По някои въпроси на иска за намаляване на завещанията и даренията с оглед допълване на запазената част на наследника с право на такава (чл. 30, ал. 1 от Закона за наследството)

 (Публикувана в електронното издание "Правен поглед" на 31.08.2019 г.)

1. Въведение
В настоящата статия ще се постарая да изясня някои спорни моменти в практиката, които пораждат опасността от превратно тълкуване на съответните разпоредби от Закона за наследството и неправилно правоприлагане. В структурно отношение изложението е следното: първо, ще се спра подробно на активната и пасивната процесуална легитимация по този иск; второ, ще разгледам въпроса за сроковете, в които искът може и следва да бъде предявен; трето, ще обсъдя въпросите, касаещи предявяването на този иск в първа фаза на делбеното производство; четвърто, ще разясня разпределението на доказателствената тежест между страните, както и предпоставките, които трябва да бъдат налице, за да бъде уважен искът; пето, ще изброя някои възражения, които се правят в производството по иска за намаляване на дарения и завещания, и ще разсъждавам върху правната им същност; шесто, ще опиша правните последици от уважаването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН; седмо, ще завърша разработката си с кратко заключение. В края на всяка обособена част от изложението ще правя изводи, които да подпомогнат читателя в по-бързото му ориентиране относно най-съществената част от изложението (надявам се, че читателят да не чете само тях). Статията ми вероятно не е изчерпателна и извън полезрението ми са останали множество относими към централния проблем въпроси, но съм сигурен, че те ще бъдат разгледани от други колеги-юристи, когато се сблъскат с необходимостта от това.
2. Активна процесуална легитимация
Чл. 30, ал. 1 ЗН определя критериите, на които трябва да отговаря едно лице, за да притежава активната процесуална легитимация да предяви иск за намаляване на завещания и/или дарения с оглед допълване на запазената си част. Ищецът трябва да е: 1) наследник 2) с право на запазена част. При липсата на което и да било от двете качества, лицето няма да може да предяви този иск, тъй като няма да разполага с активна процесуална легитимация, поради което искът му би бил недопустим и делото следва да бъде прекратено с определение, а исковата молба – върната. Активната процесуална легитимация е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска, за която съдът следи служебно. Тя е свързана и с правния интерес. Когато законодателят е предвидил, че само конкретна категория лица може да предяви определен вид иск, той е сторил това, изхождайки от предположението (житейско, а не юридическо), че само тази категория лица има правен интерес от предявяването на този вид иск. Затова безпредметно би било лице, което не е активно процесуално легитимирано (т.е. не може да има качеството „ищец” в това производство), да твърди и доказва правен интерес. Същевременно обаче едно лице може да е активно процесуално легитимирано и въпреки това да няма правен интерес от предявяването на даден иск. Законодателят е приел, че това лице принадлежи към категорията лица, които потенциално биха могли да имат правен интерес в случаи като този (при възникване на определен тип правоотношения, ако трябва да съм по-прецизен), но правният интерес следва да се твърди по конкретното дело. Ако например между страните няма правен спор и правното положение между тях е установено, то за нито едната от двете не би бил налице правен интерес, дори и да притежава активната процесуална легитимация да предяви иск срещу другата (тук, разбира се, изключвам конститутивните искове, които не се интересуват от съответствието или несъответствието между правните становища на всяка от страните). Може да се каже в такъв случай, че активната процесуална легитимация абстрактно определя кръга лица, които биха могли да имат правен интерес, произтичащ от определен вид правно отношение, а правният интерес като абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на някои видове искове се преценява конкретно – за правоотношението, от което се твърди, че произтича. Но нека се върна на предпоставките за наличие на активна процесуална легитимация, касаещи иска по чл. 30, ал. 1 ЗН.
На първо място, за да е налице активна процесуална легитимация на лицето, което предявява иска, т.е. за да може това лице да бъде ищец в производството, образувано по иск по чл. 30, ал. 1 ЗН, лицето трябва да притежава качеството „наследник”. За да бъде едно лице наследник, не е достатъчно само да бъде призовано към наследяване. В Закона за наследството изрично е предвидено наследството да се приеме с нарочен акт, а не се въвежда презумпция за неговото приемане. Чл. 48 ЗН гласи: „Наследството се придобива с приемането му. Приемането произвежда действие от откриването на наследството.” Ако лицето, което е призовано към наследяване, не приеме наследството, това лице не придобива и качеството „наследник”. В Закона за наследството не се прави стриктно разграничение между „наследник” и „лице, призовано към наследяване”. От една страна, в чл. 51, ал. 1 ЗН се говори за „лицето, което има право да наследява”, но, от друга страна, още във втората алинея на същия член същото това лице, което не е отговорило и е изгубило правото да приеме наследството, бива наречено „наследник”. Същото смешение се прави и в чл. 53 ЗН, в който се говори за „отреклия се” и „оня, който е изгубил правото да приеме наследството”, без нито едното от двете лица да е наречено „наследник”, но още в края на същата разпоредба четем, че се уголемяват дяловете на „останалите” наследници, от което следва, че и първите две категории лица притежават качеството „наследници”. В чл. 55 ЗН очевидно под „наследник” законодателят разбира „лице, което е приело наследството”. В началото на чл. 56, ал. 1 ЗН се говори за „лицето, което се е отказало от наследството” (не е наречено „наследник”), а в края за „наследник” по отношение на същото това лице. Всъщност в този случай, понеже става въпрос за унищожаване на отказа от наследство, не е съвсем немислимо лицето, което не е направило отказ, да бъде третирано като „наследник”, доколкото срещу имуществото на наследодателя му ще бъдат насочени претенциите на кредиторите на отказалото се лице. Строго юридически погледнато обаче отказът, макар и унищожен в полза на кредиторите на отказалото се лице, няма как да се приравни на приемане, защото не е изразена воля за това от страна на лицето, призовано към наследяване. Затова отказалото се лице, чийто отказ ще бъде унищожен в полза на кредиторите, няма да стане „наследник”. Искът по чл. 56 ЗН е сходен с Павловия иск, уреден в чл. 135 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и има обезпечителен характер – той е даден на кредиторите, за да могат да удовлетворят имуществените си интереси, които техният длъжник накърнява с едностранната сделка, каквато е отказът от наследство. Този иск не е насочен към създаването на ново правно качество на техния длъжник, а именно „наследник”, нито пък цели да замести волята на това лице и да се създаде презумпцията за приемане на наследството. Ако такава беше целта на законодателя – да създаде презумпция за приемане – той щеше изрично да я формулира, тъй като в българското право, както презумпциите, така и фикциите съществуват само и единствено доколкото са експлицитно уредени в закона. Чл. 58 ЗН е по-ясен, тъй като преди приемането на наследството лицето е обозначено като „лице, което има право да наследява”, а също така са очертани и правомощията му по отношение на наследствената маса – „да управлява наследствените имущества и да упражнява владелчески искове за запазването им”. Очевидно е, че сделки на разпореждане това лице не може да извършва, защото не е придобило наследството, което пък става с приемането на последното. От този момент (приемането) възниква и качеството на лицето на „наследник”. Чл. 59, ал. 1 ЗН също продължава с провеждането на разграничението между „наследник” и „лице, което има право да наследява” (все още не е приело наследството). Чл. 60, ал. 1 ЗН звучи като тавтология, защото гласи: „Наследниците, които са приели наследството, отговарят за задълженията, с които то е обременено, съобразно дяловете, които получават.” Очевидно е, че щом са приели наследството, то те са наследници и не биха били такива, ако не го бяха приели. Това е така, но законодателят е имал друго предвид, видно от алинея втора на същия член. Всъщност в алинея първа законодателят има предвид така нареченото „приемане направо” на наследството, което разграничава от „приемането по опис” във втората алинея, с оглед разликата в отговорността за задълженията на наследодателя. Препоръчително е в последващо изменение на Закона за наследството да се изменят разпоредбите, които затрудняват провеждането на разграничение между лицето, което има право да наследява, и наследника (същото това лице, след като вече е приело наследството). С оглед на интересуващата ни тема, важно е не само лицето да е призовано към наследяване, т.е. да има право да придобие наследството, но и да е приело наследството, за да е придобило с него и качеството „наследник”.
Логично стигаме до въпроса как се извършва приемането на наследството. Чл. 49 ЗН отговаря частично на този въпрос: „(1) Приемането може да стане с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството; в този случай приемането се вписва в особена за това книга. (2) Приемане има и когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството, или когато укрие наследствено имущество. В последния случай наследникът губи правото на наследствен дял от укритото имущество.” Втората част на отговора се съдържа в разпоредбите на чл. 61 ЗН: „ (1) Приемането на наследството по опис трябва да се заяви писмено пред районния съдия в тримесечен срок, откакто наследникът е узнал, че наследството е открито. Този срок може да бъде продължен от районния съдия до три месеца. Приемането се вписва по реда на чл. 49, ал. 1. (2) Недееспособните, държавата и обществените организации приемат наследството само по опис.” Приемането на наследството „направо” (а не „по опис”) може да стане по два начина – с изрично писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството (в последното местожителство на умрелия, съгласно чл. 1 ЗН), и с извършването на действие, което несъмнено предполага намерението на призованото към наследяване лице да приеме наследството. Укриването на наследствено имущество също е действие, което несъмнено предполага намерение да се приеме наследството, пък било и само укритото такова. Що се отнася до приемането по опис, то винаги се извършва с изрично писмено заявление до районния съдия по местооткриване на наследството, но за разлика от приемането „направо”, приемането по опис е ограничено със срок – тримесечен от узнаване от страна на лицето, което е призовано към наследяване, че наследството е открито, т.е. че наследодателят му е починал (арг. чл. 1 ЗН). Този срок може да бъде продължен от районния съдия до три месеца. Тъй като става дума за „продължаване”, а не за „възстановяване” на срока, то лицето, което има право да наследява, трябва да подаде молбата за продължаване на срока преди той да е изтекъл. След като срокът за приемане на наследството по опис изтече, лицето може или да приеме наследството „направо”, или да направи отказ от наследство. Недееспособните, държавата и обществените организации приемат наследството само по опис. От значение за настоящото изследване са само недееспособните, тъй като държавата и обществените организации нямат право на запазена част. Тримесечният срок по ал. 1 на чл. 61 ЗН се отнася и за недееспособните, доколкото друго не е предвидено в ал. 2 на същия член. Веднъж приело наследството по опис, поставя се въпросът дали това лице притежава качеството „наследник”, необходимо за предявяване на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН (първата предпоставка за наличието на активна процесуална легитимация). Няма пречка лицето, което е наследник с право на запазена част, да е приело наследството по опис, тъй като и с този вид приемане, то придобива качеството „наследник”. Законодателят не е въвел изрично ограничение, което да препятства възникването на активна процесуална легитимация за лицата, които са приели наследството по опис, и това е логично, тъй като и тези лица също имат правен интерес да се възстанови накърнената им запазена част – това би означавало повече имуществени права, които да преминат в тяхната правна сфера. Другият интересен въпрос е дали ако лицето, което е предявило иска по чл. 30, ал. 1 ЗН, все още не е приело наследството, то ответникът може да поиска от съда да определи срок за приемане на наследството на основание чл. 51, ал. 1, изр. 1 ЗН: „По искане на всеки заинтересуван районният съдия, след като призове лицето, което има право да наследява, му определя срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него.” Отговорът на този въпрос е отрицателен. Със самото предявяване на иска за намаляване на даренията или завещанията с оглед допълването на запазената си част, лицето извършва действие, което несъмнено предполага приемане на наследството (чл. 49, ал. 2, изр. 1, предл. 1 ЗН). Тава е така, тъй като същото това лице иска от съда да му присъди като част от наследството и част от дарението или завещанието, т.е. искът е за увеличаване на имуществените права на ищеца, произтичащи от наследственото правоотношение, а ако не считаше, че е наследник и има право на запазена част, то той не би предявил иска си. Право на запазена част има само наследникът, т.е. лицето, което е приело наследството, а не лицето, което е призовано към наследяване. Ако това лице не е приело наследството, то (лицето) няма право на никаква част от него (наследството) без значение дали е лице с право на запазена част или не (по чл. 28, ал. 1 ЗН). С предявяването на иска и експлицитно заложената в него воля на ищеца да допълни запазената си част е видно, че последният счита, че има правото да получи запазената си част, от което следва и че счита, че притежава качеството „наследник”. Този иск също така цели придобиване на имуществени права от наследствената маса (в която би влязло и отчужденото със завещание или дарение имущество, ако не бяха извършени тази сделки) или по-точно от създаденото наследствено правоотношение, което може да се случи само при приемане на наследството (арг. от чл. 48, изр. 1 ЗН). Затова и с предявяването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН ищецът е приел наследството.
На второ място, наследникът трябва да e такъв с право на запазена част. Съгласно чл. 28, ал. 1 ЗН: „Когато наследодателят остави низходящи, родители или съпруг, той не може със завещателни разпореждания или чрез дарение да накърнява онова, което съставлява тяхна запазена част от наследството.” Това означава, че ако наследникът не попада в някоя от тези категории лица: низходящи (първи ред наследници по закон съгласно чл. 5 и техните низходящи съгласно чл. 10, ал. 1 ЗН), родители (втори ред наследници по закон съгласно чл. 6 ЗН) или съпруг (чл. 9 ЗН), то този наследник не притежава активната процесуална легитимация да предяви иска за намаляване на завещанията или даренията с оглед допълване на запазената му част от наследството (най-малкото защото няма изобщо да има и правото на запазена част от същото това наследство). Трябва да се има предвид и че низходящите са наследници от първа ред, а родителите – от втори, поради което ако някой от низходящите на наследодателя е приел наследството (било направо или по опис), той ще изключи родителите на наследодателя, т.е. последните няма да бъдат призовани към наследяване. Лицата, попадащи в трети и четвърти ред наследници по закон, дори когато са приели наследството поради липса на наследници от първите два реда (или поради отказа им от наследство или поради изгубването на правото да приемат наследството), нямат право на запазена част. Такова право ще има само съпругът, когато наследява с лице или лица от трети или четвърти ред наследници по закон. Когато наследодателят е оставил няколко наследници с право на запазена част, то всеки от тях има правото да предяви иска по чл. 30, ал. 1 ЗН. Примерно наследодателят има две деца (дъщери) и съпруг, като едното от децата му (което е починало преди наследодателя) е имало две деца (внучки на наследодателя) – в този случай, ако и четирите лица са приели наследството или са предявили иска по чл. 30, ал. 1 ЗН, то те са активно процесуално легитимирани да участват в производството по този иск като ищци. Може частта на всяко от тези лица да е била накърнена с дарение или завещание, а може и само частта на някое от лицата да е била накърнена. Това обаче е въпрос по основателността на иска, а не по неговата допустимост.
На трето място, в доктрината и практиката правилно се приема, че правото на иск по чл. 30, ал. 1 ЗН е процесуално право, с което се бранят имуществени права, тъй като уважаването на този иск би имало за резултат увеличаването на имуществото на ищеца. Поради тази причина правото на иск по чл. 30, ал. 1 ЗН е наследимо. В мотивите към Решение № 130 от 24.03.2017 г. по гр. д. № 878 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 2-ро гр. отделение правилно се посочва, че: „Потестативното право по чл. 30, ал. 1 ЗН брани правата на трети по отношение на договора лица – наследниците на дарителя, поради което за правото (и кореспондиращото задължение) по чл. 30, ал. 1 ЗН са ирелевантни мотивите за сключването на договора за дарение. С оглед характеристиките на задължението по чл. 30, ал. 1 ЗН се налага извода, че същото е наследимо… В доктрината и практиката е несъмнено разбирането, че правото на възстановяване на запазена част е имуществено, поради което то преминава в полза на наследниците, които са легитимирани да упражнят правото на своя наследодател. На това право кореспондира задължението на облагодетелстваното от безвъзмездното разпореждане (завещание или дарение) лице да претърпи правната промяна от уважаването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН. Това задължение също е имуществено и е установено от Закона без оглед личността на облагодетелстваното лице.” Следователно активна процесуална легитимация имат и наследниците на лицето, чиято запазена част е била накърнена, тъй като с предявяването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН не се упражнява едно строго лично право.
Извод: активно процесуално легитимирано да предяви иска по чл. 30, ал. 1 ЗН (за намаляване на дарения или завещания с оглед допълването на накърнената му запазена част) е лице, което е приело наследството било направо, било по опис, а също така и с конклудентното действие на предявяване на същия този иск (доколкото това действие сочи категорично към намерението на лицето да придобие имуществени права, произтичащи от наследственото правоотношение), и което лице попада в кръга на лицата по чл. 28, ал. 1 ЗН, а именно низходящи, родители и съпруг на наследодателя. Това право може да бъде упражнено и от наследниците на лицето, чиято запазена част се твърди, че е била накърнена.
 
3. Пасивна процесуална легитимация
В настоящата точка от изложените ще разгледам подробно въпроса: „Кой може да бъде ответник по иска с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН?” Този въпрос е особено съществен с оглед на възможните прехвърлителни сделки, сключени след дарението или придобиване на завещаното. За да се отговори правилно, трябва да се има предвид и разпоредбата на чл. 37, ал. 1 ЗН: „Отчужденията на завещаните или подарени недвижими имоти, както и учредяванията на вещни права върху тях, извършени от заветниците или надарените, срещу които е постановено намалението, станали преди да е изтекла една година от откриване на наследството или след като е била вписана исковата молба за намалението, могат да се отменят по иск на наследника, ако той не може да допълни своята запазена част от имуществото на заветника или надарения и ако приобретателят не допълни запазената част в пари.” Ключова е фразата „извършени от заветниците или надарените, срещу които е постановено намалението”, т.е. това са лицата, които са пасивно легитимирани да отговарят по иска за намаляване на дарението или завещанието. Без значение колко са на брой и какви са по вид сделките с предмета на дарението или завещанието (може да са възмездни или безвъзмездни, да е налице транслативна или конститутивна сукцесия и т.н.) – винаги ответник ще бъде наследникът (когато завещателните разпореждания се отнасят до цялото или до дробна част от цялото имущество на завещателя, съгласно чл. 16, ал. 1 ЗН), заветникът (когато завещателните разпореждания се отнасят до определено имущество, съгласно чл. 16, ал. 2 ЗН) или надареният (когато се твърди, че с дарението е била накърнена запазената част на ищеца). Чак след като бъде постановено решение срещу някое от тези лица, т.е. искът с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН бъде уважен, ако са налице и допълнителните предпоставки, предвидени в разпоредбата на чл. 37, ал. 1 ЗН, могат да бъдат отменени отчужденията на завещаните или подарени недвижими имоти, както и учредяванията на вещни права върху тях, извършени от заветниците или надарените, срещу които е постановено намалението. В настоящата статия обаче се разглежда намаляването на завещателните разпореждания или даренията, а не отмяната на отчужденията и учредяванията на вещни права върху завещаните или подарени недвижими имоти. В зависимост от обстоятелството дали ответникът е лице, което е наследник по закон, ищецът може да се наложи да приеме наследството по опис преди предявяването на иска (чл. 30, ал. 2 ЗН: „Когато наследникът, чиято запазена част е накърнена, упражнява това право спрямо лица, които не са наследници по закон, необходимо е той да е приел наследството по опис.”). Това изискване не е оправдано, тъй като няма пречка ищецът да е приел наследството и направо, а и както посочих в предходната точка от изложението, самото предявяване на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН е приемане на наследството направо с конклудентни действия. При бъдещи изменения на Закона за наследството, препоръчително е разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗН да бъде отменена. Но докато не е отменена, нека припомня, че качеството „наследник” се придобива с приемането на наследството, а не с призоваването към наследяване, поради което ако лице, което има право да наследява, е било надарено или е получило наследствено имущество по завещание (касае се за завет на определена вещ), но е направило отказ от наследството на праводателя си или е изгубило правото да приеме същото, то това лице няма да притежава качеството наследник изобщо, т.е. по отношение на него приложение ще намери чл. 30, ал. 2 ЗН. Считам, че чл. 30, ал. 2 ЗН трябва да се тълкува корективно (поне до изричната си отмяна) в смисъл, че наследникът, чиято запазена част е накърнена (или поне така твърди като ищец), трябва да е приел наследството поне по опис с писмено заявление до районния съд, предхождащо подаването на исковата молба. И така, искът се предявява срещу лицата, които са получили нещо по завещание или дарение. Ако обаче тези лица са починали, като преди смъртта си са отчуждили завещаното или дареното имущество, спрямо което се иска намаляването? В случай че лицата са оставили наследници, искът ще бъде предявен срещу тях, тъй като те биха се явявали универсални правоприемници на своя наследодател. По-интересен е обаче въпросът с предявяването на иска, когато ищецът е и единствен наследник на починалия, срещу когото се предявява искът. Примерно родителите даряват на сина си апартамент, а на дъщерята – нищо. Синът прехвърля апартамента също с договор за дарение на своите две дъщери, а те го продават на трето лице. Почиват родителите, а след тях и синът. Последният не е в брак и няма живи възходящи роднини. Дъщерите му правят отказ от наследство. Сестра му приема наследството на брат си като единствено лице, призовано към наследяване от трети ред, с което става и единствен наследник на брат си (тя е и ищца в исковото производство, образувано по иска с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН). В този случай искът не би следвало да бъде предявен срещу дъщерите на брата (племеннички на ищцата), тъй като те не са негови правоприемнички, защото не са станали наследници поради изричните си откази от наследство. Също така е очевидно, че ищцата не може да предяви иск срещу самата себе си. Съмнителен е и въпросът дали може да предяви иск срещу третото лице, тъй като се иска намаляване на дарение или завещание, а третото лице е придобило имуществото въз основа на договор за продажба при това не от наследодателя, нито от негови правоприемнички. Същевременно ищцата не бива да бъде лишена от възможност да възстанови запазената си част, когато последната е била накърнена, поради пречка от процесуален характер, тъй като това би противоречало на справедливостта, а по същество би било и отказ от правосъдие поради формално основание, който отказ е недопустим (арг. чл. 2 ГПК). Искът в този случай следва да бъде предявен срещу същите дъщери на брата на ищцата, но не в качеството им на универсални правоприемници на починалия си родител, а в качеството им на частни правоприемници по отношение на имуществото, чието намаляване се иска. Частното правоприемство е достатъчно, за да обоснове пасивната процесуална легитимация. Въпросът дали тези правоприемнички са платили на праводателя си или сделката, въз основа на която са придобили процесното имущество, е била безвъзмездна, е без значение за пасивната процесуална легитимация. Не е необходимо да бъде предявен искът и срещу всеки следващ приобретател на имуществото. Това е така, тъй като последващите приобретатели не могат да имат повече права от онзи, от когото са ги получили, или както гласи известната латинска максима: „Nemo plus iuris ad alium transferre potest quam ipse habet” („Никой не може да прехвърли другиму повече права, отколкото сам притежава”). С уважаването на иска за намаляване на завещателните разпореждания или даренията първият частен приобретател ще трябва да възстанови запазената част на наследника. Дали обаче това е справедливо решение спрямо частния приобретател? Той нито е могъл, нито е бил длъжен да знае, че неговият праводател е получил прехвърленото право по дарение или завещание, с което е накърнена нечия запазена част (отделен е и въпросът, че към момента на първото дарение може да не е била накърнена ничия запазена част). Правоприемникът, срещу когото е насочен искът, може да е придобил процесното имущество и възмездно. Справедливо ли е да плаща още веднъж част от цената, за да възстанови нечия запазена част? Дали изобщо би сключил сделката, с която е придобил правото върху процесния имот, ако знаеше, че съществува лице, което може да предяви иск за възстановяване на запазена част, чието уважаване би довело до заплащането на допълнителна парична сума? А дали дарените дъщери в предходния пример биха приели дарението от баща си, ако знаеха, че леля им може да предяви иск за възстановяване на запазената си част чрез намаляване на дарението, извършено в тяхна полза (все пак дарението е договор съгласно чл. 225, ал. 1 ЗЗД), вследствие на което да им се наложи да допълват запазената ѝ част (което противоречи на характера на дарението като безвъзмездна сделка). Всички тези въпроси се отнасят като цяло и изобщо до даренията и завещанията, тъй като това са безвъзмездни сделки (в първия случай двустранна – договор, а във втория – едностранна), при които надареният, наследникът или заветникът нито знае, нито може да знае, че сделката не е съвсем безвъзмездна за него, а може да му се наложи да възстановява нечия запазена част. Така се опорочава волята, както на дарителя, така и на надарения, както на завещателя, така и на лицето, в чиято полза е направено завещателното разпореждане. И в други свои статии съм аргументирал несъгласието си с института на запазената част и най-вече на възможността да се намаляват завещания и дарения с оглед нейното допълване, но тези въпроси трябва да се решат от законодателя след задълбочено обществено обсъждане. Понастоящем, макар и да смятам, че уредбата е несправедлива, законодателят предпочита интересите на наследника със запазена част пред тези на останалите лица, които са придобили имуществото от наследодателя. Затова предявяването на иск против частния правоприемник на надарения или на лицето, в чиято полза е направено завещателното разпореждане, би било в унисон с нормативната уредба, макар и да е съмнително дали би било в съответствие с обществените възгледи за добро и справедливо. А и както гласи друга латинска сентенция: „Dura lex, sed lex” („Лош закон, но закон”).
Чл. 37, ал. 1 ЗН все пак ни дава и насока относно механизма, по който става допълването на запазената част, в случай че искът по чл. 30, ал. 1 ЗН бъде уважен – от имуществото на заветника или надарения и ако приобретателят не допълни запазената част в пари. Само ако такова допълване на запазената част е невъзможно или не бъде извършено, при наличието и на останалите предпоставки, посочени в хипотезата на нормата, съдържаща се в чл. 37, ал. 1 ЗН, може да се стигне до отмяна на съответните сделки. Законодателят е предпочел не отмяната, а паричното или имуществено уравняване, когато въпросът касае недвижим имот, за да не се създават допълнителни неудобства за приобретателите. Така че дори да се установи, че запазената част на наследника е била накърнена със завещателно разпореждане или дарение с предмет права върху недвижим имот, то тази запазена част ще се допълни с пари или друго имущество и само и единствено, като това не се случи, може да се мисли за отмяна на посочените в чл. 37, ал. 1 ЗН сделки. По отношение на движимите вещи обаче 37, ал. 1 ЗН не се прилага.
В чл. 36 ЗН случаят е по-различен от вече разгледаните усложнения, при които завещаното или дарено имущество е прехвърлено на трето лице от надарения или от лицето, в чиято полза е направено завещанието. В чл. 36 ЗН се касае само за първичната прехвърлителна сделка (която е деривативен придобивен способ) между наследодателя и надарения или лицето, получило имуществото по завещание. Няма да се спирам подробно на чл. 36 ЗН в тази точка от изложението, тъй като той само потвърждава принципа, че пасивно процесуално легитимиран е надареният или лицето, в чиято полза е направено завещанието. Останалите въпроси, до които се отнасят правилата, съдържащи се в този член, са такива по съществото на спора, а не по допустимостта на иска.
Извод: пасивно процесуално легитимиран да отговаря по иска с правна квалификация чл. 30, ал. 1 ЗН е надареният или лицето, в чиято полза е направено завещателно разпореждане. Когато лицето е починало преди предявяването на иска, той се предявява срещу неговите универсални правоприемници (наследници). Когато починалият е отчуждил дареното или завещано имущество приживе и ищецът е единствен наследник на починалия, искът се предявява срещу частния правоприемник, придобил правата върху това имущество. При множество последващи приобретатели достатъчно е искът да бъде предявен срещу първия от тях като няма пречка последващ приобретател да встъпи или да бъде привлечен по делото на основание чл. 218 или 219 ГПК.
4. Срок
В настоящата точка от изложението ще се спра на въпроса дали предявяването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН е ограничено със срок. Щом става дума за предявяване на иск, то очевидно се касае за едно процесуално, а не материално право. Ако съществува такъв срок, следователно, то правото на иск не преминава в „естествено състояние”, а прекратява съществуването си, т.е. този срок би бил не давностен, а преклузивен. Затова и иск, предявен след изтичането на законоустановения срок за предявяването му е процесуално недопустим и не следва да бъде разгледан от съда. Тъй като последиците от преклузивните срокове са изключително съществени за лицето, упражняването на чието право ограничават във времето, то те винаги са изрично формулирани от законодателя в нормативен акт с ранга на закон (т.е. в закон или кодекс). Искът по чл. 30, ал. 1 ЗН е конститутивен. С предявяването му ищецът цели постановяването на съдебно решение, с което съдът ще предизвика правна промяна в имуществената сфера както на ищеца, така и на ответника. Тази правна промяна представлява съдействието, което съдът оказва на правоимащия, за да упражни той своето право. Без значение е дали ще се възприеме формулировката, че съдът съдейства на ищеца да възстанови запазената си част или оказва защита на правото на запазена част, когато последното е накърнено. И в двата случая ищецът може да упражни единствено по съдебен ред правото си да му бъде възстановена запазената част чрез намаляване на завещанията или даренията, които я накърняват. Тъй като това потестативно право е процесуално, то за него няма да се прилагат давностните срокове, уредени в чл. 110 и чл. 111 ЗЗД. Както чл. 110 ЗЗД, така и чл. 111 ЗЗД говорят за „вземания”, т.е. за материални права. Правото на иск не е такова право. Нещо повече, докато съдът не разгледа иска по чл. 30, ал. 1 ЗН и не го уважи, ищецът все още няма право върху нито една част от дареното или завещано имущество. Тава е така, тъй като без конститутивното действие на влязлото в сила съдебно решение, с което искът бива уважен, не настъпва правната промяна и никакви права не преминават от правната сфера на ответника в тази на ищеца. След като сме изправени пред процесуално право, то евентуалните ограничения по отношение на срока, в който може да бъде упражнено, могат да се търсят или в процесуалния закон, уреждащ правото на конститутивен иск (ГПК), или в закона който урежда конкретно разглежданото право на иск (ЗН). В чл. 124, ал. 3 ГПК е посочено, че „иск за пораждане, изменение или прекратяване на граждански правоотношения може да се предяви само в предвидените в закон случаи.” В ГПК няма уреден общо срок, в който следва да бъдат предявени конститутивните искове, нито пък се съдържа специална уредба по отношение на иска за намаляване на завещанията или даренията. В отрасловия закон (ЗН) обаче също не се среща такова ограничение. Ако законодателят желаеше правото на иск по чл. 30, ал. 1 ЗН да се погасява с изтичането на определен срок, той щеше да формулира това ограничение изрично. Пример за такъв преклузивен процесуален срок е чл. 74, ал. 2 ЗН: „Искът не може да бъде предявен след изтичането на 1 година от извършването на делбата.” Съществуват и някои допълнителни аргументи, поради които искът по чл. 30, ал. 1 ЗН не може да бъде ограничен със срок (по-точно предявяването му).
На първо място, докато ищецът не е приел наследството, то той не е „наследник”, а срок за приемане на наследството в Закона за наследството не се съдържа, така че този иск може да се предяви безсрочно. Както стана дума в т. 2 от настоящото изложение самото предявяване на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН представлява приемане на наследството с конклудентни действия и от този момент ищецът придобива и качеството „наследник”. Разбира се, не бива лицето, призовано към наследяване, да е направило отказ от наследство (чл. 52 във връзка с чл. 49, ал. 1 ЗН), да е недостойно да наследява (на основание чл. 3 ЗН) или да е изгубило правото да приеме наследството (чл. 51, ал. 2 във връзка с ал. 1 ЗН). Затова ищецът трябва не само да бъде призован към наследяване, но и да може да приеме наследството, включително с конклудентното действие „предявяване на иск по чл. 30, ал. 1 ЗН”.
На второ място, следва да се има предвид, че искът за делба също не е ограничен със срок. Съгласно разпоредбата на чл. 34, ал. 3 от Закона за собствеността (ЗС): „Искът за делба не се погасява с давност.” Делбеното производство е уредено като особено исково производство в глава двадесет и девета от ГПК „Съдебна делба”. В чл. 343 ГПК са изброени преюдициалните въпроси, по които съдът може да се произнесе (ако е сезиран с някой или с някои от тях) преди постановяването на решението си за допускане на делбата: „В производството за делба се разглеждат оспорвания на произход, на осиновявания, на завещания и на истинността на писмени доказателства, както и искания за намаляване на завещателни разпореждания и на дарения.” Ако правото на иск по чл. 30, ал. 1 ЗН можеше да се погаси с изтичането на някакъв срок, то очевидно нямаше да може да се разгледа този иск в производството по допускане на делбата. По този начин самото право на делба би било по същество ограничено със срок въпреки противното правило, съдържащо се в разпоредбата на чл. 34, ал. 3 ЗС, тъй като ищецът ще трябва да решава дали да предяви иск за делба и кога да стори това в зависимост от изтичането на срока, в който може да предяви иска си по чл. 30, ал. 1 ЗН, ако иска имуществото, което ще получи след делбата, да бъде по-голямо. Често обаче отношенията между съделителите варират от хармонични до отявлени свади. Затова и законодателят е направил упражняването на правото на делба безсрочно, съобразявайки се с житейската логика, че съдебната делба е необходимост, когато съсобствениците не желаят да продължат да бъдат такива, но не могат и да постигнат съгласие за доброволна делба, т.е. вероятно отношенията между тях не са достатъчно добри или интересите им твърде много се разминават. Считам, че както правото на иск за делба, така и свързаните с него преюдициални искове, по които съдът може да се произнесе в първата фаза на делбеното производство и сред които е и искът по чл. 30, ал. 1 ЗН, могат да бъдат упражнени без ограничения във времето, т.е. безсрочно. Обратното виждане е нелогично, противоречи на логиката на законодателя, поставя по същество ограничения и пред безсрочното право на делба и няма никаква правна или житейска обосновка.
На трето място, както вече споменах по-горе в настоящата точка от изложението, процесуалните срокове винаги са изрично уредени, тъй като гражданският процес е строго формален и служи за защита на правата на физическите и юридическите лица. Всеки преклузивен срок (а процесуалните са преимуществено такива), с който се задават времеви рамки пред упражняването на някакво процесуално право (правото на иск в този случай) се явява и ограничение на правото на защита, поради което трябва да е изрично предвиден от законодателя в нормативен акт с ранга на закон. Не може следователно да се прилагат по аналогия срокове, уредени за упражняването на друго право, било материално (аналогията би била немислима и защото правото на иск по чл. 30, ал. 1 ЗН е процесуално такова), било процесуално. Не може прилагането по аналогия да води до ограничаване на правата на частноправните субекти, тъй като това би означавало по-широко поле за преценка на държавния орган – съда (за преклузивните срокове съдът следи служебно, както и за всички процесуални такива), а с това и повече правомощия за него, които не са предвидени в процесуалния закон (ГПК). Ако се допусне съдът да прилага по аналогия срокове, с които се ограничава правото на иск, а с това и правото на защита на частноправните субекти, то принципът на правовата държава (залегнал в Преамбюла и в чл. 4, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ)) ще бъде накърнен и ще се стигне до съдебен произвол. Държавните органи могат да извършват само онези действия, които законодателят им възлага. В тези действия се включват и служебните проверки относно изтичането на срокове, които са преклузивни. Държавен орган не може по свое усмотрение да ограничава упражняването на право, за което упражняване нормативен акт не предвижда ограничаване, нито пък правото на този орган извърши такова. Поради гореизложеното считам, че прилагането по аналогия на какъвто и да било срок, в който правото по чл. 30, ал. 1 ЗН следва да бъде упражнено, е недопустимо.
На четвърто място, някои юристи твърдят, че макар и правото по чл. 30, ал. 1 ЗН да е процесуално, то от него възниквало материално право, което следвало да бъде упражнено в срока по чл. 110 ЗЗД. Трябва обаче да се има предвид, че искът с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН е конститутивен и чак след уважаването му възниква правото да се получи част от дареното или завещано имущество. Преди влизането в сила на решение на съда, с което искът бива уважен и което да породи конститутивното си действие, право върху подареното или завещано имущество в патримониума на ищеца не съществува. Затова немислимо е да се търси някаква аналогия с чл. 110 ЗЗД. В мотивите към Решение № 157 от 12.07.2016 г. по гр. д. № 533 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение четем: „Правото на иск по чл. 30 ЗН се погасява с изтичането на петгодишна давност, като срокът тече от момента, в който заветникът упражни своето право по завещанието.” Сходни са и мотивите към Решение № 142 от 21.04.2012 г. по гр. д. № 988 / 2011 г. на Върховен касационен съд: „Погасителната давност за претенцията на наследник за възстановяване на запазената му част от наследството започва да тече от датата на обявяване на завещанието, с което е накърнена запазената му част.” В мотивите към същото решение наистина се прави и уговорката, че тази давност не може да започне да тече, докато лицето с право на запазена част не разполага с информацията, необходима му за успешното провеждане на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН, но все пак изводът, че давност за предявяване на иска съществува, за съжаление остава: „Без да разполага с конкретна информация за естеството на извършения от наследодателя акт на разпореждане, за момента на съставянето на този акт, за неговото съдържание и за ползващото се от този акт лице, наследникът по закон не би могъл да формулира и обоснове искането си за възстановяване на запазената му част от наследството, а след като не са налице предпоставките за предявяване на определена претенция пред съд, не би могла да тече и погасителна давност за тази претенция.” Неправилно е и съждението, залегнало в мотивите към Решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр. д. № 1538 / 2010 г. на Върховен касационен съд, че „Искът за намаляване на завещателни разпореждания по чл. 30, ал. 1 от ЗН се погасява по давност, защото е самостоятелен иск, отделен от иска за делба и за него не се прилага разпоредбата на чл. 34, ал. 3 от ЗС.” Това че за определен иск не се прилага някаква правна уредба, приложима за друг иск, по никакъв начин не предопределя извода, че първият иск се погасява с давност. За да се погаси с давност, то за този иск законодателят трябва да е установил изрично такава, както бе посочено в настоящата точка от изложението. Иначе трябва да се приеме, че в българското гражданско процесуално право съществува обща давност, с която се погасяват конститутивните искове, а чл. 34, ал. 3 ЗС представлява изрично изключение от тази давност. Само че такава не съществува, иначе щеше да бъде изрично уредена в ГПК. В мотивите към същото решение четем: „При липса на специален срок за предявяване на иска по чл. 30 от ЗН следва да се приложи общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД. За завещанията началото на срока е моментът, когато заветникът упражни своите права, а за даренията – откриването на наследството.” Но защо към едно процесуално право ще се прилага по аналогия уредбата за материалните субективни права във връзка с погасителната давност не става ясно. Това е напълно необоснована аналогия. Има и други мотиви към решения на Върховния касационен съд (ВКС) или Върховния съд (ВС) в този смисъл, които поради обема на настоящата разработка няма да цитирам. Неправилно е смесването на процесуални субективни права и на материални субективни права, на прилагането по аналогия на погасителната давност за вторите към първите, на ограничаването на процесуално право на иск с давностен срок, който не е изрично предвиден от законодателя (по същество така се ограничава правото на защита и се накърнява принципът на правовата държава), на невземането предвид на обстоятелството, че материалното право на ищеца върху част от дареното или завещано имущество възниква само и единствено след като бъде успешно проведен искът по чл. 30, ал. 1 ЗН.
Извод: макар че съдебната практика се ориентира към становището, че искът по чл. 30, ал. 1 ЗН се погасява с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, считам, че аналогията тук е недопустима, тъй като правото по чл. 30, ал. 1 ЗН е процесуално – право да се предяви конститутивен иск, а процесуалните права винаги са изчерпателно уредени и са насочени не към насрещната страна по правоотношението, а към съда. Правото на иск е защитно средство за възстановяване на накърнени материални субективни права или за съдействие за упражняването на такива права. Затова правото на иск може да бъде ограничено само с изрично предвиден за него от законодателя срок, защото в противен случай се накърнява правото на защита на ищеца, както и принципът на правовата държава, който е конституционно закрепен. Освен това ограничаването на правото на иск по чл. 30, ал. 1 ЗН със срок би означавало и индиректно ограничаване на правото на делба, което по изрично разпореждане на закона може да бъде упражнено безсрочно.
5. Предявяване на иска в първа фаза на делбеното производство
На първо място, ще отбележа, че макар искът по чл. 30, ал. 1 ЗН най-често да се предявява в първата фаза на делбеното производство като преюдициален иск на основание чл. 343 ГПК, то той може да се предяви и като самостоятелен иск, а също така и като възражение в друго производство, различно от делбеното. Както правилно се посочва в мотивите към Решение № 2582 от 20.X.1973 г. по гр. д. № 1656/73 г., I г. о.: „Правото да се иска възстановяване на запазена част възниква още с откриването на наследството и не е необходимо обезателно и само да бъде упражнено в делбеното производство.”  В мотивите към Решение № 862 от 8.V.1967 г. по гр. д. № 405/67 г., I г. о. пък четем: „Искът по чл. 30 ЗН не е иск за делба. Той може да бъде предявяван както в производството за делба, така и в отделно производство.” Като отделен иск би бил предявен този по чл. 30, ал. 1 ЗН, когато нито може да се извърши делба, нито е налице делбено производство. Примерно, когато обектът на дарението или на завещанието не е от естеството си да подлежи на делба или такава не е необходима – парична сума, родово определени движими вещи, акции в търговско дружество, облигации и т.н. В този случай с уважаването на конститутивния иск на наследника, който цели да допълни накърнената си запазена част чрез намаляване на завещателните разпореждания или даренията, сторени от наследодателя му, ще премине и собствеността върху съответната парична сума или върху съответния брой родово определени движими вещи или ценни книги. Когато обаче намаляването на дарението би означавало придобиване на идеални части от едно право, то този иск е вероятно да бъде предявен в първа фаза на делбеното производство. Разбира се, не става дума само за правото на собственост. Може наследодателят да е учредил вещно право на ползване или вещно право на строеж върху недвижимия си имот било чрез договор за дарение, било чрез завещание. Тези ограничени вещни права са парично оценими, поради което с тяхното безвъзмездно прехвърляне може да бъде накърнена запазената част на наследника. Когато правото на иск по чл. 30, ал. 1 ЗН бъде упражнено под формата на възражение, това може да стане както в делбеното производство, така и в рамките на друго производство. Тук ще цитирам мотивите към Решение № 17 от 30.05.2011 г. по гр.д. № 110/2010 г. на Върховен касационен съд: „Искането за възстановяване на запазена част от наследството може да бъде заявено под формата на възражение от страна на ответника, ако с исковата молба е представено завещание или акт, обективиращ извършено от наследодателя дарение, на които ищецът основава правото си да иска делба на съсобственото имущество, както и ако друг съделител представи извършено в негова полза от наследодателя завещание или акт, обективиращ дарение.”  Същото съждение се съдържа и в мотивите към Решение № 177 от 28.05.2011 г. по гр.д. № 844/2010 г. на Върховен касационен съд.
На второ място, когато искът бъде предявен в първата фаза на делбеното производство, то този иск е преюдициален и в зависимост от решението по него съдът ще определи между кои лица, за кои имоти и при какви квоти ще допусне делбата. По този иск съдът не се произнася с отделен диспозитив, като решението по него не подлежи на отделно обжалване. Може да се обжалва само решението, с което съдът не допуска делбата, т.е. това решение, с което приключва първата фаза на делбеното производство. Само ще отбележа, макар и да представлява отклонение от темата на настоящата статия, че исковете, изброени в чл. 343 ГПК са примерно изброени, т.е. предявяването на други искове, свързани със съсобствеността между страните по делото и по-точно с основните въпроси, по които съдът трябва да се произнесе в първата фаза на делбеното производство, е допустимо. Както четем в Тълкувателно решение № 67 от 18.06.1970 г. на ВС по гр. д. № 52/1970 г., ОСГК: „Възможността за включване в делбеното производство на всякакви искове, предназначени за осъществяване крайната цел на делбеното производство, се извлича и пряко от разпоредбата на чл. [343 ГПК]. Наистина същата разпоредба посочва само някои искове. Като се има предвид обаче характерът на посочените в същата разпоредба искове, налага се изводът, че всъщност разпоредбата е само частен израз на общата идея за възможността в делбеното производство да бъдат включени всякакви искове, които биха съдействували за осъществяване крайната цел на делбеното производство.” Тук ще припомня, че искът по чл. 30, ал. 1 ЗН не е установителен, а конститутивен, поради което не намира приложение правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 212 ГПК (инцидентен установителен иск) – съдът не се произнася дали съществува или не едно оспорено правоотношение, а създава правоотношението със своя съдебен акт. Това е и причината да не се постановява отделен диспозитив по това искане в решението, с което приключва първата фаза на делбеното производство. Като допълнителен аргумент за горното може да се посочи и заглавието на чл. 343 ГПК – „Преюдициални въпроси”. Законодателят не ги е обозначил като „искове”, а само като „въпроси”, тъй като изводите на съда по тях обслужват крайния акт, с който приключва фазата по допускане на делбата, т.е. тези изводи не се ползват със сила на пресъдено нещо, но обуславят решението на съда относно допускането на делбата.
Трябва да се разграничават две хипотези, в които се предявява искът по чл. 30, ал. 1 ЗН в делбеното производство: първо, когато се иска само делбата на имот, който е бил дарен и завещан, и уважаването на иска би обусловило активната процесуална легитимация на ищеца в делото за делба; второ, когато делбата се иска по отношение на съсобствени имоти, т.е. активната процесуална легитимация на ищеца не зависи от уважаването на този иск. Всъщност неправилно е да се говори за активна процесуална легитимация в нито един от двата случая. Както посочих във втората точка от настоящото изложение, активната процесуална легитимация за иска по чл. 30, ал. 1 ЗН се обуславя от наличието на едно формално качество, е именно „наследник с право на запазена част”. Когато това качество е налице, то и активната процесуална легитимация ще бъде налице. Що се отнася до правния интерес, то той е от значение в първата хипотеза. Някои съдебни състави приемат, че когато се иска делбата само на един имот и качеството „съделител” зависи от произнасянето на съда по преюдициалния иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН, то ако този иск бъде оставен без уважение, делото за делба следва да се прекрати с определение поради липса на правен интерес за ищеца. Това становище е неправилно. Както процесуалната легитимация, така също и правният интерес се преценява към момента на предявяване на иска. Активната процесуална легитимация в случая на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН следва да бъде доказана, докато правният интерес се извлича единствено от твърдението на ищеца, че някое негово право е било накърнено, поради което се нуждае от съдебна защита. Правният интерес се основава на твърдение. Когато в производството, образувано по иска по чл. 30, ал. 1 ЗС, не се установи, че запазената част на ищеца е била накърнена, то искът се оставя без уважение, но, както вече споменах по-горе, по този иск в делбеното производство съдът не се произнася с отделен диспозитив. Поради тази причина, когато съдът установи, че не е доказано запазената част на ищеца да е била накърнена със завещанието или дарението на единствения имот, чиято делба се иска, то съдът ще се произнесе със съдебно решение, с което няма да допусне делбата на процесния имот. Ако ищецът не установи процесуалната си легитимация, то производството по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН ще се прекрати с определение, тъй като конкретното лице няма да има право на този иск, т.е. той ще бъде процесуално недопустим. Това обаче не означава че искът за делба също е недопустим. Примерно наследникът, който е поискал делбата може да е от трети или четвърти ред наследници по закон (тези лица нямат право на запазена част от наследството на починалия). Той няма да бъде активно процесуално легитимиран да предяви иска по чл. 30, ал. 1 ЗН, но може да предяви иск за делба. Стигаме до извода, че когато се иска делба на наследствен имот, то всеки наследник може да предяви иска за делба, но преюдициалният иск по чл. 30, ал. 1 ЗН може да се предяви само от едно подмножество от множеството на наследниците, а именно – от онези от тях с право на запазена част. Така стигаме и до втория логичен извод, че случаят, в който и двата иска ще бъдат процесуално недопустими, е когато ищецът въобще не е наследник, поради което не може да бъде и съделител (обхващат се само хипотезите, в които съсобствеността произтича от наследявяне).
Досега разглеждах само случая, в който от уважаването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН зависи уважаването на искането за допускане на делба, тъй като качеството „съделител” на ищеца се обуславя от уважаването на преюдициалния иск. Възможно е обаче да се иска делба на няколко вещи (движими и/ или недвижими) и по отношение на някои от тях качеството „съделител” на ищеца да е безспорно. По отношение на останалите вещи, то ако той не притежава идеални части от тях, ще се прилага вече казаното за делба на единствен имот, т.е. в зависимост от решението на съда по преюдициалния иск по чл. 30, ал. 1 ЗН ще се прецени дали тези вещи да бъдат допуснати до делба или не. Ако се установи, че не е доказано запазената част на ищеца да е била накърнена, така че да е необходимо той да получи идеални части от правото на собственост върху процесните вещи, то по отношение на тях делбата няма да бъде допусната. Но това е „по-чистият” и по-безпроблемен вариант. По-сложен е въпросът, когато ищецът притежава идеални части от правото на собственост върху всички вещи, спрямо които се иска делба, но твърди, че делът му от правото на собственост върху някои от вещите трябва да бъде увеличен от съда, тъй като иначе не може да допълни запазената си част. Най-често до това положение ще се стигне, когато наследодателят е дарил или завещал идеални части от вещта (обикновено недвижима) на един от наследниците, с което другият наследник твърди, че запазената му част е била накърнена. Тук се поставя важният въпрос дали съдът е длъжен да намали завещанията или даренията с идеални части от съответните вещи, които са завещани или дарени, или може да стори това и с идеални части от някои от другите вещи, по отношение на които се иска делбата, за да се стигне като краен резултат до стойностно уравняване. Категорично чл. 30, ал. 1 ЗН говори за намаляване на съответното завещание или дарение, т.е. колкото и целесъобразно да би било с оглед съставянето на дялове във втората фаза на делбеното производство, съдът не може да изменя идеалните части, с които всеки от съделителите разполага от правото на собственост върху вещите, които не са засегнати от дарението или завещанието. Правомощие на съда (при предявен иск по чл. 30, ал. 1 ЗН и само в неговите рамки) е да се произнесе относно намаляването на завещания или дарения само по отношение на онези имущества, засегнати от тези актове на разпореждане (едностранна сделка в първия случай и договор във втория). Що се отнася до преценката на съда дали наследникът със запазена част е бил компенсиран по друг начин, то на този въпрос ще се спра по-нататък в изложението.
Не е без практическо значение и въпросът за връзката между иска по чл. 37, ал. 1 ЗН и иска по чл. 30, ал. 1 ЗН и възможността и двата да бъдат предявени в първа фаза на делбеното производство. Както посочих по-горе, исковете, които могат да бъдат предявени в първа фаза на делбеното производство, са само примерно изброени в чл. 343 ГПК. Не съществува процесуална пречка и двата иска да бъдат предявени в тази фаза. Искът по чл. 30, ал. 1 ЗН се явява преюдициален и по отношение на иска по чл. 37, ал. 1 ЗН. Всъщност чл. 342 ГПК дава правото на всяка от страните в производството по делбата (първа фаза) да възрази против правото на някого от съделителите да участва в делбата, т.е. срещу качеството му на „съделител”. Успешното провеждане на иска по чл. 37, ал. 1 ЗН, включително и когато е предявен под формата на възражение, би имало именно този резултат – отмяна на отчуждението, с което и приобретателят няма да бъде съделител, тъй като няма да притежава идеални части от правото на собственост. Разбира се, трябва да са изпълнени всички предпоставки за уважаването на иска по чл. 37, ал. 1 ЗН – както положителните (отчужденията или учредяванията на вещни права да са извършени от наследниците или заветниците; срещу последните да е постановено намаляване; отчужденията да са станали преди да е изтекла една година от смъртта на наследодателя или след като е била вписана исковата молба за намаляването), така и отрицателните (наследникът не може да допълни своята запазена част от имуществото на заветника или надарения; и приобретателят не допълни запазената част в пари). Първата фаза на делбеното производство може да бъде изключително усложнена, тъй като в нея съдът се произнася по три групи въпроси: между кои лица се допуска делбата, за кои имоти се допуска и каква е частта на всеки сънаследник (съделител) (чл. 344, ал. 1, изр. 1 ГПК). Във връзка с всяка от тези групи въпроси могат да възникнат спорове, по които съдът следва да се произнесе, тъй като те се явяват преюдициални въпроси по отношение на съдебното решение, с което приключва тази фаза на делбеното производство. Настоящата статия, поради ограничения си обем, се концентрира главно върху иска по чл. 30, ал. 1 ЗН и дори по отношение на него не е изчерпателна, тъй като реалните житейски ситуации са твърде разнообразни и многобройни, за да бъдат обхванати изцяло.
Извод: искът по чл. 30, ал. 1 ЗН може да бъде предявен като самостоятелен иск, като иск или възражение в рамките на първата фаза на делбеното производство, както и като възражение в друго съдебно производство. В делбеното производство обаче той е един от примерно изброените в чл. 343 ГПК искове, решението по които е преюдициално по отношение на решението по чл. 344, ал. 1 ГПК. В решението, с което приключва първата фаза на делбеното производство, съдът не се произнася с отделен диспозитив по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН, поради което констатациите на съда по този иск не подлежат на самостоятелно обжалване в рамките на делбеното производство. Евентуалното неправилно разрешаване на поставения въпрос относно намаляването на завещания и/или дарения с оглед допълването на накърнената запазена част на наследника, е основание за обжалване на решението по чл. 344, ал. 1 ГПК и за искане последното да бъде отменено като неправилно от въззивната инстанция. В тази фаза на делбеното производство може да бъде предявен и иск по чл. 37, ал. 1 ЗН, който ще бъде разгледан, след като бъде уважен искът по чл. 30, ал. 1 ЗН, тъй като последният има преюдициално значение и по отношение на иска за отмяна на отчуждаванията или учредяванията на вещни права от заветниците или надарените.
6. Доказателствена тежест и предпоставки за уважаване на иска
Правилното разпределение на доказателствената тежест е предпоставка за пълноценното упражняване на процесуалните права на страните, за обосноваването на техните искания и в крайна сметка за обоснован и законосъобразен краен съдебен акт. Неправилното разпределение на доказателствената тежест може да доведе до ограничаване на правото на защита (не считам, че във всеки случай неизбежно води до това), а с това и до отмяната на крайния съдебен акт на първоинстанционния съд поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Все пак бих желал да отбележа, че за разлика от други колеги, считам, че дори и доказателствената тежест да е била разпределена неправилно, това не винаги означава, че е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Нарушението би било „съществено”, ако в действителност е ограничило правото на защита на някоя от страните. Но ако въпреки неправилното разпределение на доказателствената тежест страната е ангажирала всички относими, допустими и необходими доказателства и е извършила нужните процесуални действия, за да обоснове искането си, то нарушението няма да е съществено и на това основание (съществено нарушение на съдопроизводствените правила) решението на състава, който неправилно е разпределил доказателствената тежест, не следва да бъде отменено. В тази точка от изложението ще се постарая да изложа своите виждания относно правилното разпределение на доказателствената тежест, когато съдът е сезиран с иск по чл. 30, ал. 1 ЗН.
На първо място, ще разгледам разпределението на доказателствената тежест върху ищеца. От формулировката на разпоредбата на чл. 30, ал. 1 ЗН („Наследник с право на запазена част, който не може да получи пълния размер на тази част поради завещания или дарения, може да иска намалението им до размера, необходим за допълване на неговата запазена част, след като прихване направените в негова полза завети и дарения с изключение на обичайните дарове.”) могат да се изведат обстоятелствата, които чрез провеждане на пълно и главно доказване, ищецът следва да установи в производството. Но не бива да се забравя и ал. 2 на същия член („Когато наследникът, чиято запазена част е накърнена, упражнява това право спрямо лица, които не са наследници по закон, необходимо е той да е приел наследството по опис.”).
Първо, ищецът трябва да докаже, че притежава качеството „наследник по закон”. За тази цел той трябва да установи, че е лице, което е призовано към наследяване, което обстоятелство се установява със специален официален удостоверителен документ, издаван на основание чл. 9 и сл. от Наредба № РД-02-20-6 от 24 април 2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението – удостоверение за наследници. След като докаже, че притежава качеството си „лице, призовано към наследяване”, ищецът не е необходимо да доказва, че е приел наследството и е придобил и качеството „наследник”, тъй като с конклудентното действие на предявяването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН е приел наследството направо. В хипотезата на ал. 2 на същия член обаче лицето трябва да е приело наследството по опис (според мен няма пречка да го е приело и направо, както посочих в т. 2 от настоящото изложение). Няма пречка ищецът да предяви иска си по чл. 30, ал. 1 ЗН и заедно с него да отправи писмено заявление за приемането на наследството по опис. Тъй като производството по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН е исково (предявява се конститутивен иск), а това по приемане на наследството по опис е охранително, то двете производства са различни, поради което и ще бъдат разделени. Тъй като обаче процесуалната легитимация на ищеца ще зависи от изхода на охранителното производство, следва на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК производството по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН да бъде спряно. Защо не следва да се прекрати гражданското дело, образувано по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН, поради липса на активна процесуална легитимация в този случай? Отговорът се съдържа във второто изречение на чл. 48 ЗН: „Приемането произвежда действие от откриването на наследството.” В случая „приемането” се отнася както за приемането на наследството направо, така и за приемането му по опис. Именно ретроактивното действие на приемането е причината да се спре делото, образувано по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН, защото процесуалната легитимация на ищеца ще бъде налице, ако не са налице пречки за приемането на наследството по опис, не от подаването на заявлението, нито от вписването на приемането в особената за това книга по чл. 49, ал. 1 ЗН, а от откриването на наследството – момент, който предхожда подаването на исковата молба.
Второ, след като ищецът е доказал, че притежава качеството „наследник по закон”, то от представените доказателства (същото това удостоверение за наследници) трябва да е видно и, че той е наследник с право на запазена част. Съгласно чл. 28, ал. 1 ЗН наследниците с право на запазена част могат да бъдат само лицата от първи и втори ред наследници по закон, както и съпругът. Децата на починалия могат да се заместват от своите низходящи, поради което в чл. 28, ал. 1 ЗН са посочени всички низходящи на наследодателя, като, разбира се, се държи сметка за правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗН: „Низходящите на наследодателя, които са починали преди него или са недостойни, се заместват в наследяването по закон от своите низходящи без ограничение на степените”, както и ал. 3 на същия член: „Наследяването в тези случаи става по коляно.” Тъй като качеството „наследник с право на запазена част” не се предполага, то трябва да се докаже от ищеца. Същевременно наличието на това качество е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН, поради което, ако не са представени доказателства с исковата молба, съдът ще даде едноседмичен срок такива да бъдат представени, а при неизпълнение на това указание на съда исковата молба ще бъде върната, а делото – прекратено.
Трето, поставя се въпросът дали ищецът трябва да докаже размера на запазената си част. Отговорът на този въпрос е отрицателен. „Съдът знае правото”, както гласи известната максима, а размерът на запазената част се определя от закона (чл. 29 ЗН) и не зависи от особеностите на конкретния случай. Затова ищецът няма доказателствената тежест да установява размера на запазената си част.
Четвърто, ищецът трябва да докаже накърняването на тази запазена част. По необходимост, за да стори това, той ще трябва да определи запазената си част съгласно правилата, съдържащи се в чл. 29 ЗН, дори съдът да не я е определил. Тук приложение намира чл. 31 ЗН: „За да се определи разполагаемата част, както и размерът на запазената част на наследника, образува се една маса от всички имоти, които са принадлежали на наследодателя в момента на смъртта му, като се извадят задълженията и увеличението на наследството по чл. 12, ал. 2. След това се прибавят към нея даренията с изключение на обичайните такива според тяхното положение по време на подаряването и според стойността им по време на откриването на наследството за недвижимите имоти и по време на подаряване – за движимите”. От тази маса се преценява каква е запазената част на наследника, който има право на такава и твърди, че тя е била накърнена. Тук не става дума за идеалната част, тъй като тя се определя по закон (чл. 29 ЗН), а за конкретни части от конкретни имущества. Ищецът ще трябва да посочи имотите, които са принадлежали на наследодателя към момента на смъртта му, даренията, които не са били „обичайни” по времето на подаряването им, както и увеличаването на наследството по чл. 12, ал. 2 ЗН, когато то е извършено от самия ищец. За задълженията на наследодателя и за увеличаването на наследството от някого от ответниците, ищецът нито може, нито е длъжен да знае, поради което и не носи доказателствената тежест за тези обстоятелства. Ако някой от ответниците твърди, че той е увеличил имуществото на наследодателя, то доказателствената тежест за това обстоятелство ще се носи от него, а най-вероятно това твърдение ще бъде направено като възражение. След като ищецът установи тази маса от имуществени права, то той трябва да докаже, че неговата запазена част е била накърнена. Това е положителен факт (обстоятелство), на който ищецът основава своето искане, поради което именно той трябва да го докаже (чл. 154, ал. 1 ГПК). За да стори това, той трябва да поиска от съда назначаването на вещо лице, тъй като за оценяването на имуществата, включени в масата, посочена в и определена съгласно чл. 29 ЗН, са необходими специални знания (чл. 195, ал. 1 ГПК). Разбира се, ищецът може и сам да направи оценка на имуществата, но ако съдът има съмнения, той може и служебно да назначи вещо лице, което да изготви експертно заключение. Без оценка на имуществените права, влизащи в тази маса, няма как да се установи дали е била накърнена запазената част на ищеца и с колко, затова и разноските по експертизата без значение дали е поискана от него или служебно, следва да бъдат заплатени първоначално от ищеца (чл. 76 ГПК).
На второ място, ще се спра и на разпределението на доказателствената тежест върху ответника. Ответникът по този иск има на разположение множество възражения, които ще обсъдя в следващата част от изложението. Тук ще разгледам само възраженията, които произтичат непосредствено от разпоредбата на чл. 30, ал. 1, in fine ЗН и които се основават на подлежащи на доказване обстоятелства (някои от възраженията в следващата точка от изложението не изискват установяване на каквито и да било обстоятелства, а са възражения по правото (не по фактите)). Ответникът трябва да докаже направените в полза на ищеца завети и дарения с изключение на обичайните дарове, тъй като те следва да се вземат предвид при решаването на въпроса за накърняването на запазената част, защото се прихващат (по терминологията на чл. 30, ал. 1, in fine ЗН). Тези завещания или дарения в полза на ищеца са обстоятелства, които са положителни и от които ответникът би черпил изгода, ако ги докаже, тъй като с тях се намалява накърняването на запазената част на ищеца, ако такова е налице, или се отстранява изобщо то, поради което и придобитото от ответника имущество, вследствие на завещание или дарение, не би било намалено.
Извод: в доказателствена тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН е да установи чрез провеждане на пълно и главно доказване следните обстоятелства от значение за уважаването на иска му: че притежава качеството „наследник с право на запазена част”, размерът на масата от имуществени права, определена по правилата на чл. 31 ЗН, накърняването на неговата запазена част; ответникът по този иск следва да докаже обстоятелствата, върху които основава своите възражения в това число и направените в полза на ищеца дарения или завети с изключение на обичайните дарове.
7. Някои възражения срещу уважаването на иска
В настоящата точка от изложението ще разгледам някои възражения (или по-точно някои техни аспекти), които ответникът може да направи в рамките на производството, образувано по иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН.
На първо място, тъй като вече започнах с възражението, което произтича от разпоредбата на чл. 30, ал. 1, in fine ЗН, ще продължа с разсъжденията по него. Точната формулировка е „след като прихване /ищецът/ направените в негова полза завети и дарения с изключение на обичайните дарове.” Но в разпоредбата не се съдържа изискване тези завети или дарения да са направени непосредствено от наследодателя, поради което се поставя въпросът дали е допустимо те да са сторени от ответника и биха ли попаднали в приложното поле на чл. 30, ал. 1 ЗН в този случай. Законодателят неслучайно не е посочил, че даренията или заветите не е необходимо да бъдат направени от наследодателя, тъй като по този начин може да се стигне до неоснователно обогатяване на ищеца. Давам следния пример: наследодателят има две деца – син и дъщеря; приживе дарява на сина си апартамент и ½ идеални части от правото на собственост от търговски обект – магазин, а на дъщеря си дарява другата ½ идеални части от правото на собственост върху същия магазин; след смъртта на наследодателя братът (синът на наследодателя) дарява на сестра си (дъщерята) своите идеални части от правото на собственост върху магазина, вследствие на което собствеността върху магазина е изцяло на дъщерята на наследодателя, а върху апартамента – на сина му. Ако не се вземе предвид това второ дарение, то дъщерята може да твърди, че запазената ѝ част е накърнена от даренията в полза на брат ѝ (апартамент плюс една втора идеални части от собствеността върху магазина), вследствие на което може да поиска намаляването на дарението на апартамента и придобиване на идеални части от него (а с това и правото на делба), но ако се вземе предвид второто дарение, може да се стигне до противоположен извод. Затова тези дарения и завещания трябва да се вземат предвид с оглед предотвратяването на неоснователно обогатяване от страна на ищеца. Считам, че във всеки случай, в който надареният или лицето, получило имущество от наследодателя по завещание, е прехвърлил безвъзмездно (било с договор за дарение, било със завещание) съответното имущество на ищеца, то това дарение или завещание (второто – към ищеца), трябва да се прихване при решаването на въпроса дали е накърнена запазената част на ищеца. Същото се отнася и за случаите, в които дарението или завещанието са направени в полза на ищеца от лицето срещу което е предявен искът или от неговите правоприемници с цел да се допълни неговата (на ищеца) накърнена запазена част. Що се отнася до обичайните дарове, то те не се вземат предвид (изключват се), когато се касае до прихващането, предвидено в чл. 30, ал. 1, in fine ЗН. „Обичайни” са онези дарове, които традицията повелява да се подаряват на определени поводи. Примерно обичайно е на сватба, рожден ден, професионален юбилей или друг личен празник да се подари нещо. Също така в зависимост от религиозната, етническа или друга някоя принадлежност за едни лица обичайните поводи за даруване другиго се различават. Но въпросът дали един дар е обичаен засяга не само поводът за извършването на дарението, но и размера на подареното. Ако дарът е несъразмерно голям с оглед на повода, за който е направен, то възниква съмнение дали това е обичайно дарение или не. Примерно за рождените дни на сестра си брат ѝ е подарявал вещи на стойност от около сто лева, но за именния ѝ ден, следващ получаването на дарение от общия наследодател, братът подарява на сестра си една втора идеални части от търговски обект с пазарна оценка около петдесет хиляди лева. Склонен съм да приема, че в случая не става дума за обичайно дарение.
На второ място, бих желал да отбележа, че в разпоредбите на чл. 32-36 ЗН не се съдържат възражения на ответника, а правила, насочени към съда относно начина, по който следва да извърши намаляването на завещанията или даренията, с които е накърнена запазената част на ищеца. Т.е. тези правила се прилагат служебно от съда. Правилно в мотивите към Решение № 104 от 24.06.2015 г. по гр. д. № 5871 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение се посочва: „С иска по чл. 30, ал. 1 ЗН се цели възстановяване на запазената част от наследството, когато тя е накърнена с безвъзмездни разпореждания на наследодателя – дарения или завещания. Когато прецени, че този иск е основателен, съдът пристъпва към извършване на намалението на безвъзмездните разпореждания по правилата на чл. 32 – чл. 36 ЗН.” Ако съдът не приложи правилно съдържащите се в тези разпоредби правила, то решението му ще подлежи на отмяна като неправилно поради нарушение на материалния закон.
На трето място, интересен е въпросът за възражението срещу правото на ищеца да иска допълване на запазената си част, когато счита, че последната е накърнена от завещание или дарение, направено (възражението) от ответник на основание чл. 74 ЗН. Чл. 74 ЗН обаче, за разлика от чл. 78 ЗН, не касае делбата извършена от наследодателя приживе, а само онази, извършена между съсобствениците, т.е. лицата вече са имали качеството „съсобственици” към момента на извършването на делбата, предвидена в хипотезата на чл. 74 ЗН. Оспорването на делбата може да бъде извършено само на основанието, предвидено в чл. 74 ЗН – поради погрешка, при това и количествените измерения на тази грешка не са без значение за уважаването на иска по чл. 74 ЗН, който може да бъде предявен и като възражение в друго висящо съдебно производство – ищецът (или подалото възражение лице) трябва да е увреден с повече от ¼ от стойността на дела си. Щом става дума за дялове, това означава, че делбеното производство пред съда е приключило (става дума и за двете фази), а както бе многократно посочвано искът по чл. 30, ал. 1 ЗН може да се предяви само в първата фаза на делбеното производство (по допускането на делбата). Поради гореизложеното, възражението по чл. 74 ЗН е неотносимо към иска по чл. 30, ал. 1 ЗН.
На четвърто място, за разлика от иска по чл. 74 ЗН, който може и да бъде предявен като възражение и който няма отношение към иска по чл. 30, ал. 1 ЗН, възражението по чл. 78 ЗН е приложимо. Съгласно разпоредбата на чл. 77 ЗН: „(1) (Попр. – ДВ, бр. 41 от 1949 г.) Наследодателят може приживе да раздели имотите си между своите наследници, като включи в делбата и запазената част. (2) Тази делба може да бъде извършена с акт за дарение или със завещание.” Договорът за дарение или завещанието, с което се поделят имотите на наследодателя, могат да бъдат атакувани с иска по чл. 30, ал. 1 ЗН. Техният характер обаче е по-особен, тъй като те целят да поделят имотите на наследодателя, а не да прехвърлят отделни имущества, т.е. да се предотврати необходимостта от делба след смъртта му. За тази делба не се прилага чл. 74 ЗН, тъй като в него се говори за дялове, което предполага втора фаза на делбено производство, в която такива да са били определени от съда. Също така в чл. 74 ЗН се говори за сънаследници като това качество лицата следва да са имали към момента на извършването на делбата, а ако тя е била извършена от наследодателя им приживе, то очевидно такова качество те не са имали (докато наследодателят им не почине, те няма кого да наследят, защото и наследството не е открито към този момент). Очевидно е, че чл. 74 ЗН не може да намери приложение при делба, извършена приживе от наследодателя. Чл. 78 ЗН се прилага именно към делбата извършена приживе от наследодателя: „(1) Делбата, в която наследодателят не е включил някой от наследниците с право на запазена част, е недействителна. (2) Сънаследник, който с делбата е увреден в своята запазена част, може да иска възстановяването й от другите сънаследници. Когато делбата е направена с акт за дарение, тя може да бъде оспорена по реда на чл. 74.” Защо твърдя, че чл. 74 ЗН не се прилага при делбата, извършена приживе от наследодателя, след като в ал. 2, изр. последно на чл. 78 ЗН се съдържа препращане към чл. 74 ЗН? Не противоречат ли моите съждения на закона? Отговорът е отрицателен. При внимателен прочит забелязваме, че препращането не е към чл. 74 ЗН изобщо, а към реда за оспорване на делбата, т.е. не и към предпоставките за това. Ако законодателят искаше и предпоставките, установени в чл. 74, ал. 1 ЗН, да се прилагат, то той щеше да формулира ал. 2 на чл. 78 ЗН по следния начин: „Когато делбата е направена с акт за дарение, прилага се чл. 74.” Но формулировката е различна, поради което явно не тази е била волята на законодателя. Но какво ще рече „по реда на чл. 74 ЗН”? Очевидно увреждането с ¼ от стойността на дела няма да се прилага, тъй като това не е ред за оспорване, а предпоставка за уважаване на иска, т.е. ал. 1 на чл. 74 ЗН няма да намери приложение. Съгласно ал. 2 на същия член редът е исков, а подаването на правно-техническото средство, с което съдът бива сезиран, е исковата молба. Считам, че и срокът по чл. 74, ал. 2 ЗН – едногодишен от извършването на делбата, когато последната е извършена с дарение – също ще се прилага, когато са налице предпоставките по чл. 78, ал. 2 ЗН. Чл. 74, ал. 3 ЗН ще намира приложение, тъй като по същество е процесуалноправна норма, задължаваща съда да не уважи иска, когато запазената част бъде допълнена в пари или в натура от останалите сънаследници. Правата на ищеца са достатъчно добре защитени при такова тълкуване на чл. 78, ал. 2 във връзка с чл. 74, ал. 2 и ал. 3 ЗН. Това е така, тъй като при подялба на имуществото си чрез дарение приживе, наследодателят сключва договори с всекиго от бъдещите си наследници, поради което всеки от тях знае за дарението и може още към този момент да прецени дали запазената му част е накърнена или не. Така той ще има едногодишен срок от сключването на договора, за да предяви иска си. Ако в делбата пък не е включен някой от наследниците с право на запазена част, то тя би била недействителна. Затова и възражение от някой от ответниците по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН с правно основание чл. 78, ал. 2 във връзка с чл. 74, ал. 2 ЗН е напълно мислимо, т.е. че ищецът е пропуснал преклузивния срок да предяви иска си (едногодишен), когато е бил увреден в запазената си част от делбата на имуществото, извършена чрез дарение от наследодателя приживе.
Тук обаче възникват няколко усложнения. За да е налице делба, това означава наследодателят да прехвърли имуществата си на всички свои наследници с право на запазена част, защото иначе делбата би била недействителна. Проблеми поражда чл. 77, ал. 2 ЗН. Дарението е договор, съгласно чл. 225, ал. 1 ЗЗД, т.е. няма как с „акт за дарение” наследодателят да прехвърли на няколко свои наследници с право на запазена част, свои имуществени права. С приемането на дарението от всекиго от наследниците ще е налице отделен договор, а оттам и отделен „акт”. Между всекиго от наследниците и наследодателя се сключва отделен договор за дарение, за който се прилага и съответната форма за действителност по чл. 225, ал. 2 ЗЗД за движими вещи и чл. 18 ЗЗД за недвижими вещи. Следователно не само делбата на имуществата на наследодателя се извършва с отделни актове – договори за дарение, но и формата им за действителност може да бъде различна. В такъв случай необходимо ли е и договорите да са сключени едновременно? Възможно ли е делбата да се извърши с няколко договора за дарение, които са сключени в отделни моменти? Въпросът има важно практическо, а не само теоретично значение. Ако се приеме, че договорите за дарение могат да бъдат сключени в отделни моменти, то наследникът с право на запазена част няма как да знае дали е накърнена тази част, докато бъдат разпределени всички имущества. Тогава едногодишният срок по чл. 74, ал. 2 ЗН трябва да започне да тече от датата на извършване на последното дарение, а то може и да е отдалечено с години от първото такова. Ако пък се приеме, че трябва да бъдат извършени едновременно тези дарения, този проблем би бил преодолян, а и пак можем да мислим за един „акт”, но не в правен, а по-скоро в психологически смисъл, при това от гледна точка на наследодателя. Също така трябва да си зададем въпроса дали делбата може да бъде извършена частично с дарение, частично със завещание. Считам, че отговорът трябва да е отрицателен. От една страна, наследниците (бъдещите) със запазена част, по отношение на които делбата е извършена с договори за дарение, няма да могат да преценят дали са увредени запазените им части, тъй като няма да знаят дали е изготвено завещание, нито пък какво е съдържанието му. Все пак завещанието може да бъде както саморъчно, така и нотариално (чл. 23 ЗН), но и в двата случая наследодателят няма задължение да уведоми евентуалните си наследници за него. Той може да го предаде за пазене на нотариуса (чл. 25, ал. 2 ЗН) или на трето лице (арг. от чл. 27, ал. 1 ЗН). Затова ако се допусне делбата да се извършва и с договори за дарение, и със завещания, то наследниците ще бъдат поставени в неравностойно положение както от гледна точка на срокове, така също и от гледна точка на ред, по който следва да се защитят срещу накърняването на запазената си част. За да не се стигне до този резултат, който е явно несправедлив, следва да се приеме, че наследодателят може да извърши приживе делбата на имуществото си или чрез договори за дарение с всяко от лицата, които имат право на запазена част от наследственото имущество, или чрез завещание (нотариално или саморъчно), но не и частично с дарения и частично със завещания. Важно е също така да се разтълкува правилно разпоредбата на чл. 77, ал. 1 ЗН, в която законодателят използва думата „имотите”. Членуването насочва към всички имоти, а не само към някои от тях. Същевременно думата имот по принцип се приема, че се отнася до недвижими вещи. С развитието на обществените отношения обаче се е повишила и стойността на вещи и права, които не касаят недвижимите вещи. Така например спортна кола или яхта могат да струват в пъти повече от недвижим поземлен имот. Наследодателят може да желае да раздели не само недвижимите си имоти, но и движимите си вещи, дяловете си в търговски дружества и т.н. между лицата, които имат право на запазена част. Ако дари два недвижими имота на един от тях, а яхтата си, струваща колкото тях, взети заедно – на другиго, то недействителна ли ще бъде делбата, т.е. ще бъде ли счетен за невключен в делбата някой бъдещ наследник, само защото не е получил имот (недвижима вещ). Очевидно не такава е била идеята на законодателя и думата „имоти” трябва да се тълкува корективно в смисъл на „имуществените си права”. Все пак обществените отношения от 1949 г. насам, от когато е редакцията на тази разпоредба, силно са се изменили и няма как да останем безразлични към тези изменения, ако искаме тълкуването на разпоредбите да води до справедлив резултат. Разбира се, ако след делбата наследодателят е придобил и други имоти, това не прави недействителна делбата, а съгласно чл. 79 ЗН те подлежат на допълнителна делба. Още веднъж искам да отбележа, че за делба може да се говори само когато са включени всички лица, които биха имали право на запазена част от наследството на наследодателя след смъртта му, и когато със завещателни разпореждания или договори за дарение той се е разпоредил в полза на всяко от тези лица със свои имуществени права, като сборът от всички тези права, трябва да бъде равен на притежаваното от него към датата на делбата имущество. Дарение само в полза на един от бъдещите евентуални наследници с право на запазена част не е никаква делба, дори и наследодателят да притежава само един имот.
Извод: ответниците по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН могат да направят възражение, че следва да бъде направено прихващане със завети или дарения в полза на ищеца като не е необходимо те да са извършени от наследодателя непосредствено, нито дори да са извършени с имущество, което му е принадлежало приживе. Не може да се извърши прихващане с обичайните дарове, като за този техен характер следва да се прави конкретна преценка във всеки случай. Ответниците по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН могат също така да направят и възражения, произтичащи от обстоятелството, че с договорите за дарение наследодателят е извършил делба на имуществото си приживе: установен е едногодишен срок за предявяване на иска по чл. 78, ал. 2 във връзка с чл. 74, ал. 2 ЗН, който срок е преклузивен и доколкото урежда частен случай на накърняване на запазената част на лице с право на такава (чрез делба под формата на договори за дарение), следва да се предпочете пред безсрочното предявяване на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН.
8. Последици от уважаването на иска
В случай че съдът установи, че завещателните разпореждания или даренията действително са накърнили запазената част на наследника с право на такава, той (съдът) постановява решение, с което намалява завещателните разпореждания или даренията до размера, необходим за допълването на тази запазена част. Когато на едно лице са завещани или подарени няколко имущества, намалението се извършва по избор на лицето, а ако то не направи избора си, както и когато завещанията или даренията са в полза на различни лица, първо са намаляват завещанията (съразмерно), след което се преминава към намаляване на даренията като се започне от последните по време дарения (чл. 32-34 ЗН). Тези правила са насочени към съда, т.е. той трябва да се ръководи от тях при постановяването на намаляването. Чл. 36 ЗН съдържа специална уредба на намаляването, когато предмет на дарението или завета е недвижим имот и отделянето на част от него, за да се допълни запазената част на наследника, не може да стане удобно (чл. 36, ал. 1 ЗН). За да се приложи чл. 36 ЗН, то съдът трябва да знае не само стойността на запазената част, но и на разполагаемата такава. По същество тук намаляването може да се извърши чрез парично уравняване, като ако имотът остане изцяло в наследството, уравняването се извършва от наследниците, а ако имотът остане в собственост на заветника или надарения, то той допълва накърнената запазена част на наследника с пари според цената на имота по време на намаляването. Въпросът е дали това изобщо е „намаляване” на завещанието или дарението. Считам, че отговорът по-скоро е отрицателен. Намаляването може да стане само от нещо съществуващо, само от дареното или завещаното, защото в противен случай сме изправени не пред намаляване, а пред допълване на запазената част с нещо друго, различно от завещаното или дареното. Когато обектът на дарението или завещанието е недвижим имот, намаляването би могло да се състои в придобиването от страна на наследника с право на запазена част на правото на собственост или върху реално обособима част от него, или върху идеални части от имота. Когато обект на дарението или завещанието са родово определени движими вещи, пари, ценни книги, то намаляването става чрез прехвърляне на съответната част от тях (брой, парична сума) в собственост на ищеца (наследника с право на запазена част). Когато обект на дарението или завещанието са индивидуално определени вещи, намаляването може да се извърши чрез придобиване на правото на собственост върху идеални части от тях от страна на наследника с накърнена запазена част. Т.е. когато става дума за „намаляване” винаги то се ограничава до обекта на дарението или завещанието. В останалите случаи е по-правилно да се говори за „уравняване”, „компенсация” или „допълване”. Все пак в чл. 36, ал. 1 ЗН е дадено предимство на реалното обособяване на част от недвижимия имот, собствеността върху която да премине върху наследника с право на запазена част (която запазена част е била накърнена), и само ако това е невъзможно, се преминава към парично уравняване било на наследника, било на надарения или на заветника. Както се посочва в мотивите към Решение № 404 от 03.01.2012 г. по гр. д. № 995/2010 г. на Върховен касационен съд: „Възстановяването на запазената част, доколкото делбеният имот не може да бъде върнат в наследството, може да бъде и стойностно.” Наследодателят обаче може да накърни запазената част на лицето, с право на такава, и с универсално завещание, т.е. да определи друго лице или лица за свои наследници. Така със завещание или дарение наследодателят може да направи опит да обезнаследи някое от лицата с право на запазена част. Българският Закон за наследството обаче не позволява това. Логично е, че когато наследодателят се е разпоредил с цялото си имущество със сделка между живи (дарение) или със сделка за след смъртта си (завещание), то запазената част ще бъде дробна част от цялото това имущество, в което не са индивидуализирани отделните права. В този смисъл са и мотивите към Решение № 25 от 12.02.2016 г. по гр. д. № 4119 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение, в които четем: „Като наследник, лицето, в полза на което е направено универсалното завещание, придобива не само всички права на наследодателя, но и става отговорно за всички негови задължения. Поради това при предявен иск за намаляване на универсалното завещание до размера на запазената част на наследник по закон не е нужно да бъде образувана маса по чл. 31 ЗН, а намалението следва да се извърши направо в дробна част, съответстваща на запазената част на наследника по закон съобразно разпоредбата на чл. 29 ЗН.” Когато с решението си съдът намали дарението или завещанието на недвижим имот с дробна част от правото на собственост върху него, то за ищеца ще възникне право на собственост върху идеални части от имота, в резултат на което ще придобие и качеството „съсобственик”, ако до този момент не го е притежавал, а с това и правото да иска делба. В мотивите към Определение № 68 от 08.02.2016 г. по гр. д. № 5604 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение четем: „Възстановяването на запазените части чрез намаляване на дарението с дробна част, автоматично възстановява съсобствения и сънаследствен статут на имота и той подлежи на делба.”
Бих желал да направя и едно разграничение между намаляването на завещания или дарения и отмяната им. По-горе в настоящата точка от изложението разкрих съдържанието на намаляването на завещателните разпореждания или на даренията с оглед допълването на накърнената запазена част на наследника с право на такава. Посочих също така и случаите, в които нямаме намаляване в тесен смисъл, а по-скоро парично уравняване, компенсиране или допълване. Всъщност хипотезата на чл. 36, ал. 1 ЗН, в която имотът остава изцяло в наследството, а заветникът или надареният получават стойността на разполагаемата част, най-много се доближава до отмяна на дарението или завещанието, тъй като придобитото вследствие на тези сделки имущество напуска патримониума на лицето, на което е било прехвърлено. Така се отменят правните последици на прехвърлителните сделки (дарение и завещание) и не се зачита, а дори се подменя волята на наследодателя. Заветникът или надареният биват компенсирани с пари до размера на стойността на разполагаемата част. Въпреки че наследодателят е искал да им прехвърли правото на собственост върху недвижим имот, те получават парична сума при това значително по-малка от стойността на имота. Правните последици, които е целял наследодателят с извършването на съответната сделка, биват отменени с акт на съда, поради което в тази хипотеза можем да говорим не за намаляване, а по-скоро за отмяна на дарението или завещанието. Няма да се спирам на иска по чл. 37, ал. 1 ЗН, който цели да се отменят последващи отчуждения на завещаните или подарени недвижими имоти, както и учредяванията на вещни права върху тях, тъй като този иск не е предмет на разглеждане в настоящата статия. Но ще припомня, че предпоставка за допустимостта му е уважаването на иска по чл. 30, ал. 1 ЗН, като и в този случай, подобно на чл. 74, ал. 3 ЗН законодателят дава предимство на допълването на дела на увредения наследник с право на запазена част в натура или в пари. Така се защитават и правата на третите лица, които нито са могли, нито са били длъжни да знаят, че сделката в полза на техния прехвърлител е накърнила нечия запазена част, вследствие на което са застрашени от евикция (съдебно отстранение). Затова решението, предвидено в чл. 37, ал. 1 in fine ЗН, защитава правата на всички засегнати лица, както и правната сигурност. Наследникът с право на запазена част трябва първо да се опита да се удовлетвори от имуществото на надарения или на лицето, в полза на което е направено завещанието, и едва след като установи, че това е невъзможно, и ако запазената му част не бъде допълнена в пари от последващия приобретател, може да получи удовлетворение на своя интерес чрез отмяна на последващото отчуждение или учредяване на вещно право.
Извод: когато съдът установи, че запазената част на наследник с право на такава е била накърнена със завещание или дарение, то той намалява завещателните разпоредби или дарението до размера, необходим за допълване на запазената част. Намалението си извършва само в рамките на обекта на съответната прехвърлителна сделка, като единствено в предвидените от закона случаи е допустимо отклонение от това правило и допълване на запазената част на наследника с пари или отмяна на дарението или завещанието и компенсиране на лицето, в чиято полза е било направено.
9. Заключение
В настоящата статия разгледах някои въпроси, касаещи иска по чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на даренията или завещанията, с които е накърнена запазената част на наследник с право на такава. Някои от изводите, до които достигам, едва ли ще бъдат споделени от мнозина, тъй като има и значителна съдебна практика в обратен смисъл, но най-важното е да се подходи критично към някои възприети постановки, за да се установи дали са правилни и дали все още запазват своята актуалност. Считам, че Законът да наследството се нуждае от съществени изменения и допълнения, които да осъвременят съдържащата се в него правна уредба. Голяма част от разпоредбите му не са били променяни вече седемдесет години, за което време обществените отношения са претърпели коренни трансформации. Надявам се, че разгледаните в статията въпроси ще провокират читателите ѝ към свои научни търсения, към коментари, а в крайна сметка и към дискусия относно бъдещето на института на запазената част от наследството и относно нейната защита, когато бъде накърнена.

Комментариев нет:

Отправить комментарий