изрично като основание за прекратяване на производството в чл. 231 ГПК, регламентиращ основанията за прекратяването, а в чл. 230, ал. 2 ГПК, който се отнася до възобновяването. Възобновява се само производство, което е било спряно, а спирането на производството може да засяга както исковото, така и изпълнителното производство. Затова може да се счита, че чл. 230, ал. 2 ГПК урежда последици, относими към всяко спряно производство. Ако в шестмесечния срок от получаването на съобщението взискателят поиска призоваване на наследниците по реда на чл. 48 ГПК, то съдебният изпълнител следва да установи кръга на наследниците, срещу които може да бъде насочено принудителното изпълнение. Едва след като този кръг бъде установен, ще може да бъде възобновено изпълнителното производство. Докато изпълнителното производство е спряно, т.е. между смъртта на длъжника и определянето на кръга на наследниците (не на кръга на лицата, които имат право да наследяват), нови действия по принудително изпълнение не могат да бъдат извършвани. Възниква въпросът за определянето на кръга на наследниците. Удостоверението за наследници е документът, който очертава кръга на лицата, които имат правото да бъдат призовани към наследяване. Съдебният изпълнител по искане на взискателя може да се сдобие с този документ, чиято уредба се съдържа в чл. 9-12 от Наредба № РД-02-20-6 от 24 април 2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението. След като определи кръга на лицата, които имат право да приемат наследството, съдебният изпълнител трябва да им изпрати покана да приемат наследството направо, по опис или да се откажат от него, или, иначе казано, да заявят дали придобиват качеството „наследник” и в какъв обем отговарят за задълженията на наследодателя (чл. 429, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 51 ЗН). Съдебният изпълнител определя срока, в който призованото към наследяване лице следва да депозира отговора си. От момента, в който някое от лицата приеме наследството било по опис, било направо, изпълнителното производство се възобновява, тъй като ще има длъжник, т.е. субект, срещу чието имущество да са насочи изпълнението. Разбира се, както вече бе посочено, възможни са три основни хипотези и няколко комбинации между тях, когато наследниците са неколцина. Лицата, призовани към наследяване, имат пред себе си три възможности: да приемат наследството направо, да го приемат по опис или да направят отказ от него. Възможно е някои да приемат направо, а други по опис. Не е изключено и всички наследници да приемат по опис. Специално на тези възможности ще обърна повече внимание в следващата точка от изложението, касаеща лицата, призовани към наследяване, които са малолетни или непълнолетни.

4. Уведомяване на малолетните и непълнолетните лица, които имат право да наследят

На това място в изложението следва да бъдат изяснени някои въпроси, които засягат малолетните и непълнолетните лица, както и поставените под пълно или ограничено запрещение. Основните текстове, уреждащи тяхната дееспособност, се съдържат в чл. 3-5 от Закона за лицата и семейството (ЗЛС). Малолетни са лицата, които не са навършили 14-годишна възраст. Те не могат да извършват правни действия нито самостоятелно, нито със съдействието на пълнолетно лице. Тяхната воля за правото е ирелевантна, тъй като се презюмира, че психическата им зрялост с оглед възрастта им е недостатъчна, за да разбират напълно свойството и значението на постъпките си и да могат да ги ръководят. За тези лица е трудно да оценят до какъв резултат би довело едно или друго действие, всички последици от него, както и обществената оценка, която би му била дадена. Поради тези причини законодателят е възприел решението всички правни действия да бъдат извършвани от името и за сметка на малолетния от неговите законни представители – родители или настойници. Волята на последните замества тази на малолетния и е правнорелевантна. Въпросът за извършването на правните действия е съществен за настоящата разработка, тъй като всяко действие, което е правно уредено, е „правно действие”, включително и правно уредените бездействия. И тъй като законният представител е лицето, което волеизявява от името и за сметка на малолетния, то и действията спрямо малолетния трябва да бъдат насочени към законния представител, за да обвържат малолетния. „Непълнолетните и пълнолетните, които поради слабоумие или душевна болест не могат да се грижат за своите работи, се поставят под пълно запрещение и стават недееспособни”гласи разпоредбата на чл. 5, ал. 1 ЗЛС. Съгласно ал. 3 на същия член те се приравняват на малолетните, т.е. волята им е правно ирелевантна и от тяхно име и за тяхна сметка правни действия извършват законните им представители. Значително по-различно е положението на непълнолетните лица, т.е. лицата навършили 14-годишна възраст, но недостигнали 18-годишна. Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 3 ЗЛС на тях се приравняват и поставените под ограничено запрещение (производството за поставяне под запрещение (без значение пълно или ограничено) е исково и е уредено в чл. 336-340 ГПК). При непълнолетните волята им не е правно ирелевантна, но и не е достатъчна, за да породи правни последици във всички случаи на извършени от тях правни действия. Напротив. Принципът е, че те извършват правните действия със съгласието на своите родители или попечители. Това означава, че самостоятелни правни действия непълнолетните не могат да извършат, а е необходимо към тяхното волеизявление да бъде добавено и това на техните попечители или родители, за да бъдат породени предвидените в диспозицията на съответната правна норма правни последици. Изключение от това правило са обикновените дребни сделки за задоволяване на текущи нужди и разпореждането с придобитото от своя труд. „Дребни” са сделките с невисока стойност, а „текущи” са нуждите, които са належащи, т.е. не търпят отлагане, биват задоволени с извършването на дребната сделка и при това незабавно. Примери за такива дребни сделки за задоволяване на текущи нужди са купуването на баничка, за да се нахрани ученикът в междучасието, на сок, за да утоли жаждата си след час по физическо възпитание и спорт и т.н. Що се отнася до разпореждането с придобитото от своя труд, тук се има предвид всичко, което е получено от непълнолетния като насрещна престация срещу положен от него труд без значение дали по трудово правоотношение или по договор за изработка (вкл. и договор за услуга, който е разновидност на договора за изработка). След тези няколко предварителни бележки вече може да се отговори и на по-нататъшните въпроси, които разглежданата тема поставя.

Възниква въпросът за уведомяването на малолетните и непълнолетните (както и запретените) за срока (по въпроса за срока вж. подробно т. 5 от настоящото изложение), в който следва да приемат или да се откажат от наследството. Както вече бе описано по-горе правните действия от името и за сметка на малолетните и поставените под пълно запрещение се извършват от техните законни представители. Получаването на съобщения, с които се дава срок, от който зависи възникването на права или задължения, е правно действие, поради което то трябва да бъде насочено към законния представител. По-различно стои обаче въпросът с непълнолетните и поставените под ограничено запрещение, тъй като тяхната воля е необходима, но не и достатъчна предпоставка за валидно извършване на правно действие, защото в случая не става дума нито за обикновени дребни сделки за задоволяване на текущи нужди, нито за разпореждане с придобитото от своя труд. Следователно необходимо е и добавъчното волеизявление на родител или попечител, поради което уведомяването за този срок следва да бъде направено и на непълнолетния (поставения по ограничено запрещение) и на лицето, което следва да даде съгласието си за всяко (с посочените по-горе две изключения) действие на непълнолетния – родител или попечител. Така в зависимост от възрастта на лицето, призовано към наследяване, се определя и кръгът лица, които следва да бъдат уведомени, че трябва да бъде взето отношение по въпроса с наследяването. Отново следва да се подчертае, че преди лицето, призовано към наследяване, да е взело отношение по този въпрос или да е изтекъл срокът за вземане на отношение, това лице не придобива качеството „наследник”. Това обстоятелство е от значение и за правилното тълкуване на разпоредбата на чл. 428, ал. 3 ГПК, съгласно която: „При смърт на длъжника, след като е получил поканата за доброволно изпълнение, но преди да са извършени други изпълнителни действия, съдебният изпълнител, преди да продължи действията си, изпраща на наследниците нова покана за доброволно изпълнение.” В разглежданата хипотеза с малолетните, непълнолетните или запретените лица, които имат право да наследяват, съдебният изпълнител първо определя срок да приемат наследството и чак след като са го приели и с това са придобили качеството „наследници” им изпраща нова покана за доброволно изпълнение, ако са изпълнени предпоставките на чл. 428, ал. 3 ГПК, т.е. след поканата за доброволно изпълнение до починалия длъжник (наследодателя) не са последвали действия по принудително изпълнение. Поканата за доброволно изпълнение също ще бъде изпратена до законния представител на малолетния, респективно поставения под пълно запрещение, или ще бъде изпратена едновременно до непълнолетния, респективно ограничено запретения, и лицето, което осъществява подходящ контрол върху поведението му. Думата „други” в чл. 428, ал. 3 ГПК е неправило използвана в случая, тъй като поканата за доброволно изпълнение не е действие по принудителното изпълнение, както логично може да се заключи и от наименованието ѝ (съдържащо „доброволно” в себе си). Ако пък срещу наследодателя са били предприети действия по принудително изпълнение след като му е била връчена поканата за доброволно изпълнение, то нова покана до приелите наследството лица не се изпраща, а принудителните действия срещу имуществото им могат да продължат. След изясняването на въпроса за уведомяването на малолетните, непълнолетните и запретените лица, които имат право да наследяват, както и за връчването на поканата за доброволно изпълнение, следва да се премине към разглеждането на възможностите за действия на призованите към наследяване. Следващата точка от изложението ще бъде посветена на приемането и отказа от наследство от страна на малолетните и непълнолетните като казаното за тях се отнася и за поставените под пълно или ограничено запрещение съответно.

5. Приемане и отказ от наследство от страна на малолетните и непълнолетните

Съгласно разпоредбата на чл. 61, ал. 2 ЗН: „Недееспособните, държавата и обществените организации приемат наследството само по опис.” Под недееспособни следва да се разбират изобщо всички лица, които не са напълно дееспособни, т.е малолетните, непълнолетните, поставените под пълно или под ограничено запрещение. Поставя се въпросът дали тези лица са длъжни да приемат наследството, въпреки че формулировката на текста с думата „приемат”, а не например „могат да приемат” може да насочи разсъжденията в определена посока. Всъщност изглежда, че няма никаква пречка недееспособните да направят отказ от наследство. След като в т. 2 от настоящото изложение бе очертана принципната недопустимост да бъде насочено принудително изпълнение срещу друго имущество, различно от принадлежалото на наследодателя и след като отговорността на наследника е ограничена до неговия размер, то възниква въпросът дали наследникът има правен интерес да се откаже от наследството. Отговорът е положителен. По принцип всяко лице, което е призовано към наследяване, може да се откаже от наследство. Аргументите в полза на това съждение са следните: първо, ЗН не съдържа ограничение по отношение на лицата, които могат да направят отказ от наследство; второ, отказът от наследство, в което пасивите превишават активите, би спестил на отказалия се действията по принудително изпълнение срещу имуществото на наследодателя му и изобщо ангажирането му в изпълнителния процес, който би могъл да му причини душевни страдания, особено с оглед на възрастта и обусловеното от нея психическо състояние на имащия право да наследява малолетен или непълнолетен; трето, отказът от наследство не застрашава интересите на кредиторите на починалия длъжник, тъй като наследственото имущество ще премине към следващия ред лица, призовани към наследяване, а ако такива няма – към държавата или общината, които на свой ред, отново съгласно чл. 61, ал. 2 ЗН, приемат по опис. Тъй като обаче за разлика от малолетните и непълнолетните след държавата или общината няма други наследници, то те със сигурност не могат да направят отказ от наследство. Такъв отказ във всички случаи могат да направят наследниците по закон. Наследниците по завещание също могат да направят отказ от наследство. Тъй като към тях преминават само права (аргумент от чл. 13 ЗН), тяхното имущество не изглежда да е застрашено от принудително изпълнение. Завещателните разпореждания, с които на едно лице се прехвърля цялото имущество или дробна част от него на някое лице, придават на последното качеството наследник (чл. 16, ал. 1 ЗН), ако, разбира се, приеме наследството. Всъщност в глава четвърта от ЗН, озаглавена „Приемане и отказ от наследство”, не се прави разлика между наследници по завещание и наследници по закон, от което следва, че и двата категории попадат под родовото понятие „наследници”, употребено от законодателя. Затова както отказът, така и приемането по опис са допустими и при наследниците по закон, и при наследниците по завещание. Функцията и на отказа от наследство и на приемането по опис е много сходна – те защитават призования към наследяване от насочването на принудителното изпълнение срещу неговото имущество, предпазват го от въвличането му в изпълнителен или исков процес, ограничават или препятстват възникването на отговорност за чужди задължения. Тази защитна функция е обосновала възприетото от законодателя решение в чл. 61, ал. 2 ЗН. Ала при малолетните, непълнолетните и запратените се наблюдава и следната особеност, засегната в т. 4 от настоящото изложение: те не могат или изобщо (малолетните и поставените под пълно запрещение) или поне самостоятелно (непълнолетните и ограничено запретените) да извършват правни действия поради недостатъчната им психическа зрялост, формален критерий за която е възприетата от законодателя възрастова граница. Затова би било опасно за техните интереси да им се разреши да преценяват дали да направят отказ от наследство или да го приемат по опис. Най-малкото може да не са в състояние да преценят дали пасивите надхвърлят активите или е обратното – може би най-същественият за решението дали да се откажат от наследство въпрос. Законодателят е отчел спецификата на тази категория лица по отношение на тези решения в чл. 130, ал. 4 от Семейния кодекс (СК), който гласи: „Дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения от ненавършило пълнолетие дете са нищожни. По изключение обезпечаване на чужди задължения чрез залог или ипотека може да се извърши по реда на ал. 3 при нужда или очевидна полза за детето или при извънредни нужди на семейството.” Отказът от права, включително и от наследствени такива е недопустим по отношение на ненавършилите пълнолетие лица без значение дали са малолетни или непълнолетни. Споменатото по-горе нежелание да се участва в изпълнителен процес, който може да причини страдания на малолетния или непълнолетния, е отчетено от законодателя като по-маловажно от възможността за тези категории лица да остане някакво имущество след удовлетворяването на взискателя в изпълнителното производство. Тази защита на имуществените интереси на ненавършилите пълнолетие обаче влиза в конфликт със закрилата на тяхното психическо, нравствено и социално развитие. Липсата на гъвкавост в разпоредбата на чл. 130, ал. 4, предл. 2 СК застрашава това развитие. Отказът от права, подобно на правните действия, посочени в чл. 130, ал. 3 СК, следва да бъде поставен в зависимост от предварителното разрешение на съдия от районния съд по настоящия адрес на детето, защото така съдът може да прецени, че пасивите на наследството надхвърлят активите и би било разумно и оправдано с оглед защитата интересите на детето да бъде допуснат отказа от наследство, направен от законния представител или от непълнолетния и неговия родител или попечител. При сегашната нормативна уредба отказът от правото да са приеме наследството би бил недопустим. Обаче с оглед разпоредбата на чл. 130, ал. 4 СК възниква следното питане: ако отказът е недопустим, то това отнася ли се за мълчаливия отказ, когато в определения от съдебния изпълнител срок недееспособният не е дал отговор дали приема наследството? При положителен отговор на този въпрос се обезсмисля правомощието на съдебния изпълнител да определя срок за приемане на наследството на тази категория лица, а при отрицателен отговор се стига до заобикаляне на правилото на чл. 130, ал. 4, предл. 2 СК. С оглед на всичко изложено в т. 2-4 от настоящата разработка считам, че все пак отговорът е положителен. Със смъртта на длъжника-наследодател изпълнителното производство спира. При узнаването на това обстоятелство (смъртта) съдебният изпълнител изпраща съобщение до взискателя. От получаването на съобщението от страна на последния за него започва да тече шестмесечен срок, в който той да поиска от съдебния изпълнител да установи кръга от лицата, които имат право да наследяват и да ги призове към наследяване, определяйки срок за приемането на наследството по чл. 51 ЗН. Ако взискателят не направи това в шестмесечния срок, производството се прекратява по право. Ако пък го стори, за съдебния изпълнител възниква задължението да извърши посочените по-горе действия. Ако установи, че призованите към наследяване лица не са навършили пълнолетие, той няма да им определи срок за приемане на наследството, тъй като те не могат нито да направят отказ от наследство (забраната на чл. 130, ал. 4, предл. 2 СК), нито могат да го приемат направо (императивната норма на чл. 61, ал. 2 ЗН), поради което тези лица са длъжни да приемат наследството по опис[1]. Наместо това съдебният изпълнител или ще им изпрати покана за доброволно изпълнение, ако след изпратената такава до техния наследодател не са последвали изпълнителни действия (чл. 428, ал. 3 ГПК), или съобщение за конституирането им като длъжници по изпълнителното дело (аналогия с чл. 428, ал. 1, изр. 3 и ал. 4 ГПК, в които случаи се изпраща само съобщение, когато би следвало длъжникът да знае за започналото принудително изпълнение, а действията по него би следвало да не са останали скрити за наследниците). Затова в случая, когато наследниците са недееспособни, изпълнителното производство ще бъде възобновено с изтичането на две седмици от получаването на поканата за доброволно изпълнение или с получаването на съобщението от наследниците или техните законни представители. Интересен е и въпросът с поканата за доброволно изпълнение, изпратена да недееспособните. Тъй като те отговарят до размера на полученото от наследодателя имущество и само с това имущество, а кредиторът има интерес да получи определена стойност, то дали е възможно да платят до размера на придобитото по опис имущество и да запазят последното? Отговорът на този въпрос е категорично отрицателен. Съображенията ми за това са следните: първо, законодателят изрично е определил с кое имущество отговарят длъжниците-наследници пред кредитора, когато приемат наследството по опис; второ, би се нарушила защитната функция на приемането на наследството по опис след като наследникът самоволно прехвърля част от своето имущество на кредитора, а именно това имущество брани приемането по опис в разглеждания случай; трето, ако след като плати на кредитора до размера на придобитото имущество, длъжникът се разпореди с имуществото на наследодателя си в нарушение на сроковете по чл. 65, ал. 1 ЗН – петгодишен от приемането по опис за недвижимите имущества и тригодишен за движимите – без разрешението на районния съдия, то той би следвало да отговаря за задълженията на наследството неограничено, като тук ще намери приложение и чл. 130, ал. 3 СК, т.е. разпорежданията с недвижими имоти без разрешение от съда ще бъдат нищожни, както и тези с движими вещи посредством формална сделка. Ако недееспособният се разпореди с движима вещ без сделката да е формална (хипотеза, излизаща извън обхвата на чл. 130, ал. 3 СК) и без разрешението на районния съдия, струва ми се, че той не би отговарял неограничено, тъй като това би била прекалено тежка санкция, която би противоречала на основни принципи на българското право, защитаващи децата (чл. 14 от Конституцията на Република България (КРБ) примерно). По-скоро сделката би била непротивопоставима на кредиторите на наследодателя. Иначе казано, неограничената отговорност за задълженията на наследодателя е немислима по отношение на недееспособните наследници.

Друг не по-малко интересен въпрос е този за множественото наследяване, когато лицата, които са призовани към наследяване, са няколко и или всички са недееспособни, или само някои от тях са такива. Недееспособните, както вече бе посочено по-горе, приемат наследството задължително по опис, а дееспособните могат да приемат наследството по опис, направо, а могат и да се откажат от него. За да се определи обаче кой наследник с какво имущество и до какъв размер отговаря пред кредиторите на наследодателя-длъжник, следва да бъдат извършени няколко последователни действия. Първо, съдебният изпълнител следва да определи срок за приемане на наследството на дееспособните лица. Ако той изтече без да са направили волеизявление или се откажат от наследството, прилага се вече написаното за недееспособните, тъй като те остават единствени наследници. Второ, ако приемат наследството, т.е. придобият качеството „наследници”, то съдебният изпълнител следва да прецени какъв е делът от наследственото имущество на всеки наследник. По отношение на приемането не бива да се пропуска и разпоредбата на чл. 49, ал. 2 ЗН, визираща хипотезата на приемане на наследството с конклудентни действия. За да определи дела на наследника, съдебният изпълнител следва да се ръководи от разпоредбите на чл. 5-9 ЗН. Ако например наследодателят е оставил пълнолетен низходящ, малолетен низходящ и съпруг, то всеки от тях ще наследи по една трета от наследственото имущество (чл. 9, ал. 1 ЗН). Само че малолетният ще приеме наследството по опис, а за другите двама съществуват и трите вече описани възможности за действие. Задълженията на наследодателя също следва да бъдат разделени съобразно дела на всеки наследник (чл. 60, ал. 1 ЗН). Така предварително се определя размерът, до който би отговарял наследникът, ако приеме наследството направо. Ако го приеме по опис (както ще направи малолетният в настоящия пример), отговорността му е само до размера на полученото имущество. С други думи, отговорността се определя от две величини – това са делът на наследника от наследственото имущество и от задълженията на наследството, от една страна, и начинът, по който е приел наследството, от друга страна. Ако имуществото на починалия длъжник в настоящия пример се оценява на 3000 лв., а задълженията му на 6000 лв., то дългът, който преминава към всеки от тримата наследници, е в размер на 2000 лв. Ако и тримата приемат – пълнолетните – направо, а малолетният – по опис, то първите ще получат всеки по 1000 лв. (1/3 от имуществото), но ще отговарят за по 2000 лв. всеки, т.е. пасивът им ще се увеличи с 1000 лв., за които ще отговарят със собственото си имущество. Малолетният пък ще получи имущество на стойност 1000 лв. и ще отговаря до тази стойност като личното му имущество ще остане извън обхвата на действията по принудително изпълнение. Ако и тримата приемат по опис, то всеки ще получи имущество на стойност 1000 лв., но и ще отговаря до тази стойност (чл. 60, ал. 2 ЗН). Ако едно от призованите към наследяване лица се откаже, то както имуществото, така и задълженията ще се поделят между малолетния и онзи, който е приел наследството. В настоящия пример това означава, че стойността на полученото имущество ще бъде 1500 лв., а на задълженията – 3000 лв. за всеки от двамата останали наследници. Малолетният ще отговаря до размера на полученото – т.е. 1500 лв., а пълнолетният ще отговаря или до същия размер, ако приеме наследството по опис, или за 3000 лв., ако го приеме направо, т.е. за 1500 лв. ще отговаря със своето ненаследено имущество. Задълженията, които надхвърлят полученото от недееспособния имущество, не могат да бъдат търсени от останалите наследници, защото така би била нарушена нормата, съдържаща се в разпоредбата на чл. 60, ал. 2 ЗН. Т.е. в горния пример, ако малолетният получи имущество на стойност 1500 лв., а отговаря за 3000 лв., то разликата от 1500 лв. остава в тежест на взискателя по изпълнителното дело. Действията на съдебния изпълнител, с които тази разлика се цели да бъде събрана от другия или другите наследници, са незаконосъобразни.

Макар че не би следвало да буди съмнение или колебание, ще се спра и на въпроса дали кредиторите на наследодателя могат да искат отмяна на отказа на наследник, когато последният се е отказал от наследството. Отговорът е отрицателен, поради следните причини: първо, законът предоставя тази възможност само на кредиторите на призования към наследяване (чл. 56, ал. 1 ЗН), защото с него са в облигационни отношения и имат интерес да се удовлетворят от едно допълнително имущество, когато неговото не е достатъчно да покрие задълженията му към тях; второ, кредиторите на наследодателя не са в никакви отношения с призования към наследяване, т.е. по отношение на него те нямат качеството „кредитор”, поради което е недопустим искът по чл. 135 ЗЗД (Павлов или отменителен иск); трето, отказът от наследство е предвидена в закона възможност или по-точно потестативно право, което се упражнява по реда на приемането на наследство (чл. 52 ЗН), поради което това действие не може да се атакува от кредиторите на наследодателя.

6. Допълнителни предели на отговорността на малолетните и непълнолетните

След като бе разгледан въпросът за отговорността на недееспособните, които задължително приемат наследството по опис, от гледна точка на имущество, с което отговарят, и на размер, до който отговарят, поставя се въпросът за несеквестируемите имущества. Несеквестируемостта на определени имущества е уредена в чл. 444 ГПК. Несеквестируеми са онези вещи, които не могат да послужат за удовлетворяване на взискателя, тъй като не могат да бъдат продадени и срещу тях да се получи стойност, която да удовлетвори вземането му. Тези вещи могат да бъдат наследени и от недееспособен наследник на длъжника, в който случай следва да се постави въпросът дали се запазва несеквестируемостта им или не. Ако отговорът е положителен, то това би било допълнително ограничение на отговорността на недееспособния за задълженията на наследодателя, тъй като той не само ще отговаря с имуществото, което е получил и до размера на неговата стойност, но и някои обекти от това имущество ще бъдат изключени изобщо от възможността срещу тях да се насочи принудително изпълнение, т.е. да бъдат продадени от съдебния изпълнител. Отрицателният отговор, то своя страна, би означавал, че при всяко положение несеквестируемостта отпада със смъртта на наследодателя. Следва да се предпочете компромисното виждане, че преценката следва да бъде правена за всеки конкретен случай, поради следните причини: първо, ако едно имущество е било несеквестируемо за наследодателя и стане такова и за наследника, то кредиторът не е изгубил една съществувала възможност за удовлетворяване, а положението му с нищо не се е променило; второ, обективно е възможно целите, които законодателят преследва с института на несеквестируемостта, да ползват и наследника; трето, би било несправедливо да се ощетява недееспособният заради чуждите дългове, особено с оглед прокламираната на конституционно ниво защита на недееспособните (чл. 14, чл. 47, ал. 4 и чл. 51, ал. 3 КРБ); четвърто, несеквестируемостта обслужва интереси, които са по-висши от икономическите такива на кредитора, тъй като касаят самото съществуване на човека. Затова във всеки случай следва да се изследва въпросът дали имуществото на наследодателя, което преминава към недееспособния, е несеквестируемо и за последния или не. Приемането на наследството по опис е юридическият факт, от който произтича прехвърлянето на собствеността от наследодател към наследник като разликата с приемането направо е в ограничаването на отговорността до определен размер, а в случая на чл. 429, ал. 2 ГПК и до определено имущество. Но с приемането по опис приетото имущество не остава собственост на починалия (което е естествено, тъй като само правоспособно лице може да бъде носител на права и задължения, включително и на правото на собственост; субективно право без субект не може да съществува). Това имущество става собственост на наследника. Ако наследодателят е притежавал единствено жилище, несеквестируемо съгласно т. 7 на чл. 444 ГПК, и недееспособният приеме наследството по опис, вследствие на което жилището става негова собственост, но той няма друго такова, то несеквестируемостта ще се запази. Не по-различно стои въпросът с домашните животни, посочени в т. 6 на чл. 444 ГПК: „необходимите две глави работен добитък, една крава, пет глави дребен добитък, десет пчелни кошера и домашните птици, както и необходимата храна за изхранването им до нова реколта или до пускането на паша”, както и с вещите посочени в т. 2, предл. 1 и в т. 3 на чл. 444 ГПК: „2. необходимата храна на длъжника и неговото семейство за един месец… 3. необходимите горива за отопление, готвене и осветление за три месеца”. Повече спорове пораждат т. 1, т. 2, предл. 2, т. 4 и т. 5 на чл. 444 ГПК. Точка 1 визира вещите за обикновено употребление на длъжника и неговото семейство, посочени в списък, приет от Министерския съвет. Ако тези вещи са принадлежали на длъжника и са служили само на него за обикновено (ежедневно и обслужващо негови основни потребности) употребление, то несеквестируемостта ще отпадне. Обаче ако тези вещи могат да послужат за обикновено употребление и на недееспособния наследник и попадат в списъка, посочен в т. 1 на чл. 444 ГПК, то те ще останат несеквестируеми и за него. Нека вземем пример с някои от вещите, посочени в списъка, обнародван в ДВ, бр. 51 от 27.03.2004 г. Ако починалият длъжник е притежавал един костюм и недееспособният е притежавал също един костюм, то при приемането на наследството недееспособният наследник вече ще притежава два костюма, ала те са несеквестируеми. Или пък починалият длъжник е притежавал двукрилен гардероб, домашен любимец, пералня, хладилник или телефонен апарат, а недееспособният наследник не е притежавал никоя от тези вещи приживе на наследодателя си, а ги е придобил след смъртта му, то тогава несеквестируемостта се запазва. При т. 2, предл. 2 се касае за хипотезата, в която наследодателят е имал особено качество – земеделски стопанин. Съгласно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Наредба № 3 от 29.01.1999 г. за създаване и поддържане на регистър на земеделските стопани и настъпилите изменения и допълнения към нея, обнародвана в ДВ, бр.43 от 30.05.2017 г./: „На регистрация подлежат юридически лица, еднолични търговци и физически лица, навършили 18 години, които стопанисват земеделска земя и/или осъществяват производство на земеделска продукция.”Недееспособните не могат да бъдат регистрирани като земеделски производители, поради което няма как недееспособният наследник да е земеделски стопанин и да се ползва от несеквестируемостта, специално допусната по отношение на вещите, принадлежащи на лице с такова качество. Същите разсъждения могат да се направят и по отношение на чл. 444, т. 5 ГПК, съгласно който са несеквестируеми: „земите на длъжника – земеделски стопанин: градини и лозя с площ общо до 5 дка или ниви или ливади с площ до 30 дка, и необходимите за воденето на стопанството машини и инвентар, както и торовете, средствата за растителна защита и семето за посев – за една година”. Затова когато наследникът е недееспособен и бъде конституиран като длъжник, вещите, които са били несеквестируеми поради особеното качество „земеделски стопанин” на наследодателя, ще станат секвестируеми и взискателят ще може да насочи принудителното изпълнение срещу тях. Точка 4 на чл. 444 ГПК изглежда доста сходна на т. 2, предл. 2 и на т. 5 на същия член, но това сходство не бива да се абсолютизира. Тъй като биват визирани и занаятчиите, то следва да се има предвид, че минималната възраст за приемане на чирак е 16 години (чл. 45, ал. 3 от Закона за занаятите), а ако обучаващият го майстор е и негов наследодател, то инструментите, книгите, пособията и машините, служили лично на майстора, са такива, които ще служат лично и на чирака за упражняване на неговото занятие. Поради тази причина непълнолетният чирак не следва да бъде лишаван от средствата за изкарване на препитание и изредените по-горе вещи ще бъдат несеквестируеми и за него. Примерът със занаятчията е показателен и се отнася до всяка свободна професия, която може да бъде упражнявана преди достигането на пълнолетие от страна на наследника. Необходимо е наследодателят му да е упражнявал същата професия и средствата за нейното упражняване да могат да послужат на недееспособния наследник за същата цел. Във всеки случай обаче, когато е налице недееспособен наследник, то съдебният изпълнител следва да осъществява проверка дали описаното имущество е несеквестируемо и по отношение на наследника, защото ако отговорът на този въпрос е положителен, принудителното изпълнение срещу това имущество би било противозаконно (и съответно ще може да бъде обжалвано от длъжника или от законния му представител на основание чл. 435, ал. 2, т. 2 ГПК).

7. Заключение

В настоящата разработка се постарах да разгледам някои аспекти на конституирането на недееспособните наследници на длъжника: в какъв срок следва да се поиска конституирането им, до кого се изпращат съобщенията и поканите за доброволно изпълнение, отказът от и приемането на наследството, пределите на отговорността на недееспособните и т.н. Излизайки извън обхвата на самото конституиране, съм се спрял и на въпроси, касаещи изпълнението срещу имуществото на недееспособните наследници. Статията не претендира нито за безспорност на разсъжденията и изводите, изложени в нея, нито за всеобхватност по отношение на поставената за разглеждане материя. Стремежът ѝ е да породи аргументирани дискусии, които да послужат на практикуващите юристи и на всекиго, който проявява интерес към поставената тема.