За някои ограничения, въведени със заповедите на министъра на здравеопазването във връзка с епидемичната обстановка в страната

 В последните няколко дни все по-често в медиите се появява информация за впечатляващите  глоби в размер на 5000 лв., грозящи гражданите, които нарушат заповедите на министъра на здравеопазването, издадени във връзка с обявеното извънредно положение по повод епидемията от коронавирус COVID-19. Тези глоби са въведени с § 22 от Преходните и заключителните разпоредби (ПЗР) на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. (ЗМДВИП), с който се създава чл. 209а в Закона за здравето (ЗЗдр), чиято първа алинея (на този член) гласи: „Който наруши или не изпълни въведени с акт на министъра на здравеопазването или директор на регионална здравна инспекция противоепидемични мерки по чл. 63, ал. 1  или 2, освен ако деянието съставлява престъпление, се наказва с глоба в размер на 5000 лв.“ Чл. 63, ал. 1 от същия закон пък гласи: „При възникване на извънредна епидемична обстановка министърът на здравеопазването въвежда противоепидемични мерки на територията на страната или на отделен регион.“ Считам, че заповедите на министъра на здравеопазването, с които се въвеждат противоепидемични мерки на територията на страната, представляват актове, чието неизпълнение влече санкцията по чл. 209а, ал. 1 ЗЗдр. Настоящата статия обаче има за цел да представи някои разсъждания относно правилата за поведение, които са формулирани в тези заповеди, както и относно тяхната практическа приложимост. Ще разгледам само въпросите, свързани с физическите лица (не и с едноличните търговци и юридическите лица, по отношение на които санкциите се налагат на основание чл. 209а, ал. 2 ЗЗдр), при това не всички въпроси, а само добилите най-широка обществена известност.

На първо място, ще се спра на Заповед № РД-01-168/30.03.2020 г. на министъра на здравеопазването Кирил Ананиев, с която се създава т. 9 в Заповед № РД-01-124 от 13.03.2020 г. Тази нова точка гласи: „Всички лица, когато се намират в закрити или на открити обществени места, са длъжни да имат поставена защитна маска за лице.“ Считам, че само по себе си това правило за поведение не е в състояние да постигне целения ефект, а именно да ограничи по какъвто и да било начин разпространението на коронавирус COVID-19. Съображенията ми за това становище са следните: първо, никъде не се съдържа легална дефиниция за „защитна маска за лице“; второ, не са посочени и каквито и да било изисквания към тези маски; трето, дори не се съдържа изискването тези маски да са медицински; четвърто, не е уточнено и как трябва да бъде поставена тази маска, нито кои части от лицето (ако изобщо бъде поставена на него, защото и това не е конкретизирано) следва да бъдат предпазени от нея. Защитни маски са и бояджийските, колоездачните, скиорските, както и много други, а, в кръга на шегата, разбира се, защо не и кукерските (някои вярват, че предпазват от зли очи и зли духове). Иначе казано, според правилото за поведение, съдържащо се в новосъздадената т. 9, можете да се намирате в закрити или на открити обществени места с каквато и да било защитна маска за лице, а дали тя ще ви защити от коронавирус COVID-19 и дали ще защити някого другиго, не е част от същото това правило за поведение, т.е. не е изискване към маската (отново подчертавам, че никакви изисквания към маските не съществуват освен да са защитни и да са за лице). С настоящата формулировка и при липсата на достатъчна специфика почти всяка маска за лице би изпълнила изискванията на заповедта на министъра на здравеопазването, дори и да е създадена в домашни условия.

На второ място, не мога да подмина и т. I.1 от Заповед № РД-01-143 от 20.03.2020 г. отново на министъра на здравеопазването Кирил Ананиев, която гласи: „Преустановяват се посещенията на паркове, градски градини, спортни и детски площадки и съоръжения на открити и закрити обществени места.“ Тук проблемите започват още с третата дума на разпоредбата - „посещенията“. Никъде не се съдържа легална дефиниция на този термин, поради което следва да се използва общоприетото му значение. Според тълковния речник на българския език значението на това понятие е „отиване при някого или някъде“, т.е. целта на посещението е едно лице да отиде на определено място или при друго лице. В случая със заповедта на министъра на здравеопазването се забранява да се отива в паркове, градски градини, спортни и детски площадки и съоръжения на открити и закрити обществени места, когато някое от тези изброени по-горе места е крайната цел на посетителя (физическо лице). По аргумент от противното обаче не е забранено преминаването, през което и да било от тези места, когато крайната дестинация на лицето е различна от изброените места. Иначе казано, ако просто преминавате през парка на път за някое друго място, за което не съществува забрана да го посетите (аптека или магазин за хранителни стоки например), то забраната не се отнася до вас. А и защо да заобикаляте целия парк, за да стигнете от другата му страна, след като така по-дълго време ще сте изложени на евентуални неблагоприятни външни въздействия? С оглед епидемичната обстановка не би ли било по-разумно да преминете през парка, да напазарувате и да се върнете отново през парка общо за петнадесет минути, наместо да заобикаляте и на отиване, и на връщане и общо да прекарате половин час извън дома си? Интересен е и въпросът за междублоковите тревни площи, които не са нито паркове, нито градски градини, нито спортни и детски площадки, ако не разполагат със съответните съоръжения. Тъй като не са изрично споменати, то забраната не би следвало да се отнася до тях.  

На трето място, тъй като с горните правила за поведение се ограничават субективни права на гражданите (физическите лица), то разпоредбите, в които тези правила се съдържат, не могат да се тълкуват разширително. Забраните се отнасят само до изрично посочените места, до изрично посочените действия, а към защитните маски за лице не могат да се измислят (и съответно добавят) някакви изисквания, които не са нормативно установени. 

На четвърто място, добре е да се има предвид и че е ограничен кръгът на лицата, които могат да установят нарушенията на заповедите на министъра на здравеопазването. Съгласно чл. 209а, ал. 3 ЗЗдр тези нарушения се установяват с актове, съставени от държавни здравни инспектори или от длъжностни лица, определени от директора на регионалната здравна инспекция, длъжностни лица, определени от директорите на областните дирекции на Министерството на вътрешните работи, или длъжностни лица, определени от кметовете на общини. Иначе казано, ако лицето, което съставя акт за установяване на административно нарушение, не е държавен здравен инспектор, то трябва да е упълномощено изрично за съставянето на този акт (като изричното упълномощаване означава писмена заповед от някой от съответните органи). Ограничен е и кръгът на лицата, които могат да издадат наказателно постановление, с което да наложат глобата в размер на 5000 лв. Съгласно ал. 4 на чл. 209а административно-наказващи органи са: директорът на съответната регионална здравна инспекция (РЗИ), директорът на съответната областна дирекция на Министерството на вътрешните работи (ОД на МВР) и кметът на съответната община. Нито един от тези органи не може да делегира правомощието си да издаде наказателно постановление на друг орган или на длъжностно лице от своята администрация.

Непрецизно формулираните правила за поведение, с които се ограничават субективни права на гражданите, създават предпоставките за произвол, за злоупотреба и в крайна сметка за накърняване на същите тези права в много по-голяма степен от необходимата за постигането на баланса между публичния и частния интереси в едно демократично общество.

Комментариев нет:

Отправить комментарий