ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА НЕДОСТОЙНСТВОТО ЗА НАСЛЕДЯВАНЕ

 /публикувана в правния портал "Грамада" на 06.08.2017 г./

Въведение

Повод да напиша настоящата статия ми даде един казус, с който наскоро се сблъсках. И неслучайно използвам този глагол, защото бях потресен колко несправедлива е към настоящия момент, а и същевременно извънредно непълна, уредбата на недостойнството за наследяване. Всъщност докато бях изучавал дисциплината „Семейно и наследствено право”, а и години след това, изобщо не се бях замислял върху въпросите, които ще разгледам тук. Както и в останалите си статии, не претендирам, че изводите ми са единствено правилните, нито пък искам някой да ги възприеме безкритично, а целя да провокирам читателите си да поразсъждават заедно с мен по тази толкова немаловажна тема. Изложението ще бъде структурирано по следния начин: първо, ще се спра на въпроса какво е недостойнството да се наследява; второ, ще обсъдя задълбочено и последователно действащата нормативна уредба като ще посочвам недостатъците, от които тя страда (според мен), и ще направя някои предложения de lege ferenda; трето, ще се спра накратко на въпроса за запазената част; четвърто, ще завърша със заключение. На съответните места в текста ще вмъквам междинни изводи, които ще обобщават най-важното от предхождащите ги значително по-дълги части от текста.

Същност на недостойнството за наследяване

Уредбата на недостойнството за наследяване е, меко казано, лаконична и се съдържа изцяло в чл. 3 от Закона за наследството (ЗН). От обнародването на закона в Държавен вестник бр. 22 от 29 януари 1949 г. до ден днешен разпоредбите на чл. 3 не са били изменяни. Т.е., законодателното решение по отношение недостойнството за наследяване не се е променило вече близо седемдесет години, което най-малкото поставя въпроса за неговата актуалност. Недостойнството за наследяване по правната си същност е едно изключение от уредбата на наследниците по закон, както и на наследниците по завещание, когато наследодателят не е знаел за причината за недостойнството (арг. от чл. 3 и чл. 4 ЗН). Това изключение е допуснато от законодателя, тъй като съществуват такива житейски ситуации (в случая, бидейки предвидени в хипотезата на правна норма, се явяват юридически факти), при които общественото чувство за справедливост и за морал е до такава степен накърнено, че се налага отклонение от някои основни принципи, за да не се стигне до явно несправедлив резултат (който е такъв, защото преобладаващото обществено мнение го определя като такъв). Принципът е, че със смъртта на едно лице (очевидно физическо, защото иначе, ако беше юридическо, щяхме да говорим за прекратяване и правоприемство, а не за смърт и наследяване) го наследяват най-близките му роднини (наследници по закон) или онези лица, на които то остави имуществото си със завещание. Законодателят дори е стигнал дотам, че определени лица да не могат да останат без част от наследственото имущество, тъй като с императивни норми им е осигурил така наречената „запазена част”, пренебрегвайки по този начин волята на наследодателя и неотчитайки действителните отношения между лицата. Този въпрос също има отношение към недостойнството за наследяване. Но именно защото недостойнството за наследяване е изключение, то настъпва при строго и изчерпателно изброени предпоставки. Всяко изключение от правилото е точно формулирано и не може да бъде тълкувано разширително – тълкува се или буквално, или стеснително, защото в противен случай граница между правилото и изключението няма да има, а последното ще поглъща все повече хипотези и ще разширява приложното си поле отвъд волята на законодателя. Иначе казано, ще се стигне до произвол. Недостойнството за наследяване може да изглежда също така като основание за изгубването на правно качество – това на наследник с произтичащите от това качество права. Или пък можем да кажем, че това е един порок в правния статут на наследника, който порок не позволява на правните последици, свързани с правното качество „наследник”, да се проявят. Това би било по-правилното разбиране, тъй като наследникът не губи това си качество. Формулировката на чл. 3 е „не може да наследява”, а не „губи качеството си на наследник” или „не може да бъде наследник”. С други думи, лицето ще продължи да бъде наследник, но без правото да наследи, т.е. статутът му на наследник, който ще продължи да съществува, за недостойния ще бъде лишен от съдържание. Но не и за неговите наследници, които ще могат да наследят наследодателя му, макар че техният наследодател е недостоен – чл. 10, ал. 1 ЗН. Затова е важно, че недостойният остава наследник (иначе няма да възникне право на наследяване за неговите наследници спрямо неговия наследодател), но губи правото си да наследи лицето, спрямо което е недостоен. Прави впечатление също така, че това изключение, този порок възниква, когато настъпят определени предвидени от законодателя юридически факти, като нито един от тях не е свързан със субективното отношение на наследодателя към недостойния да наследява. По-скоро в тези предпоставки виждаме едно морално укоримо (а и не само морално, както ще видим по-нататък в изложението) поведение, третирано като такова от обществото, но категорично е изключена преценката на онзи, който най-много има интерес да я осъществи – наследодателя. Тук обществената оценка измества напълно индивидуалната, което лично аз смятам за слабост на уредбата. Според мен правилният подход би бил смесеният – от една страна, да се предвидят абсолютни основания за възникване на недостойнство за наследяване, а, от друга страна, да се даде възможност на наследодателя да прецени не само дали недостойният да бъде признат за достоен (чл. 4 ЗН), но и обратното – лице, което би имало качеството на наследник и за което не е възникнала някоя от абсолютните предпоставки за недостойнство, да бъде обявено за недостойно, защото в конкретния случай със своето поведение е предизвикало такова чувство у наследодателя. В края на краищата преценката, дали едно лице е достойно да наследява или не, може да бъде извършена най-добре от наследодателя, а не абстрактно от законодателя, който нито може, нито следва да се опитва да обхване цялото многообразие от житейски ситуации в една толкова чувствителна материя, каквато е наследяването. Всъщност това съждение се отнася до всички лични неимуществени права, чието упражняване е предоставено на строго личната преценка на носителя им – там регулацията следва да бъде сведена до абсолютно необходимия минимум. Такова право следва да бъде и това за обявяването на потенциалния наследник за недостоен, защото достойнството и недостойнството са морални категории и зависят от личното възприятие на наследодателя, което пък се изгражда въз основа на лични отношения, а не на някакъв нормативно предписан модел на лични отношения (какъвто не може да има именно защото отношенията са лични).

Извод: недостойнството за наследяване е цялостно изключение от принципите, залегнали в основата на уредбата на наследяването по закон, и частично такова по отношение на наследяването по завещание, което изключение настъпва при възникването на строго и изчерпателно изброени от законодателя предпоставки, които изключват волята на наследодателя по въпроса за достойнството на определено лице до го наследи и предпоставят такъв порок в правото на наследяване на недостойното лице, който лишава това право от съдържание или, иначе казано, го погасяват.

Предпоставки, които опорочават правото на наследяване

В настоящата точка от изложението ще се спра поотделно на всяка една от буквите на чл. 3 от ЗН, ще разгледам подробно разпоредбите им, ще посоча слабостите, които може и да не са се разглеждали като такива към момента на приемането на ЗН през 1949 г. (то ако бяха сметнати за слабости, изобщо нямаше и да бъдат приети като законови текстове), но при изменените социално-политически условия, според мен по-скоро са. Ще се опитам да формулирам и предложения за подобряване на нормативната уредба, така че да стане тя едновременно по-съвременна и по-справедлива.

3.1. Първо основание за недостойнство

Чл. 3 Не може да наследява като недостоен:

а) който умишлено е убил или се е опитал да убие наследодателя, неговия съпруг или негово дете, както и съучастникът в тия престъпления, освен ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта, или ако е амнистирано;

На първо място, престъплението, което прави лицето, имащо качеството наследник, недостойно да наследява, т.е. лишава го от правото да наследи починалия си наследодател, е убийство. Макар че формулировката е доста неточна, тъй като когато става дума за убийство винаги формата на вината е умисъл, а в противен случай следва да се говори за „причиняване на смърт другиму по непредпазливост”, то за това престъпление следва да се обърнем към Наказателния кодекс (НК) – чл. 115 и сл. Това е престъпление от общ характер, „тежко” е по смисъла на чл. 93, т. 7 НК и засяга най-важното човешко благо – живота, което е защитено на конституционно ниво с предоставянето на всекиго на едно субективно право – правото на живот. Възниква въпросът дали извършването на това престъпление трябва да бъде установено по съдебен ред – с влязла в сила присъда, или е достатъчно заявлението на наследодателя, че тази причина за недостойнство е налице. Отговорът следва да бъде в полза на първото виждане, поради следните причини. Първо, тъй като в българското право съществува презумпция за невиновност, то всяко лице се счита за невиновно до установяването на противното с влязла в сила присъда. Това се отнася до всяко деяние, което съгласно действащия НК, съставлява престъпление. Иначе казано, няма как да се счита, че лицето е извършило престъпление, ако това не е установено с влязъл в сила акт на съда. Второ, законодателят говори за умисъл, който е една от двете форми на вина, а вината, отново, както и законоустановеността, е един от елементите на престъплението, но за разлика от последната е субективен елемент. Трето, изключенията също са от сферата на наказателното право – институтът на амнистията, с който се изключва престъпният характер на деянието, както и обстоятелствата, които изключват наказуемостта. Може да се каже, че законодателят ясно е указал, че става дума за престъпление, чието извършване следва да бъде установено със съдебен акт. Поставя се и друг интересен въпрос. Ако прокурорът прекрати наказателното производство с постановление на основание чл. 243, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 24, ал. 1 НПК, то ще бъде ли лицето достойно да наследява или не? Няма да има присъда, която да установява виновността на лицето, а постановление за прекратяване. Проблемът се задълбочава и от обстоятелството, че в чл. 24, ал. 1 НПК се съдържат два вида основания за прекратяване – реабилитиращи и нереабилитиращи. При първите, лицето се счита, че не е извършило престъплението, а при вторите – съмнението остава. Всъщност по отношение на реабилитиращите основания, предвидени в чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК въпросът не стои, тъй като изобщо няма извършено от лицето престъпление. По отношение на останалите основания обаче (с изключение на чл. 24, ал. 1, т. 2 НПК, за което ще стане дума по-долу в абзац четвърти от настоящата точка от изложението) считам, че няма причина да се счита, че престъплението не е извършено. Но не може да се счете и че е извършено. Наказателното производство ще е прекратено, но няма да е налице еднозначно произнасяне дали лицето е или не е извършило престъпление. В този случай заинтересованите лица, а това ще бъдат наследодателят (ако е оживял, т.е. в хипотезата на опит) и неговите наследници, които биха имали право да наследят или да увеличат дела си, ако бъде установено недостойнството на лицето, спрямо което искат това установяване, ще трябва да предявят установителен иск по чл. 124, ал 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). По исков ред ще бъде установено престъпното обстоятелство, което ще има значение именно за гражданско правоотношение, т.е. за наследственото правоотношение. Вярно е, че в разпоредбата на чл. 124, ал. 5 ГПК са визирани само предпоставките на чл. 24, ал. 1, т. 2-5 НПК, но т. 6-9  от последния са изобщо неприложими към престъплението убийство, така че не следва да бъдат обсъждани. Що се отнася до т. 10 от чл. 24, ал. 1 НПК, то допускането на трансфер на наказателно производство в друга държава не означава, че наказателното преследване се прекратява изобщо, а само че се прекратява пред българския съд, за да бъде проведено от компетентните органи на съдебната власт на другата държава, т.е. лицето отново може да бъде осъдено и макар и с чуждестранен акт, да бъде установено извършеното от него престъпление. След процедура по признаване на чуждестранния съдебен акт у нас, актът на българския съд, с който се допуска признаването, ще породи същите правни последици, каквито и съдебното решение по чл. 124, ал. 5 ГПК – т.е. ще бъде установено със съдебен акт, че лицето е извършило престъплението убийство (при това умишлено), поради което ще настъпят последиците от недостойнството да наследява (последното вече ще бъде установено и ще опорочи правото на наследяване). Същите разсъждения, разбира се, се отнасят и до хипотезата на прекратяване на наказателното производство от съда с определение (примерно чл. 289, ал. 1 НПК за първоинстанционния съд). Още тук обаче искам да повдигна следния въпрос: а справедливо ли е и житейски оправдано ли е убийството да е единственото престъпление против личността, което да прави извършителя недостоен да наследи наследодателя, спрямо когото е извършил престъплението? В Глава втора от НК „Престъпления против личността” влизат: Раздел първи „Убийство”, Раздел втори „Телесна повреда”, Раздел трети „Злепоставяне”, Раздел четвърти „Отвличане и противозаконно лишаване от свобода”, Раздел пети „Принуда”, Раздел шести „Издаване на чужда тайна”, Раздел седми „Обида и клевета”, Раздел осми „Разврат”, Раздел девети „Трафик на хора”. Във всеки от тези раздели има престъпни състави, които наследникът потенциално би могъл да осъществи спрямо наследодателя си. Не виждам причина сред престъпленията против личността единствено убийството, при това умишленото, да е основание за недостойнство за наследяване. Нима е достоен онзи, който вследствие жесток побой причини на наследодателя си тежка телесна повреда по смисъла на чл. 128, ал. 2 НК, при това съзнавайки свойството и значението на деянието си, при пълен контрол над постъпките си, целейки предизвикването именно на този резултат или поне допускайки го? Вследствие на побоя наследодателят може и да бъде инвалидизиран (да му бъде определен дори извънредно висок процент неработоспособност от 90 % и нагоре), но престъпникът с влязла в сила присъда за извършено престъпление по чл. 128, ал. 1 НК ще може да го наследи (да не говорим, че и запазена част може да има). А достоен ли ще бъде онзи, който е причинил средна телесна повреда? Примерно залял е наследодателя си с врящо олио или с киселина, в резултат на което е предизвикал обезобразяване на лицето или на други части от тялото – средна телесна повреда по смисъла на чл. 129, ал. 2 НК. Или пък деецът е наръгал с нож наследодателя си, прониквайки в гръдната кухина. А нима ще е достоен онзи, който е изнасилил наследодателя си – престъпление по чл. 152 НК? След извършването на всяко едно от посочените престъпления (а примерите могат да са множат до безкрай, както и да се изтъкват още състави от НК, които могат да бъдат осъществени), пострадалият ще живее до края на дните си или с физически и психически увреждания, или поне с последните (за обидата и клеветата не стана дума, но това са престъпления, които също могат да се отразят много тежко на пострадалия). А въпросът за реда, по който се осъществява наказателното преследването за извършеното престъпление, т.е. дали наказателното производство е от общ или от частен характер, е ирелевантен по отношение на тези питания. Тук ни интересува само дали е справедливо всички тези престъпления да бъдат изключени и деецът да наследи пострадалия. Считам, че отговорът следва да бъде отрицателен. Понастоящем уредбата на чл. 3 ЗН (ще разгледам и другите две букви) наистина не е противоконституционна, но постигнатият чрез прилагането ѝ резултат е. Съгласно Преамбюла на Конституцията на Република България от 1991 г. (КРБ) като общочовешка ценност е предвидена справедливостта, а Република България е обявена за правова и социална държава. Даденото от българския законодател решение в чл. 3 ЗН не е справедливо, тъй като предвижда прекалено стеснено изключение от общия принцип на правото на наследяване. Дотолкова тясно всъщност, че огромен брой причини (юридически факти, ако бъдат предвидени в хипотезата на правната норма), обуславящи недостойнството за наследяване, остават извън обхвата му. Считам, че не е правова държава онази, в която престъпникът наследява наследодателя си, каквото и престъпление да е извършил спрямо личността му, стига последното да не е умишлено убийство. По този начин той е накърнил основно човешко право на наследодателя си, но въпреки това получава правото да придобие неговите имуществени права след смъртта му. По отношение на наследодателя ситуацията е следната – засегнато е негово лично благо, което не може да бъде възмездено по никакъв начин, а дори да се получи парично обезщетение, то няма как да заличи с обратна сила причинените на наследодателя болки и страдания, а след смъртта му наследникът и престъпник ще получи всички имуществени права на наследодателя си, включително и обезщетението. По този начин престъпникът ще черпи права от собственото си противоправно поведение. А е и много съмнително дали държава, която дава право на престъпника да наследи пострадалия, а в някои случаи дори гарантира част от имуществото на пострадалия за престъпника – запазена част – е социална. Каква е грижата на държавата за обществото, ако предоставя възможност за постигането на такъв несправедлив, неморален и обществено неприемлив резултат.

Извод: считам, че ако законодателят желае да изброи примерно престъпленията, които да водят до недостойнство за наследяване, то той трябва да направи внимателна преценка, след която да разшири значително кръга им, тъй като понастоящем уредбата е несправедлива, позволява престъпникът да черпи права от собственото си противоправно поведение, а физическото и психическото състояние на пострадалия наследодател биват игнорирани.

На второ място, чл. 3, б. „а” изисква умисъл. Това е една от двете форми на вина. Другата е непрадпазливостта. Съгласно чл. 11, ал. 2 НК: „Деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици”, а чл. 11, ал. 3 НК гласи: „Деянието е непредпазливо, когато деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди, или когато е предвиждал настъпването на тези последици, но е мислил да ги предотврати.” Въпросът, който се поставя е, ако деецът е причинил смъртта на наследодателя си по непредпазливост, справедливо ли е да бъде достоен да наследява. Всъщност това беше казусът, който ми се наложи да разгледам и който ме провокира да се захвана с написването на настоящата статия. Когато деецът е бил длъжен (съществува нормативно задължение) и е могъл (психо-физическото му състояние позволява да стори това) да предвиди общественоопасните последици, то той е трябвало да прояви една грижа, която може да бъде изискана от него – нещо повече, тя се изисква от него. Като не я е проявил, той било съзнателно (самонадеяност), било несъзнавано (небрежност), е причинил смъртта на наследодателя си. Иначе казано, ако бе действал така, както правото изисква от него, без това да е свързано с умствени или физически способности, с които не разполага, т.е. от него не се изисква невъзможното, то смъртта на наследодателя не би настъпила. Давам пример: в нарушение на правилата за движение по пътищата, съдържащи се в Закона за движение по пътищата и в Правилника за прилагането му, едно лице навлиза на железопътен прелез при включена светлинна и звукова сигнализация за задаващ се влак; в лекия автомобил, който управлява, има още двама пътници – съпругата му и дъщеря му; шофьорът разчита най-вече на това, че може да няма влак, а и на отличните си качества на шофьор, на опита си и на мощността на колата, считайки, че това е достатъчно, за да не настъпи сблъсък; шофьорът забавя, за да премине по-лесно релсите; машинистът вижда лекия автомобил, който е на по-малко от четиридесет метра от най-издадената част на локомотива и мигновено предприема екстрено задържане (по-късно ще се установи, че спирачният път на влака е сто и четиридесет метра); сблъсъкът е неизбежен; локомотивът се врязва в дясната страна на автомобила, където пътуват съпругата и дъщерята на водача на автомобила, който (автомобил) бива изхвърлен на няколко метра от шосето; съпругата почива мигновено от травма в областта на гръдния кош, а детето – малко по-късно от черепно-мозъчна травма; пристигналите на място машинист и след него екип на Бърза помощ (който екип пристига едва десет минути след произшествието) само констатират смъртта; деецът е напълно невредим. От наследственоправна гледна точка, тъй като съпругата е починала първа, наследници по закон са съпругът й и дъщеря й, които получават равен дял от имуществото й, а единствен наследник на починалата си дъщеря (малолетна), е баща ѝ – деецът, който получава в крайна сметка и нейния дял от наследството на майка й. Отново сме изправени пред изтъкнатия в предходната точка резултат престъпникът да черпи права от собственото си противоправно поведение. При това, макар и да не бе споменато в предходната точка, това не е просто противоправно – това е престъпно поведение. Стига да успее да докаже, че не е бил налице умисъл (нито пряк, нито евентуален), или по-скоро ако прокурорът не успее да докаже наличието на умисъл, то макар и деецът да е извършил престъплението „причиняване на смърт другиму по непредпазливост” – чл. 122, ал. 1 НК – то той ще има право да получи наследственото имущество на своя наследодател – пострадалия. В конкретния случай приложимата разпоредба е чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 НК, но това няма значение, тъй като става дума за принципа, че за причинена по непредпазливост смърт се носи наказателно отговорност. Престъпникът наследява пострадалия, чиято смърт е причинил. При това е могъл и е бил длъжен да има такова поведение, при което този резултат не би настъпил. Считам, че деецът, който е причинил смъртта на наследодателя си, нарушавайки свое нормативно задължение, не бива да бъде достоен да наследява. Щом деецът е нарушил нормативно свое задължение, очевидно без да цени достатъчно живота на наследодателя си, за да изпълни това задължение, в резултат на което е причинил най-тежкия възможен резултат за последния – загуба на живот, то не следва законът да толерира това престъпно поведение, като предостави на престъпника облагите от наследственото имущество. Казаното в предходната точка относно постигането на противоконституционен резултат, важи и по отношение на разглеждания в настоящата точка въпрос.

Извод: стесняването на формата на вината единствено до умисъл води до противоконституционен резултат, тъй като създава предпоставките за несправедлив, неморален и обществено неоправдан резултат. Уредбата би се подобрила, ако думата „умишлено”, бъде заменена с „виновно”, вследствие на което ще бъде включена и другата форма на вина – „непредпазливост”. Отделно от това, за да се спази възприетата у нас терминология, съгласно която „убийството” е винаги умишлено престъпление, то думата „убие” следва да се замести с „причини смъртта на”, тъй като и при убийството, и при причиняването на смърт другиму по непредпазливост, резултатът е идентичен, а различна е само формата на вината.

На трето място, пострадали от престъплението трябва да бъдат наследодателят, неговият съпруг или негово дете, за да възникне основанието за недостойнство. Този кръг е силно ограничен. Ако направим сравнение с текста на чл. 121, ал. 1 НПК, който гласи: „Свидетелят не е длъжен да дава показания по въпроси, отговорите на които биха уличили в извършване на престъпление него, неговите възходящи, низходящи, братя, сестри или съпруг или лице, с което той се намира във фактическо съжителство” и с този на чл. 175, ал. 6, т. 6 НПК, съгласно който: „Прилагането на специални разузнавателни средства се преустановява, когато: възникне опасност за живота или здравето на служителя под прикритие или на неговите възходящи, низходящи, братя, сестри, съпруг или лица, с които се намира в особено близки отношения, когато опасността произтича от възложените задачи”, виждаме че в НПК (който е значително по-нов закон от ЗН) кръгът на лицата, за които се предполагат близки, при това не само родствени, връзки, е доста по-широк. Този подход на НПК е правилен или по-точно изброяването в чл. 175, ал. 6, т. 6 НПК е, поради следните причини. Първо, кръгът на роднините по права линия е значително разширен като са включени всички възходящи и низходящи роднини на наследодател, а също така и братята и сестрите му, т.е. най-близките му роднини по съребрена линия. Нормално би било да се предположи, че с тези лица наследодателят е в близки не само родствени, но и емоционални отношения, поради което посегателството срещу живота, на което и да било от тях, би му причинило болки и страдания, а техният причинител би бил недостоен в очите на наследодателя да го наследи. Второ, списъкът е неизчерпателен, тъй като житейските ситуации са твърде разнообразни и отношенията между лицата не се определят само от родствените им връзки. Напротив, много често лица, които не са обвързани от такива, са в много по-близки емоционални отношения, отколкото роднини по права линия дори. Затова формулировката „лица, с които се намира в особено близки отношения” е особено сполучлива. Тя позволява недостойнството да се преценява във всеки конкретен случай с оглед фактическите отношения между наследодателя и пострадалия. Трето, понастоящем съществуващата формулировка на чл. 3, б. „а” ЗН изключва волята на наследодателя, както и неговите чувства, неговата преценка и желания. Разпоредбата борави с чисто формален критерии, който изхожда от онова положение, което законодателят е възприемал за нормално, тъй като децата и съпругът всъщност са останалите членове на семейството на наследодателя (в тесен смисъл). Критерият, възприет в чл. 175, ал. 6, т. 6 НПК е смесен – от една страна, посочени са онези лица, които вероятно са в най-близкия кръг на наследодателя, т.е. отново формален критерий, но изхождащ от разбирането, че и определени лица извън тесния семеен кръг също са близки на наследодателя; вторият критерий е реален – за всяка конкретна ситуация се преценява дали пострадалият, макар и да не е сред кръга на изброените роднини по права и съребрена линия, е или е бил в близки емоционални отношения с наследодателя, т.е. дали посегателството срещу първия би причинило болки и страдания на втория, които да обосноват настъпването на недостойнство за дееца. Подходът на чл. 175, ал. 6, т. 6 НПК държи сметка за съвременните реалности и е по-гъвкав от възприетия понастоящем. Давам пример: ако наследникът убие родителите на наследодателя, които са отгледали последния, с които той се е виждал почти ежедневно и които много е обичал, то престъпникът няма да бъде недостоен и ще наследи лицето, на което с престъплението си е причинил тежки неимуществени вреди. Или пък изнасили сестрата на наследодателя. Или причини тежка телесна повреда на брат му. Примерите могат да се множат до безкрай (условно казано). А ако наследодателят от десет години излиза всеки ден със свой приятел: виждат се на кафе сутрин, след това отиват в парка да поиграят шах до обяд, после обядват в пенсионерската столова и се присъединяват към една по-голяма група техни приятели в пенсионерския клуб до късния следобед. Очевидно наследодателят и неговият приятел са в близки отношения и смъртта на втория би причинила болки и страдания на първия. Нима в този случай би следвало причинителят на смъртта и съответно на тези болки и страдания да бъде достоен да наследи? Считам, че отговорът категорично следва да бъде отрицателен.

Извод: формалният критерий, посочващ само членовете на тясното семейство на наследодателя, е неадекватен и трябва, от една страна да бъде разширен, а, от друга страна, да бъде допълнен с реален критерий.

На четвърто място, законодателят е предвидил изключения от изключението, т.е. юридически факти, при чието настъпване лицето, което иначе би било недостойно да наследява, ще наследи. „Ако деянието е извършено при обстоятелства, които изключват наказуемостта, или ако е амнистирано” гласи разпоредбата на чл. 3, б. „а” in fine ЗН. Тази част от разпоредбата е меко казано спорна, а според мен и отявлено неправилна. Тук законодателят отново е възприел общия подход на абстрактното прогласяване на определени постановки без да се съобрази с конкретните ситуации и най-вече с волята на наследодателя. Какво имам предвид? Ако едно лице лиши от живот друго, което е близък на наследодателя на извършителя, ала докато тече наказателното производство срещу извършителя или след като е вече той осъден, влезе в сила закон за амнистията и той бъде освободен от наказателна отговорност, то това какво значение ще има за наследодателя? Нима неговите болки и страдания ще намалеят заради това, че законодателният орган е приел закон за амнистията? А законът ще върне ли към живот този негов близък? Всъщност този закон за амнистията към наследодателя няма никакво отношение и ако законодателят беше приел за отправна точка гледната точка на наследодателя, то той изобщо не би включил амнистията сред основанията за изключване на недостойнството за наследяване. Ала е възприета гледната точка на публичната власт и едно много стеснено в рамките на наказателното право виждане. Но пренасянето на правен институт на наказателното право към наследственото право чисто механично води до несправедлив резултат. Така например едно лице убива децата на наследодателя (вдовец), които са и единствените му близки. Деецът бива заловен, образува се наказателно дело от общ характер, бива осъден с влязла в сила присъда на доживотен затвор без замяна (по чл. 116, ал. 1, т. 4 НК), ала докато изтърпява наказанието си, Народното събрание решава поради политически съображения да амнистира този тип деяния, извършени в определен период от време на определена територия, като законът за амнистията обхваща и дееца. И наказанието доживотен затвор без замяна се превръща в три дни лишаване от свобода, след което деецът отново е на свобода при това се заличават всички последици от осъждането. Наследодателят е изгубил най-близките хора в живота си, а онзи, който е причинил смъртта им не само, че не е наказан, но и ще го наследи. Не звучи много справедливо, нали? Макар че примерът е абсурден, той показва, че законите за амнистия нямат нищо общо с възприятията на наследодателя за достойнство и недостойнство на извършителя. Законите за амнистията, както и останалите закони впрочем, са актове на законодателната власт, т.е. политически актове, които се приемат от парламентарното мнозинство и обслужват неговите интереси. Справедливостта в очите на отделния гражданин може да съвпада, но, както се вижда от горния пример, може и коренно да се разминава с тези интереси. Затова смятам, че възприемайки гледната точка на наследодателя като меродавна, следва да бъде изключена амнистията от изключващите недостойнството юридически факти. Що се отнася до обстоятелствата, изключващи наказуемостта, то това е един неподходящ критерий за изключване на недостойнството поради причини, сходни с вече изложените относно амнистията. От петте елемента, влизащи в съдържанието на понятието за престъпление, наказуемостта е, от една страна, юридически, а, от друга страна, обективен елемент. С други думи, налице е деяние (действие или бездействие), което е общественоопасно и противоправно, при това виновно извършено, но поради едно или друго политическо съображение, деецът няма да бъде наказан. Отново се сблъскваме с чисто формален критерий от наказателното право, който е механично приложен в наследственото право. Наказуемостта, както стана дума и по повод на амнистията, няма нищо общо с гледната точка на наследодателя. А и след като всички останали елементи на престъпното деяние са налице, точно формалният строго юридически и обективен елемент на наказуемостта едва ли е най-добрият избор за изключване на недостойнството за наследяване. Може би, тъй като се засегна въпросът за амнистията, някой би поставил и този за давността по чл. 80 и чл. 82 НК. Ако тази давност е изтекла, не следва ли да се изключва и недостойнството за наследяване? Може ли някой да бъде вечно отговорен за своите действия? Считам, че давността също е строго формален критерий, който не би следвало да намира приложение при разглеждането на въпроса за достойнството за наследяване. Поне не и ако възприемем гледната точка на наследодателя и на справедливостта. Болките и страданията на наследодателя могат да не отшумят и много след като е погасено по давност наказателното преследване. Да се върнем към примера с лицето, убило децата на наследодателя, т.е. извършило е престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4 НК, но се укрива успешно в продължение на 30 години (чл. 81, ал. 3 вр. с чл. 80, ал. 1, т. 1 НК), след което напълно спокойно, че наказателното преследване се е изключило по давност, се връща в обществения живот. Тази давност за наследодателя няма никакво значение, а болката по изгубените му близки може само да се засили от чувството за несправедливост за това, че деецът не може да бъде наказан, а най-спокойно продължава живота си в обществото. Смятам, че наказателноправно релевантната давност няма и не може да има отношение към наследственото право. Това се отнася до всички чисто формални основания за изключване на недостойнството за наследяване, които са механично пренесени от наказателното в наследственото право и не зачитат чувствата и волята на наследодателя.

Извод: възприетите от законодателя основания за изключване на недостойнството са формални и не отчитат волята на наследодателя. Считам, че не държавата трябва да определя кога са налице такива обстоятелства, а самият наследодател. По-правилна би била уредбата, в която законодателя посочва единствено кога ще са налице основания за възникване на недостойнство за наследяване, а самият наследодател с оглед своите чувства в конкретния случай да прецени дали да признае за достоен недостойния. А това негово право и без това вече е получило своята уредба в чл. 4 ЗН.

3.2. Второ основание за недостойнство

Чл. 3 Не може да наследява като недостоен:

б) който е набедил наследодателя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание, освен ако набедяването се преследва с тъжба на пострадалия и такава не е била подадена;

На първо място, още на това място в настоящата точка от изложението следва да се подчертае, че посоченото в тази разпоредба изключване на недостойнството е неприложимо след приемането на Наказателния кодекс през 1968 г., т.е. почти деветнадесет години след Закона за наследството, тъй като набедяването е престъпление от общ характер и не се преследва по тъжба на пострадалия. Поради тази причина текстът на чл. 3, б. „б” ЗН следва да се чете: „който е набедил наследодателя в престъпление, наказуемо с лишаване от свобода или с по-тежко наказание”.

На второ място, отново, както и при убийството законодателят е имал предвид престъпление, което следва да бъде установено с влязъл в сила съдебен акт. Разсъжденията в този смисъл, направени в първия параграф на предходната точка от изложението са релевантни и тук. Но нека разгледаме и самото престъпно деяние. Съгласно чл. 286, ал. 1 НК: „Който пред надлежен орган на властта набеди някого в престъпление, като знае, че е невинен, или представи неистински доказателства срещу него, се наказва за набедяване с лишаване от свобода от една до шест години и с обществено порицание”, а ал. 2 на същия член гласи: „Ако набеденият бъде привлечен към наказателна отговорност, наказанието е лишаване от свобода от една до десет години.” Деецът трябва да е изнесъл данни за извършено от наследодателя престъпление и/ или да е представил доказателства срещу него, знаейки, че последният е невинен. При това законодателят е поставил и допълнително изискване в Закона за наследството, а именно престъплението, което се сочи като извършено от наследодателя, да е наказуемо с лишаване от свобода. Очевидно Законът за наследството не прави разлика дали наследодателят е бил привлечен към наказателна отговорност или не. Считам, че този подход е правилен, тъй като със самото изнасяне на данните или представяне на „доказателства” деецът става недостоен да наследява, защото е увредил доброто име на наследодателя си, но и нещо повече. За разлика от клеветата, тук не само доброто име на наследодателя е увредено, но срещу него се прави опит да бъде насочена наказателната репресия на държавата, т.е. да му се причинят някакви вреди посредством използването на съдебната власт. Именно затова престъплението „набедяване” е в Глава осма, Раздел трети „Престъпления против правосъдието” – заблуждават се държавни органи, че определено лице е извършило престъпление, за да се използва държавната мощ срещу това лице. Всъщност целта на дееца не е елемент от престъпния състав, така че не може да се съди с какво намерение той опитва (ал. 1) или успява (ал. 2) да насочи наказателното преследване срещу наследодателя си. Правилно обаче законодателят е приел, че лице, което е готово да набеди наследодателя си за извършено престъпление, при това наказуемо с лишаване от свобода, не е достойно да го наследи. Набеждаването може да има за краен резултат накърняването на основни човешки права на наследодателя – правото му на свободно придвижване например. Макар че принципно подкрепям решението на законодателя извършителят на престъплението по чл. 286 НК да бъде недостоен да наследява, то не споделям ограничението, което е въведено относно престъплението, за което е набеден наследодателят. Дори и престъплението да не е наказуемо с лишаване от свобода или друго по-тежко наказание, то пак си остава престъпление. Извън обхвата на тази разпоредба остават всички престъпления, които са наказуеми с едно или повече от наказанията, предвидени в чл. 37, ал. 1, т. 2-11 НК: пробация, конфискация на налично имущество, глоба, лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност; лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност; лишаване от право на получени ордени, почетни звания и отличия; лишаване от военно звание; обществено порицание. Тези наказания също накърняват права на гражданите – правото на чест, достойнство и добро име, правото на собственост, правото на труд и т.н. Освен това задължителна последица от осъждането би била, че лицето ще се счита за осъждано, което е свързано с неблагоприятни за него последици извън самото наказание. Примерно за осъществяване на съставите на чл. 319а, ал. 1 и чл. 319г, ал. 1 НК се предвижда само глоба, но тя е в размер от 1000 до 3000 лв., което може значително да накърни имуществените интереси на наследодателя, а също така и една присъда категорично ще накърни правото му на добро име, тъй като ще бъде признат за престъпник с нея. Именно защото с всяко едно престъпление са свързани последици, които излизат извън наказанието, предвидено за него в Особената част на НК, както и с оглед на обстоятелството, че без значение в какво престъпление бива обвинен наследодателят, за него винаги ще е предвидено едно или повече от посочените по-горе наказания (ако деянието не е наказуемо, то няма да бъде престъпление), и като се вземе предвид, че ако наследодателят бъде привлечен към наказателна отговорност спрямо него могат да бъдат взети мерки за процесуална принуда, то считам, че недостоен да наследява следва да бъде всеки, който е набедил наследодателя си в извършването на престъпление без значение от предвиденото за последното наказание.

Извод: недостоен да наследява следва да бъде всеки, който е набедил наследодателя си в извършено престъпление, защото съзнателно ще е насочил наказателната репресия на държавата срещу конституционнозащитени негови права. Видът на наказанието не би трябвало да бъде от значение, тъй като всяко наказание уврежда права, а освен това законодателят не е взел предвид обстоятелството, че от всяко осъждане произтичат определени, несвързани със самото наказание последици, както и че в досъдебното производство, а също и в съдебната фаза на наказателното производство могат да бъдат взети мерки за процесуална принуда, които отново ограничават правата на обвиняемия/ подсъдимия и нямат общо с наказанието.

3.3. Трето основание за недостойнство

Чл. 3 Не може да наследява като недостоен:

в) който е склонил или възпрепятствувал наследодателя чрез насилие или измама да направи, да измени или отмени завещанието или който е унищожил, скрил или поправил негово завещание или съзнателно си е служил с неистинско завещание.

На първо място, трябва да се отбележи, че както и в предходните две букви на чл. 3 ЗН, отново се касае за престъпления (в повечето хипотези), макар че законодателят не ги е определил точно като състави от НК, нито пък с техните наименования освен в случая с измамата. Това са престъпленията: принуда – чл. 143, ал. 1 НК, намиращо се в Раздел пети от Глава втора на Особената част (когато деецът е използвал насилие); измама – чл. 209, ал. 1 НК, намиращо се в Раздел четвърти от Глава пета „Престъпления против собствеността” на Особената част; документно престъпление – чл. 309, ал. 1 НК, намиращо се в Глава девета „Документни престъпления” на Особената част на НК. Ала за разлика от предходните две точки за разкриването на тези обстоятелства няма да е необходимо да е възбудено и успешно приключило наказателното преследване срещу дееца. Това е така, защото завещанието е сделка на гражданското право. Едностранна сделка, която също както и договорите може да страда от порок, който да влече нейната нищожност или унищожаемост. По-важното обаче е, че като сделка тя поражда правоотношение в сферата на гражданското право, поради което пред гражданския съд може да се предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 4 ГПК, когато ищецът се домогва да установи, че документът (завещанието) е неистински, или пък конститутивен иск по чл. 124, ал. 3 ГПК, когато ищецът желае завещанието да бъде унищожено поради измама (чл. 29 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)) или насилие (чл. 30 ЗЗД наистина говори за заплашване, но когато става дума за насилие, то обикновено страната, срещу която е насочено то, сключва сделката, за да бъде преустановено, т.е. под заплахата насилието да продължи). В чл. 43, ал. 1, б. „б” ЗН са предвидени и насилието, и измамата, като основания за унищожаемост на завещателните разпореждания, което е едно повторение на разпоредбите на ЗЗД, тъй като и без специалната уредба на ЗН, приложение щяха да намират общите правила за унищожаемостта на договорите, относими и към едностранните сделки като завещанието на основание чл. 44 ЗЗД. Може би за насилието има някакъв смисъл да съществува отделна разпоредба в ЗН, защото ЗЗД говори за заплашване, но по отношение на грешката и измамата уредбата се дублира. И така, наследодателят или неговите наследници (или лицата, които биха били такива, ако не съществуваше завещание, което обстоятелство обуславя правния им интерес – това ще са лица без запазена част обикновено) предявяват иск срещу наследника по завещание. Няма значение, че обстоятелствата навеждат към извод за извършено престъпление, защото от значение в случая е установяването на определени юридически факти, които ще имат проявление в сферата на гражданското право. Ако съдът установи, че е налице измама, той ще унищожи завещанието на това основание, което ще означава, че измамата ще е призната със съдебно решение и лицето, послужило си с нея, ще бъде недостойно да наследява. Ако съдът прецени, че е било налице насилие, той ще унищожи завещанието и отново ще настъпи недостойнство за наследника. Може да се мисли и за хипотези, при които насилието е довело до нищожност, т.е. искът отново ще бъде отрицателен установителен иск, но този път по чл. 124, ал. 1 ГПК, като ищецът ще твърди липсата на съгласие (воля) – чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД. Все пак считам, че за завещанието следва да се прилагат и общите правила за прогласяване на нищожност и за унищожаването, съдържащи се в ЗЗД, макар че това няма отношение към недостойнството за наследяване. Тъй като предмет на настоящата статия е последното, то би било добре и заплашването да бъде включено в основанията за недостойнство за наследяване. Не стои по-различно и въпросът с обявяването на завещанието за неистинско. В този случай отново завещанието ще е нищожно (липса на форма за действителност, липса на съгласие – чл. 26, ал. 2, предл. 2 и 3 ЗЗД), а лицето, което е подправило завещанието или си е послужило с неистинско такова, ще бъде недостойно да наследява.

На второ място, интересен е въпросът с унищожаването или скриването на завещанието, тъй като това не е обстоятелство, опорочаващо самата сделка – завещанието. Всъщност това вече ще бъде престъплението измама и в този случай ще ни интересуват наказателноправните аспекти на деянието. Или по-точно може да бъде и може да ни интересуват, тъй като не са изключени усложнения. В най-чист вид ще бъдат налице всички елементи от състава на престъплението по чл. 209, ал. 1 НК: съставомерна цел – имотна облага за себе си или за другиго; изпълнително деяние – предизвикване или поддържане на заблуждение; съставомерен резултат – причиняване на измамения или на другиго на имотна вреда. В този случай ще бъде образувано наказателно производство и ще се прилага изписаното по-горе относно установяването на престъпленията, които обуславят недостойнство за наследяване. Ала ако някой от елементите не е налице? Става дума, разбира се за първия елемент, тъй като с унищожаването или скриването деецът създава заблудата, че завещанието не съществува, т.е. извършва изпълнителното деяние, а от това следва и неувеличаване на имуществото на лицето, в полза на което са направените в завещанието разпореждания. А неувеличаването на имуществото е именно имотна вреда – един от двата вида (загуби и пропуснати ползи), а именно пропусната полза. Но наистина целта може да не е налице – това е елемент от субективната страна на престъпния състав. В този случай няма да е налице престъпление, нито пък ще бъде налице порок във волята на наследодателя. Считам, че ще сме изправени пред непозволено увреждане по смисъла на чл. 45 ЗЗД. С други думи, правоимащите лица ще могат да предявят осъдителен иск (124, ал. 1 ГПК) по чл. 45 ЗЗД, с който ще искат от съда да им присъди обезщетение за причинените им вреди, изразяващи се в пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от увреждащото поведение на ответника, който е унищожил или скрил завещанието. Няма да навлизам в тънкостите на едно подобно производство и в усложненията, свързани с доказването, поради ограничения обем на статията, но ще отбележа, че решението, с което съдът осъжда ответника, съдържа и установяване, че е налице соченият от ищеца деликт, а това обуславя и недостойнството на дееца да наследи. Вярно е, че това установяване няма да се намира в самото решение (в диспозитива), а в мотивите към него, но и няма изискване констатацията да се ползва със силата на пресъдено нещо що се отнася до възникването на недостойнството да се наследява. Затова и мотивите на съдебното решение ще бъдат напълно достатъчни в това отношение. Но това съждение може и да не се възприеме от онези, които смятат, че ако не е налице силата на пресъдено нещо, то за никаква установеност не може и дума да става. Тъй като считам, че и това виждане може да бъде споделено, то възникват два въпроса – за установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК и за инцидентен такъв по чл. 212 ГПК. Смятам, че и двата иска могат да намерят приложение при недостойнството за наследяване, но в различни хипотези. Така и двата ще бъдат приложими само, когато не е налице престъпно деяние, но инцидентният установителен иск е необходим, когато с него се решава преюдициален въпрос по отношение на спорния предмет в делото. Не виждам пречка да се предяви отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, за да се установи, че по отношение на наследника не е възникнало право да наследи, когато е призован към наследяване заедно с друг сънаследник (очевидно последният ще има правен интерес да отстрани недостойния от имащите право да наследят, за да уголеми дела си). В този случай, ако наследникът е унищожил или скрил завещание и това бъде доказано в съдебното производство, ищецът (другият сънаследник) ще иска от съда да постанови, че наследственото правоотношение не съществува, тъй като е настъпило основание за възникване на недостойнство. Що се отнася до инцидентния установителен иск, то той ще намира приложение в делбеното производство, при продажба на наследство, при други сделки с наследство. Примерно иск по чл. 108 ЗС от наследник срещу купувач на имот от наследствената маса, продаден от друг наследник, за когото първият твърди, че няма правото да наследява поради недостойнство. В този случай недостойният също трябва да участва в производството (бих казал като трето лице-помагач на страната на ответника). Няма да задълбавам по въпросите на гражданския процес, но принципното ми становище е, че при определени хипотези недостойнството може да се установи и по исков ред с отрицателен установителен иск или с инцидентен установителен иск.

Извод: в т. „в” на чл. 3 ЗН са залегнали преди всичко гражданскоправни основания за обявяване на завещанието за нищожно или за неговото унищожаване, а също така и основания, които имат наказателноправни аспекти или принадлежат към материята на непозволеното увреждане, като в някои случаи гражданскоправните и наказателноправните последици произтичат от едни и същи юридически факти. От значение за недостойнството за наследяване обаче е, че независимо от вида на акта – присъда или решение – и независимо от установяването на основанието в диспозитива или в мотивите, обстоятелството следва да бъде по някакъв начин установено, т.е. да не бъде спорно. От този момент ще е несъмнено и настъпването на недостойнството за наследяване. Към основанията следва да бъде добавено и заплашването, в резултат на което е съставено завещание.

3.4. Обсъждане на други основания – примерите с отмяна на дарение, прекратяване на осиновяване

При разглеждане на разпоредбите на чл. 227, б. „а” и б. „б”  ЗЗД може да се направи изводът, че основанията за отмяна на дарението и тези за настъпване на недостойнство да се наследява са идентични с предвидените в чл. 3, б. „а” и б. „б” ЗН. Разликата е в точките „в” на двата члена. 227, б. „в” ЗЗД предвижда като основание за отмяна на дарението отказът на надарения да даде на дарителя си издръжката, от която последният се нуждае. Вярно е, че сходството в уредбата е много голямо и че основанията за отмяна на дарението насочват към недостойнство за получаване на дара от страна на надарения, но има и едно много съществена разлика: при дарението вече е настъпило имуществено разместване, а при наследяването все още не е. Затова, когато едно дарение се отмени, защото не се предоставя издръжка, то в патримониума на дарителя се връща едно благо, което може да компенсира в някаква степен липсващата издръжка. При наследяването все още няма никакво имуществено разместване, а и недостойнството е морална категория. Наследодателят може да не смята, че непредоставянето на издръжка прави дължащия я наследник недостоен. Може и наследникът да не е в състояние да я дава – въпрос, който при дарението е ирелевантен. При непредоставянето на издръжка поведението може да е противоправно, но може и да не е, ако дължащият я е в невъзможност да я дава. Би било несправедливо при такава обективна невъзможност да говорим за недостойнство. Затова смятам, че този критерий, възприет в чл. 227, т. „в” ЗЗД, целящ повторно имуществено разместване, за да компенсира дарителя за неполучената издръжка, не може или поне не следва да се приложи в наследствените правоотношения.

Също така следва да се обсъди чл. 106, ал. 1, т. 2 от Семейния кодекс (СК), в който са предвидени част от основанията за прекратяване на осиновяването, които напомнят недостойнство: „тежко провинение от едната страна или при наличие на други обстоятелства, които дълбоко разстройват отношенията между осиновителя и осиновения.” Съгласен съм, че и в ЗН следва да бъде предвидено такова обстоятелство, което да отразява мислите и чувствата на наследодателя, ала за разлика от СК преценката за дълбокото разстройство между осиновителя и осиновения не следва да е на съда, а изцяло на наследодателя. Само той може най-пълно да прецени дали провиненията на наследника са от такова естество,че да го направят недостоен. Това считам, че е последното основание, което трябва да бъде включено в чл. 3 ЗН, за да стане той справедлив и адекватен на съвременните условия. Вярно е, че още в началото посочих, че изключенията трябва да бъдат добре формулирани и да се тълкуват ограничително, за да не се стигне до произвол. В случая това ще се отнася до всички онези обстоятелства, които пораждат недостойнство за наследяване у наследника и са извън волята на наследодателя. Ала последното основание също е изрично предвидено, също не може да се тълкува разширително, но и не може да се формулира като конкретна житейска хипотеза. Напротив, то е необходимо, за да се постигнат гъвкавост, т.е. уредбата да отговаря на безбройните ситуации, които животът ни поднася, и социална справедливост – наследодателят да може сам да вземе решението дали едно лице е достойно да получи имуществото му след смъртта му или не.

3.5. De lege ferenda

Воден от всичко изложено по-горе, предлагам следния примерен вариант на чл. 3 ЗН, след извършване на необходимите, по мое мнение, изменения и допълнения:

Чл. 3. Не може да наследява като недостоен:

а) който виновно е причинил смъртта или се е опитал да убие наследодателя, неговите възходящи, низходящи, братя, сестри, съпруг или лица, с които се намира в особено близки отношения, или е извършил по отношение на тях друго престъпление по глава втора от особената част на Наказателния кодекс, както и съучастникът в тия престъпления;

б) който е набедил наследодателя в извършването на престъпление;

в) който е склонил или възпрепятствувал наследодателя чрез насилие, заплаха или измама да направи, да измени или отмени завещанието или който е унищожил, скрил или подправил негово завещание или съзнателно си е служил с неистинско завещание;

г) който е обявен от наследодателя за недостоен чрез акт с нотариално заверено съдържание или чрез завещание.

Това, разбира се, е само примерен вариант, който следва да се обсъди внимателно, за да се прецени кои други престъпления трябва да бъдат включени, както и други евентуални непрестъпни основания, а от посочените престъпления кои и как да бъдат прецизирани. Що се отнася до т. „г”, тя е огледална на чл. 4, ал. 1 ЗН, тъй като считам, че редът за признаване на достойнство и за обявяване на недостойнство следва да бъде един и същ.

Запазената част

С предложената в преходната точка от изложението б. „г” на чл. 3 ЗН се преодолява и един сериозен проблем в правната уредба на наследяването, както го виждам аз. Чл. 28, ал. 1 ЗН гласи: „Когато наследодателят остави низходящи, родители или съпруг, той не може със завещателни разпореждания или чрез дарение да накърнява онова, което съставлява тяхна запазена част от наследството.” Тази правна норма е императивна. Тя изключва свободната воля на наследодателя да се разпореди с определена част от имуществото си. Иначе казано, законодателят предварително е определил кръга лица, в полза на които ще премине тази част, независимо в какви отношение се намират с наследодателя. А тези отношения могат да бъдат и доста лоши. Разбира се, ако някое от лицата, които по закон имат право на запазена част, се окажат недостойни, то те няма да имат нито правото да получат тази запазена част, нито каквато и да било част от имуществото на наследодателя. Както стана ясно в предходните части от изложението аз отдавам безспорен приоритет на волята на наследодателя и считам за неправилно поначало виждането, че някой друг трябва отнапред да решава как ще се разпредели имуществото му след неговата смърт, като действителните му отношения с лицето, което трябва да го наследи по закон, не се вземат предвид. Вземат се всъщност, но само едностранно – ако реши да признае недостойния по чл. 3 ЗН за достоен по реда на чл. 4 ЗН. Очевидна е диспропорцията. От една страна, само законодателят решава кога наследникът е недостоен да наследява, ала в много ограничени хипотези, нито една от които не зависи от волята на наследодателя или поне не изцяло (тъй като гражданскоправните основания, предвидени в т. „в” на чл. 3 ЗН зависят), като на наследодателя е предоставена изцяло единствено преценката дали недостойнството да отпадне. От друга страна, ако е налице причина, според самия наследодател, наследникът да бъде обявен за недостоен, то понастоящем няма механизъм да го обяви за такъв. А уредбата на запазената част още повече усилва чувството за несправедливост, тъй като недостойният (според наследодателя) ще има и гарантирано право на част от имуществото на наследодателя си. Давам пример. Възрастен човек на почти осемдесет години е собственик само на един малък едностаен апартамент и градинка в покрайнините на града, в който живее. Синът му живее в друг град заедно с двамата внуци на възрастния човек. Не посещава баща си. Само единият внук го посещава. Бащата е взимал заеми от дядото за цигари и алкохол ежедневно до преди няколко години, та е пропивал и изпушвал и голяма част от скромната пенсия на своя родител. Сега дядото (осемдесетгодишният човек) се нуждае от лекарства, от помощ в ежедневието си, от някого, с когото да може да размени две думи и е много обиден от отношението на сина си, който при всеки опит за разговор го нагрубява и отказва всякакви контакти с него. Само единият му внук идва специално до града, в който живее (дядото), два пъти седмично, купува му всичко необходимо, води го на лекар и т.н. Та дядото иска да завещае всичко на внука си и счита, че синът му е недостоен да наследява. Ала законодателят не споделя този негов възглед, тъй като отношенията му със сина му не попадат в хипотезата на нито една от правните норми, съдържащи се в разпоредбите на чл. 3 ЗН. Възрастният човек е силно огорчен, когато бива запознат с института на запазената част. Не може да повярва, че неговата воля е ирелевантна или поне че може да бъде направена такава, ако неговият наследник по закон от първи ред упражни правото си по чл. 30, ал. 1 ЗН. Всъщност тук няма значение дали може или не да се заобиколят разпоредбите, уреждащи института на запазената част, принципният възглед на законодателя е притеснителен. По-подробното разглеждане на запазената част не може да стане в рамките на тази статия поради ограничения й обем, но считам, че ако се предвиди посочената в предходната точка (б. „г” на чл. 3 ЗН) възможност наследодателят да обяви за недостоен евентуалния наследник, то за последния нито ще възникне право да наследи, нито пък, съвсем логично, правото да получи запазена или каквато и да било друга част от наследственото имущество.

Заключение

В настоящата статия разгледах съществуващите основания за възникване на недостойнството за наследяване – това са обстоятелства, юридически факти, чиято правна последица в наследственото право е лишаване на наследника от правото му да наследи, т.е. да получи каквато и да било част от наследственото имущество. Макар и да не губи качеството си на наследник, това лице губи правото си да наследи, т.е. това му качество се лишава от съдържание, но е от значение за неговите низходящи, които благодарение на него (качеството) могат да наследят наследодателя му (чл. 10, ал. 1 ЗН). След анализа на основанията за настъпване на недостойнството, стигнах до извода, че изцяло свободната преценка на наследодателя е изключена, а законодателят е стеснил прекалено много кръгът: на деянията, повечето от които престъпления; на лицата, спрямо които биват извършени; а е добавил и допълнителни изисквания, още повече стеснявайки приложното поле на уредбата на недостойнството. Иначе казано, сега действащата уредба на недостойнството, съдържаща се в чл. 3 ЗН, дава едно разбиране за недостойнство, което в много случаи би се разминавало с общественото такова. И което е по-важното – би се разминавало с разбирането на онова лице, собствеността върху чието имущество се решава в края на краищата. С оглед изводите, до които стигам, съм направил предложение de lege ferenda за подобряване, според мен, на уредбата на недостойнството за наследяване, като считам, че предложението ми решава и проблема със запазената част, която е другият сериозен удар срещу свободната воля на наследодателя (само в хипотезата, когато лицето с право на запазена част е недостойно според наследодателя, разбира се). Изложеното в настоящата статия е личното ми мнение, което нито е абсолютно, нито претендирам, че е единствено вярното, нито че не може да бъде оспорено. Напротив! Но аргументирано. Надявам се тази статия да даде тласък на дискусия за подобряване на наследственоправното законодателство и за отстраняване на съществуващите в него слабости.