За сайтовете за колективно пазаруване и договорите с мним търговец

 Какви са правата ми, когато сключа договор през сайт за колективно пазаруване с търговец, който не съществува?

             Сайтовете (електронните страници) за колективно пазаруване са може би едни от най-разпространените средства за предлагане на огромно разнообразие от стоки и услуги на своите потребители. Всъщност тези електронни страници само опосредяват сключването на договор между потребителя на стоките и услугите, от една страна, и търговеца, който ги предлага, от друга страна. В повечето случаи посредникът (администраторът на електронната страница за групово пазаруване) не носи отговорност за отношенията между потребителя и търговеца, освен ако недобросъвестно попречи на изпълнението на договора (чл. 21, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД)). Само че посредникът не е длъжен не само да провери съдържанието на офертата, отправена от търговеца, но и да провери самоличността на страните. Ако се окаже, че сте договаряли с лице (търговец), което не съществува, че сте платили определена сума по банков път и накрая не сте получили нито стока, нито услуга, то възниква въпросът: как да си възстановите заплатената сума? От кого да я претендирате, след като търговецът не съществува? На тази хипотеза ще посветя следващото изложение.

             На първо място, твърдението, че посредникът не носи отговорност, тъй като не е длъжен да проверява самоличността на страните по договора, не е вярно във всички случаи. Всъщност, ако посредникът е знаел, че търговецът, който твърди, че предлага стока или услуга срещу заплащане на определена сума от потребителя, не съществува, но въпреки това допусне оферта (публично предложение), изходяща от този мним търговец на електронната страница за колективно пазаруване, ще носи отговорност за непозволено увреждане. Ако сайтът за колективно пазаруване принадлежи на физическо лице, срещу него може да бъде предявен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД („Всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.”), а ако принадлежи на юридическо лице, правното основание на иска е чл. 49 ЗЗД („Този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа.” В случая юридическото лице е възложило работата на някое физическо лице – администратор на електронната страница.). Собственикът на сайта за колективно пазаруване ще трябва да доказва, че не носи вина, тъй като съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното, т.е. законодателят е въвел презумпцията за виновност, с която е разместил доказателствената тежест – лицето, срещу което сте предявили иска си, ще трябва да доказва, че не носи вина (т.е. нито че е действало умишлено, нито непредпазливо). Ако се установи, че посредникът или негов служител, натоварен с публикуването на офертите от търговеца, е знаел, че такъв търговец не съществува, то доказването на липса на вина би било почти невъзможно. Следва да се има предвид, че съгласно чл. 17 от Закона за електронната търговия (ЗЕТ): „Доставчикът на услуги не е длъжен да извършва наблюдение на информацията, която съхранява, пренася или прави достъпна при предоставяне на услуги на информационното общество, нито да търси факти и обстоятелства, указващи извършването на неправомерна дейност.” Въпреки липсата на такова общо задължение за посредника обаче възниква задължение да обезщети причинените вреди, ако е знаел или според обстоятелствата няма как да не е знаел, че търговецът, публикувал офертата си (публичното предложение) в електронната страница за групово пазаруване, е мним, т.е. несъществуващ.

             На второ място, тъй като знанието на посредника е доста трудно да се установи, а често пъти е и невъзможно, то потребителят, който е сключил договора (получателят на услугата), трябва да разполага и с друго правно средство, за да си възстанови  заплатената сума. Нека разгледаме в най-общи линии казуса, пред който сме изправени, за да стигнем до изходната точка за решаването му: потребителят вижда оферта за закупуване на стока или услуга срещу определена цена, публикувана (офертата) от търговец; потребителят не проверява дали търговецът съществува (чрез справка в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ), като Ви съветвам преди да сключите договор от разстояние (чрез интернет) да направите такава справка, за да знаете дали лицето, с което договаряте, съществува); потребителят си мисли, че сключва договор; плаща сумата, посочена в офертата по банков път; потребителят не получава стоката или услугата; потребителят е платил за нещо, което не е получил. И така, потребителят разполага с банкова сметка, по която е превел определена сума, но не знае кой е титулярят ѝ. 

             Първо, следва да се отбележи, че договор изобщо не е сключен, тъй като едната от страните по правоотношението не съществува. За да бъде валидно сключен един договор, то по него трябва да има две страни, които са правоспособни и дееспособни (разбира се, ако едната страна е напълно недееспособна, договорът може да се сключи чрез законния ѝ представител, а ако е ограничена дееспособността ѝ, то договорът се сключва с нейното волеизявление и с добавъчното такова на лицето, което по силата на закона трябва да даде съгласието си (примерно попечител)). Ако липсва едната страна, то и договорът като двустранна сделка не може да съществува – нищожен е поради липса на съгласие (след като едната страна не съществува, то изобщо няма съгласие от нея за сключване на договор) или поради противоречие със закона (който изисква две насрещни волеизявления, за да бъда сключен договорът) (чл. 26, ал. 1, предл. 1 или ал. 2, предл. 2 ЗЗД). Щом договорът е нищожен, то и даденото по него е такова без основание (основанието би бил договорът, но такъв няма). Затова потребителят има право на иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД: „Който е получил нещо без основание

 или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне.” Потребителят има право на иск за неоснователно обогатяване, тъй като е платил нещо някому, но без да има основание за това. Ала ключовият въпрос е: срещу кого да предяви иска си?

             Второ, тъй като търговецът не съществува, то очевидно няма как да се преговаря с него, нито пък да му се дава срок за изпълнение и т.н. Единственото, което може да направи потребителят, е да си възстанови заплатената сума по исков ред. Тук е необходимо да се имат предвид три производства, уредени в Гражданския процесуален кодекс (ГПК). 

             Първото производство е това по обезпечение на бъдещ иск. За да сте сигурни, че мнимият търговец няма да изтегли наличността от сметката, по която сте превели сумата, чието връщане искате, след което да закрие сметката, то най-разумно е преди още да сте предявили иска си, да поискате от съда по постоянния си адрес да допусне обезпечение на иска чрез налагане на запор върху банковата сметка, по която сте превели парите. Ако сумата е под 25000 лв., компетентен да се произнесе по искането Ви е районният съд, а ако сумата, която ще бъде предмет на иска Ви, е над 25000 лв., компетентен ще бъде окръжният съд (чл. 390, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 104, т. 4 ГПК във връзка с чл. 103 ГПК). Заедно с искането си за налагане на запор върху банковата сметка, можете да поискате от съда и да допусне обезпечителна мярка „предоставяне от банката на информация за титуляря на банковата сметка, по която е преведена сумата”. Спорно е дали това е обезпечителна мярка или е доказателство, което да поискате в следващото разгледано производство. Все пак можете да твърдите, че без тази информация за Вас би било невъзможно да водите дело, да получите решение във Ваша полза и след това решението да бъде изпълнено, т.е. би било накърнено правото Ви на защита, ако не се допусне тази мярка. Съдът може да Ви задължи да представите гаранция в размер, който се определя от размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно (чл. 391, ал. 3 ГПК). Това производство е едностранно, за молбата Ви другата страна няма да бъде уведомена (не че ще знаете коя е насрещната страна към този момент), тъй като препис не ѝ се връчва (чл. 395, ал. 1 ГПК). Цели се бързина и изненада. Освен това съдът разглежда и разрешава молбата Ви за обезпечение на бъдещия иск в деня на подаването ѝ в закрито заседание (чл. 395, ал. 2 ГПК). Въз основа на определението, с което молбата се уважава, съдът издава обезпечителна заповед. Когато е определена гаранция, съдът издава обезпечителната заповед след внасянето ѝ (чл. 395, ал. 3 ГПК). Ако съдът допусне обезпечението на бъдещия иск, то той определя и срок за предявяване на иска, който срок не може да надхвърля един месец. Ако не бъдат представени доказателства за предявяването на иск в определения срок, съдът служебно отменя обезпечението (390, ал. 3 ГПК).

             Второто производство е това по обезпечение на доказателствата (Глава четиринадесета. Раздел VII от ГПК). Ако в производството по обезпечение на бъдещ иск, съдът не допусне обезпечителна мярка „предоставяне от банката на информация за титуляря на банковата сметка, по която е преведена сумата” и не задължи банката да предостави такава информация, нито пък Ви издаде съдебно удостоверение, което съдържа такова задължение за банката, то вероятно съдът е преценил, че искането Ви не е за обезпечителна мярка. В този случай трябва да подадете и молба за обезпечение на доказателствата пред районния съд по седалището на банката, обслужваща сметката, по която сте превели сумата, която желаете да си възстановите. В молбата си ще поискате от съда да задължи банката да посочи титуляря на сметката или да Ви издаде (съдът) съдебно удостоверение в този смисъл. Отговорът на банката и издадения от нея документ, посочващ титуляря на сметката, е доказателство, тъй като въз основа на него Вие като молител (и бъдещ ищец), ще можете да докажете, че титулярят е лицето, получило сумата, която е предмет на правния спор, т.е. лицето, от което може да си я търсите. Освен това, необходимостта от събирането предварително на това доказателство, се обосновава от обстоятелството, че то може да се загуби, ако не бъде събрано предварително, тъй като Вие като молител се интересувате от актуалния титуляр на съществуваща банкова сметка, а забавянето може да доведе до закриването на сметката от титуляря ѝ, а с това и до затрудняване да упражните правата си. Молбата за събирането на такова доказателство предварително с цел обезпечаване на доказателства, не е особено разпространена, но е един от малкото полезни ходове, които имате. Ако съдът уважи молбата Ви, вече ще знаете, срещу кого да предявите иска си. Можете и да твърдите, че това доказателство не може да бъде събрано в исковия процес, тъй като без него (доказателството) изобщо не можете да предявите иск, тъй като не знаете срещу кое лице да го предявите. Искът Ви би бил недопустим, тъй като за да бъде упражнено надлежно правото на иск, то трябва да бъдат индивидуализирани страните по делото, т.е. коя е активно легитимираната страна (ищецът) и коя е пасивно легитимираната страна (ответникът). 

             Третото производство е исковото производство. След като сте установили кой е титулярят на банковата сметка, по която сте превели подлежащата на възстановяване сума, то срещу него следва да предявите иск пред родово компетентния съд по постоянен адрес на титуляря на сметката (ако е физическо лице) или по неговото седалище (ако е юридическо лице). Ако сумата е до 25 000 лв. включително, родово компетентен е районният съд, а за искове с цена на иска над 25 000 лв. родово компетентен ще бъде окръжният съд. Искът е осъдителен, тъй като искате от съда да осъди ответника да извърши определено действие – да Ви заплати сумата, с която неоснователно се е обогатил. Правното основание на иска Ви е чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Като доказателство към исковата си молба е добре да приложите ваучер или някакъв друг писмен документ, от който е видно основанието, на което сте платили сумата (за получаването на каква стока или услуга сте сторили това). Освен това можете да поискате от посредника да Ви предостави информация относно съдържанието на офертата, публикувана от мнимия търговец, детайли за плащането (номер на банкова сметка), както и всякакви други данни, които да докажат, че сте договаряли с мним търговец, предмета на нищожния договор и извършеното от Вас плащане. 

             На трето място, можете и да подадете сигнал до прокуратурата за извършено престъпление по чл. 209, ал. 1 от Наказателния кодекс (НК), тъй като е осъществен съставът на престъплението „измама”. Някой Ви е въвел в заблуждение относно съществуването на Вашия съконтрагент с цел набавяне за себе си или за другиго на имотна облага и с това Ви е причинил имотна вреда (в случая облагата и вредата са равни по размер и представляват заплатената от Вас сума). Въпросът за наказателната отговорност обаче излиза извън рамките на настоящата статия, която е строго фокусирана върху гражданскоправните механизми за възстановяване на заплатената от Вас без основание сума, поради което няма да се спирам подробно на него (макар че, разбира се, граждански иск може да бъде предявен и в наказателното производство).