По някои въпроси на правния интерес, повода за завеждане на дело и давността в светлината на мотивите към Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО

 /публикувана в правния портал "Грамада" на 24.10.2018 г./

Част първа

1. Въведение

Повод да напиша настоящата статия ми дадоха мотивите към Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО, в което са засегнати някои въпроси на правния интерес, повода за завеждане на делото и давността като основание на предявения отрицателен установителен иск. Изследването ми обаче не се ограничава само до критика на съжденията, залегнали в тези мотиви, а ги ползва като отправна точка за последващи разсъждения. Същевременно не претендирам за всеобхватност на разработката по отношение на разглежданите въпроси, нито за еднозначност или непременно за правилност на моите изводи. Както останалите ми статии, така и тази цели да запали интереса на читателя и да предизвика аргументирани обсъждания на поставените в нея теми. Структурата на изложението следва частично мотивите към определението, посочено по-горе, но с отклонения, когато съответният проблем заслужава по-подробно разглеждане или насочва изследването към друг такъв, който считам, че следва да бъде дискутиран. Така изложението добива следната структура: първо, ще се спра на връзката правен спор – повод за завеждане на делото – правен интерес; второ, ще разгледам абстрактно формулираното изключение от този принцип без да навлизам в прекалена казуистика; трето, ще насоча вниманието си към отрицателните установителни искове по чл. 439, ал. 1 ГПК и чл. 124, ал. 1 ГПК във връзка с изпълнителното производство в светлината на поставената тема; четвърто, ще изследвам давността като основание (включително и самостоятелно) за предявяване на отрицателен установителен иск; пето, ще завърша с кратко заключение.

2. Връзката правен спор – повод за завеждане на делото – правен интерес

На първо място, в мотивите към Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО четем: „По повдигнатия материалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че страната, която претендира извънсъдебно дори несъществуващо вземане не дава повод за предявяване на иск за несъществуване на претендираното вземане.“ Това съждение е неправилно. За да стигна до този извод обаче ще започна от правния интерес. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и наличието му се преценява към момента на подаването на исковата молба до съда. Преценката си относно наличието на правен интерес съдът извършва единствено въз основа на твърденията на ищеца, които той е изложил в исковата си молба. Правният интерес е винаги налице, когато съществува правен спор между лицето, което подава исковата молба (ищеца), и лицето, което бива посочено като ответник. Самият спор е и повод за завеждане на делото. Още тук се очертава връзката между правен спор, повод за завеждане на делото и правен интерес. Когато страната претендира извънсъдебно едно свое вземане, то очевидно насрещната страна, която отказва да го удовлетвори, влиза в правен спор с първата. Този спор може да почива на различни факти – съществуването на вземането (примерно може според оспорващата го страна то да не съществува поради нищожност на договора, който е правопораждащият юридически факт, твърдян от претендиращата вземането страна) или неговата изискуемост (изтичане на давност например). При всяко положение обаче когато между две страни е възникнал правен спор, всяка от тях може да упражни правото си на иск, за да се постигне яснота относно действителното правно положение между тях, като поиска от съда правният спор да бъде решен със силата на пресъдено нещо. Задължение на съда е да реши всеки правен спор, с който е сезиран (чл. 2 ГПК), като всяка от страните в исковия процес цели да получи защитата, която влязъл в сила съдебен акт би ѝ предоставил. Без значение от вида на иска – установителен, осъдителен или конститутивен – окончателният съдебен акт ще се ползва със сила на пресъдено нещо, а следователно и правният спор ще бъде еднозначно и по задължителен начин решен. (При конститутивните искове се цели правна промяна и при повечето от тях правният интерес се извежда от разпоредбите, които ги уреждат. Там правен спор може и да няма. Примерно по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, чл. 33 ЗС, чл. 135 ЗЗД и т.н. съдът изобщо не изследва въпроса за наличието на правен интерес. Този въпрос е от значение единствено за установителните искове, при които следва да бъде не просто посочен, но и обоснован. Върху тях се фокусира и изложението на настоящата разработка.) Затова когато е налице правен спор, налице е и правен интерес за всяка от страните да предяви иск, в това число и отрицателен установителен такъв. Въпросът за съществуването или несъществуването на вземането няма нищо общо с правния интерес и с допустимостта на иска. Той не се отнася до даването на повод, което обуславя правния интерес. Този въпрос има значение единствено за основателността на исковата претенция и се преценява от съда при постановяването на окончателния съдебен акт.

На второ място, в мотивите към същото Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО срещаме следното твърдение: „Длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда (процесуална или извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при признание на иска.“ Това съждение е правилно в първата си част. Длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането винаги, когато е налице правен спор, тъй като с него се внася несигурност относно действителното правно положение между страните. Несигурността в правното положение няма нищо общо с възможността за осъществяването на процесуална или извънпроцесуална принуда, поради което наличието или липсата на такива възможности не предпоставят правния интерес. Във втората си част съждението е неправилно, тъй като се разкъсва логиката на исковия процес. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска. Той се извежда от твърденията на ищеца. За да поиска решение при признаване на иска обаче ищецът се „нуждае” от определено поведение на ответника – признание на иска по чл. 237 ГПК. Това поведение на ответника обаче е последващо спрямо предявяването на иска и до него може да се стигне по време на висящия процес, но може и да не се стигне. Абсурдно е една процесуална предпоставка за допустимост на иска да се обвърже с евентуалното бъдещо поведение на насрещната страна. А и както вече беше посочено, правният интерес е налице, когато правното положение между ищеца и ответника е неясно поради противоречивите правни твърдения на страните и всяка от тях може да поиска съдебно решение, в което със силата на пресъдено нещо да бъде изяснено това положение. Т.е. за ищеца е безразлично дали решението ще бъде постановено при признаване на иска по чл. 237 ГПК, по общия ред по чл. 235 ГПК или ще бъде неприсъствено решение по чл. 238 ГПК. Но дори в първата си част, в която правилно се посочва, че правният интерес не зависи от възможността за процесуална или извънпроцесуална принуда, съждението противоречи на предходното цитирано, чиито пороци вече бяха посочени. От една страна, се приема, че длъжникът (и ищец по отрицателния установителен иск) има правен интерес да предяви иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен от непосредствена принуда, а, от друга страна, се приема, че ответникът (който претендира че притежава качеството „кредитор“ по материалното правоотношение) не е дал повод за предявяване на иск за несъществуване на вземането, макар че извънсъдебно претендира това вземане. Разкъсва се връзката между даването на повод за завеждане на делото и правния интерес да се предяви искът, което е неправилно. Правният интерес се обуславя от даването на повод (в общия случай, а изключението бива разгледано по-нататък в изложението), като тази връзка може най-опростено да бъде представена със следния пример. Лицето А претендира вземане от лицето Б. Лицето Б оспорва (най-общо казано) вземането. Между двете лица възниква правен спор и всяко от тях може да предяви установителен иск, за да получи съдебен акт, с който със силата на пресъдено нещо се решава този правен спор. А може да предяви установителен или осъдителен иск, като повод за предявяването му ще е дало Б със своето оспорване на вземането. Правният интерес на А произтича от собственото му твърдение, че вземането е ликвидно и изискуемо, и от отказа на Б да го удовлетвори. Същевременно Б може да предяви отрицателен установителен иск, за да установи със силата на пресъдено нещо спрямо А, че претендираното от последния вземане не следва да бъде удовлетворено (не съществува или макар и да съществува не подлежи на принудително изпълнение). Правният интерес на Б произтича от собственото му твърдение, че вземането не следва да бъде удовлетворено, и от поведението на А, насочено към получаване на изпълнение. Отказът на Б да удовлетвори А е повод за А да предяви иск, а претенцията на А към Б за удовлетворяване на твърдяното вземане е повод за Б да предяви иск. Очевидна е връзката между правния спор, повода за завеждане на делото и правния интерес за предявяване на иска. Затова във всеки случай, в който между две лица е възникнал правен спор, всяко от тях ще има правен интерес да предяви иск, а другото лице ще е дало повод за завеждане на делото със своето поведение.

На трето място, формулираното в мотивите към Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО твърдение, че: „ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. При такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска“ също не държи сметка за връзката между правен спор, повод за завеждане на делото и правен интерес. Тук на ищеца се възлага една завишена и необоснована отговорност, която не почива и на закона, да извърши преценка към момента на предявяване на иска си, дали за ответника съществува или не възможност за извънпроцесуална принуда или изпълнителен титул. Тези въпроси са поначало без никакво значение, тъй като интересът на всяка от страните при предявен установителен иск (положителен или отрицателен) е да се установи по безспорен начин действителното правно положение между тях и да се прекрати правният им спор. Да се приеме, че само наличието на изпълнителен титул или средства за извънпроцесуална принуда у претендиращия правото, са повод за предявяване на отрицателен установителен иск, би означавало изобщо да се обезсмисли отрицателният установителен иск като такъв, целящ да установи действителното правно положение между страните. Освен това следва да се има предвид, че силата на пресъдено нещо се разпростира върху претендираното вземане и решава правния спор по отношение на него, т.е. дори да възникне в бъдеще възможност за претендиращото вземането лице да упражни извънпроцесуална принуда или да получи изпълнителен лист, то ищецът ще е защитен от силата на пресъдено нещо и никаква принуда спрямо него не би била възможна. Но наличието или липсата на изпълнителен титул или средства за извънпроцесуална принуда са ирелевантни както за отговора на въпроса за наличието на правен интерес, така също и по отношение на въпроса за даването на повод за завеждане на делото. Всъщност възможността за извънпроцесуална принуда не представлява повод за завеждане на делото, а е много спорно дали изпълнителният титул е такъв, тъй като една абстрактна възможност – за извънпроцесуална или за процесуална (когато насрещната страна разполага с изпълнителен титул) принуда – не означава наличие на правен спор, а при липсата на такъв няма несигурност относно правното положение между страните. Едва с упражняването на принуда (извънпроцесуална или процесуална) би се стигнало до даването на повод за завеждане на делото, тъй като ясно ще сочи на поведение, с което едната страна опитва да удовлетвори едно свое претендирано право, което ищецът по бъдещия отрицателен установителен иск отрича. Докато не е налице обективиран правен спор, няма повод за завеждане на делото, няма неяснота в правните отношения между страните, няма и правен интерес. На това място от изложението е подходящо да се кажат няколко думи и за справките за задължения от електронните страници на някои дружества. Единствено фигурирането на неплатени задължения в системата на ответника не е повод за завеждане на делото, липсва обективиран правен спор и съответно за ищеца не е налице правен интерес от предявяването на иска. Справката за неплатени задължения има чисто информативен характер – тя посочва задълженията, които не са били погасени чрез плащане, техния размер и периода, за който се отнасят. Тях длъжникът може да плати доброволно, ако са погасени по давност и са преминали в състоянието на естествени задължения. Но обстоятелствата, че самият длъжник чрез активните си действия достига до тази информация (прави проверка на страницата на дружеството – евентуален бъдещ ответник), че дружеството не предприема действия да поиска заплащането на посочените задължения, навеждат на извода, че не е налице обективиран правен спор, от което следва, че за длъжника не е налице правен интерес да предяви отрицателен установителен иск и не му е бил даден повод за завеждане на делото, поради което такъв иск следва да бъде оставен без разглеждане като недопустим.

На четвърто място, от гореизложеното следва, че очевидно е неправилно и съждението, съдържащо се в мотивите към Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО, гласящо: „извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба.“ Извънсъдебната покана, както и всяко друго изявление от лицето, твърдящо, че е кредитор, с което изявление претендира едно свое вземане срещу лицето, което го оспорва, е винаги повод за предявяване на отрицателен установителен иск от последното лице, тъй като ще се обективира правен спор между двете лица, който ще е породен от изявлението на първото лице (когато искът се предявява от лицето, към което е отправено изявлението – твърдения „длъжник“) или от отказа на второто лице (когато искът се предявява от твърдящия качеството си на „кредитор“ по материалното правоотношение). След като изявленията на страните водят до обективиране на правен спор, то всяко от тези изявления е повод за завеждане на делото и обуславя правния интерес от воденето му, както бе посочено по-горе. Извънсъдебната покана до длъжника да плати е всякога повод за предявяване на иск за несъществуване на вземането и влече отговорност за разноски дори и при признаване на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба, тъй като едната от двете кумулативно предвидени предпоставки, включени в хипотезата на правната норма, съдържаща се в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК, няма да е налице (недаването на повод за завеждане на делото от страна на ответника).

На пето място, що се отнася до съждението, че „не е без значение и обстоятелството, че кредиторът има установена практика за процедиране при направено извънсъдебно възражение за давност, още повече ако по силата на задължителни за него правила той е длъжен, и прилага адекватна процедура в подобна ситуация“, то същото е неправилно. Дали кредиторът има или няма някаква установена практика е обстоятелство, което е изцяло ирелевантно по отношение на въпроса за даването на повод за завеждане на делото и за правния интерес от предявяването на иска от страна на длъжника. Първо, длъжникът нито може, нито е длъжен да знае за каквато и да било практика на кредитора си. Второ, длъжникът не е длъжен да се възползва от тази практика дори да знае за нея. Както е посочено и в мотивите към Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО, правилата за прилагане на тази практика са задължителни за кредитора, а не за длъжника, т.е. последният не е задължен да я прилага, а може свободно да избере средствата за защита на своите права, в т.ч. и съдебния ред (или по-точно исковия процес). Трето, правният спор ще е възникнал от момента, в който до знанието на длъжника е достигнало изявлението на кредитора, с което последният претендира от първия едно свое твърдяно вземане, като от този момент за длъжника вече ще е налице правен интерес да предяви иск, а кредиторът ще е дал повод за последното действие. Четвърто, от самия кредитор зависи дали ще предяви вземането си или не, т.е. дали ще даде повод за завеждане на делото. Ако не иска да даде повод за завеждане на делото, той просто може да не отправя искане до твърдения длъжник за удовлетворяване на претендираното вземане. След като обаче кредиторът е избрал да отправи изявление, съдържащо искане за изпълнение до длъжника, то той е избрал и да даде повод на длъжника си да оспори вземането като поиска от съда да установи със силата на пресъдено нещо, че не дължи удовлетворяване на това вземане. С оглед гореизложеното считам, че наличието на някаква задължителна за кредитора установена практика за процедиране при направено извънсъдебно възражение за давност, няма отношение към въпроса за даването на повод за завеждане на делото, и не следва да се обсъжда по конкретни казуси.

На шесто място, следва да се отбележи, че гореизложените разсъждения относно връзката между правен спор, повод за завеждане на делото и правен интерес, се отнасят за случаите, когато действителното правно положение съответства на твърденията на ищеца. В противен случай, макар и не в началото на исковия процес, а с окончателния съдебен акт, с който той приключва, тази връзка се разкъсва. Този въпрос ще бъде разгледан в следващата точка от изложението.

Извод: когато действителното правно положение съответства на твърденията на ищеца, връзката правен спор – повод за завеждане на делото – правен интерес е налице. Всяко обективирано противоречие между страните относно действителното правно положение между тях представлява правен спор, поради което всяка от тях е дала на другата повод за завеждане на делото, което обуславя и правния им интерес – да установят със сила на пресъдено нещо действителното правно положение.

3. Отклонения от принципа

Тъй като правният интерес се извежда единствено от твърденията на ищеца и е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск, то този интерес се преценява от съда към момента на предявяване на иска само въз основа на изложеното от ищеца в исковата му молба. Към този момент действителното правно положение между страните е неясно, тъй като и фактическото положение все още не е установено. В хода на съдебния процес правният интерес обаче може да отпадне. Ако това стане, се изследва въпросът за даването на повод за завеждане на делото, който е от значение за разноските в производството съгласно правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Ако пък правният интерес не отпадне в хода на процеса, то съдът може да установи, че макар и страната да е твърдяла наличието му, то в действителност правен спор не е бил налице. В този случай обаче съдът ще се произнесе по същество като отхвърли иска като неоснователен. С оглед очертаните възможни развития на процеса ще разгледам и случаите, в които е налице признание на иска, и тези, при които съдът се произнася с решение по общия ред.

3.1. Решение при признаване на иска по чл. 237, ал. 1 ГПК и приложимост на чл. 78, ал. 2 ГПК

Разпоредбата на чл. 237, ал. 1 ГПК гласи: „Когато ответникът признае иска, по искане на ищеца съдът прекратява съдебното дирене и се произнася с решение съобразно признанието.” В този случай правните твърдения на двете страни в исковото производство съвпадат, поради което е безсмислено продължаването му. Правният спор престава да съществува и съдът следва да постанови решение съобразно признанието, с което да даде защита на ищеца, установявайки със силата на пресъдено нещо, че правното положение отговаря на неговото твърдение. С такова решение съдът може да се произнесе само по искане на ищеца, тъй като единствено последният преценява дали правният му интерес е удовлетворен, т.е. дали признанието на ответника изцяло прекратява правния спор между тях или остава все още неизяснено правното положение между тях. Ако признанието на иска е частично, т.е. само за част от иска, съдът ще прекрати производството в частта, за която се отнася признанието, с определение (ако ищецът е поискал това) и ще продължи разглеждането на делото относно частта, която е спорна между страните. В крайния си съдебен акт – решението по делото – съдът ще се произнесе с решение при признаване на иска по чл. 237 ГПК относно частта, за която се отнася признанието, а за останалата част ще се произнесе с решение, постановено по общия ред. Разбира се, съдът може да откаже да постанови решение при признаване на иска, когато е налице някоя от отрицателните предпоставки по чл. 237, ал. 3 ГПК. Макар и признанието да се отнася само до част от спорното право, то ищецът има правен интерес съдът да се произнесе в крайния си съдебен акт съобразно признанието, защото само по този начин със силата на пресъдено нещо ще бъде установено действителното правно положение между страните. Същевременно безпредметно е разглеждането на първоначалния спор относно признатата част, тъй като по отношение на нея вече няма правен спор, т.е. съдът е десезиран след признанието и не извършва преценка по същество. За останалата част от спорното право обаче съдът е длъжен да се произнесе на основание чл. 2 ГПК и съдебното производство следва да продължи и да приключи със съдебно решение, постановено по реда на чл. 235 ГПК. В тази си част (за която признанието не се отнася) с решението искът може да бъде изцяло уважен, изцяло отхвърлен или да бъде уважен частично. Частичното прекратяване трябва да бъде извършено с определение, тъй като съгласно чл. 252 ГПК: „Съдът постановява определение, когато се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество.” Съдът ще се произнесе по съществото на първоначалния спор в частта, за която се отнася признанието, с крайния съдебен акт, с който приключва производството по делото – решението, а прекратяването на производството по отношение на част от иска не представлява произнасяне по същество, а по хода на производството. Това уточнение, касаещо частичното признание на иска, е от значение за разглеждания в настоящата разработка проблем за повода за завеждане на делото и за правния интерес, тъй като поражда интересни въпроси във връзка с прилагането на чл. 78, ал. 2 ГПК в този случай.

Първо, доколкото признанието е само частично, поставя се въпросът дали може за частта, за която се отнася признанието на иска, ответникът да не е дал повод за завеждане на делото и да претендира разноски на основание чл. 78, ал. 2 ГПК за тази част от иска. Считам, че отговорът следва да бъде положителен. Правният спор между страните е винаги конкретен като неговият предмет е едно право, определено по страни, съдържание (тук се включва и размерът му, когато става дума за вземане) и юридически факт (или фактически състав), от който произтича (основанието за възникването и основанието за изискуемостта му). Ако между страните е съществувала неяснота за определено право, а ищецът е поискал от съда да се произнесе по различно право, в което е включил и неоспорвана от ответника част, то неоправдано би било последният да понесе разноските за решаването на несъществуващ правен спор, за който очевидно не е дал повод и съответно изначално не е съществувал правен интерес за ищеца, макар и той да е твърдял такъв. Примерно А иска от Б сума в размер на 1000 лв., дължими по договор за услуга, която А реално е предоставил на Б и от която последният се е възползвал. Б твърди, че няма да плати и предявява отрицателен установителен иск за сумата от 2000 лв., от които 1000 лв., представляващи оспореното вземане по договора за услуга, и още 1000 лв., представляващи отдавна изсрочено по давност вземане на А срещу Б, което обаче А не е претендирал. Между страните е възникнал правен спор за едно вземане в размер на 1000 лв., т.е. за тази сума А е дал повод на Б да заведе дело. След като му е връчена исковата молба, А признава иска за 1000 лв. – размера на изсроченото по давност вземане и го оспорва за останалата част, за която е съществувал правният спор. А твърди, че не е давал повод за завеждане на делото за сумата, за която е признал иска. По отношение на признатата от ответника част от иска за сумата от 1000 лв. съдът ще прекрати производството с определение и ще продължи разглеждането на делото за останалата част. В крайния си съдебен акт – решението – съдът ще уважи иска (отрицателен установителен) за сумата от 1000 лв. на основание чл. 237, ал. 1 ГПК, но разноските за тази част от иска на основание чл. 78, ал. 2 ГПК ще възложи върху ищеца. Относно останалата част от иска (вземането за 1000 лв., което е действително спорно между страните) съдът ще постанови решение по реда на чл. 235 ГПК. Ако отхвърли иска, то на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ще възложи и разноските на ищеца, т.е. ищецът ще трябва да заплати разноските за целия иск, но на различни основания. Ако съдът уважи иска, то ищецът ще има право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, т.е. и ищецът, и ответникът ще си дължат разноски един на другиго. Оказва се, че за частта, в която не е имало правен спор, не е бил даден и повод за завеждане на делото, но правен интерес е съществувал, тъй като ищецът е твърдял, че ответникът е претендирал от него цялата сума от 2000 лв. (ако беше твърдял, че ответникът претендира от него само 1000 лв. (т.е. за тази сума е правният спор), а искът му беше за 2000 лв., то искът му щеше да е недопустим поради липса на правен интерес, макар че съдът вероятно първо щеше да му даде указания да уточни исковата си молба и чак след това, ако разминаването останеше, би оставил исковата молба без разглеждане и би прекратил делото с определение поради недопустимост на иска). Ето как при несъответствие между твърдяното от ищеца правно положение и действителното такова се разкъсва връзката между правен спор, повод за завеждане на делото и правен интерес. В горния пример даването на повод се изследва от съда след признаването на иска, за да прецени дали ще намери приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. Поводът подлежи на доказване, тъй като от него биха произлезли благоприятни правни последици за едната страна, поне на пръв поглед. А и поводът не е предпоставка за допустимост на иска.

Второ, поставя се въпросът кой трябва да доказва даването на повод (както при частичното така и при пълното признаване на иска). Може би някой би се подвел да посочи ответника, тъй като за него биха настъпили благоприятните правни последици – да получи възстановяване на сторените разноски в производството. При признание на иска от ответника и оспорване от негова страна, че е дал повод за завеждане на делото, ищецът трябва да докаже, че ответникът му е дал повод. Първо, за ищеца също биха настъпили благоприятни правни последици, ако установи, че ответникът му е дал повод за завеждане на делото – няма да бъде осъден да заплати сторените от ответника разноски в производството за частта от иска, която последният е признал, т.е. ще спести разход или ще намали пасива си. Второ, именно ищецът първоначално е заявил, че ответникът му е дал повод за завеждане на делото, когато е обосновавал правния си интерес, т.е. ищецът първи е навел доводи в тази насока като е твърдял наличието на правен спор. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК: „Всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения.” Искането на ищеца се основава на наличието на правен спор, а ако не е бил даден повод, то и спор не е съществувал. Трето, даването на повод е положителен факт, а принцип в доказването е, че страната доказва положителните факти, от които черпи права. Отрицателните факти не подлежат на доказване, освен ако е налице презумпция, обръщаща доказателствената тежест. От гореизложеното може да се направи изводът, че ищецът трябва да докаже, че ответникът му е дал повод да заведе делото, ако последният оспори това обстоятелство след като е признал иска. Давам следния пример: ищецът в исковата си молба твърди следното: „при справка в офис на ответника ми беше казано, че дължа сумата в размер на „Х” лева за доставена и незаплатена стока и ако не я заплатя в двумесечен срок, ще бъда осъден и даден на ЧСИ”; ответникът признава иска (чл. 237, ал. 1 ГПК) и твърди, че не е давал повод за завеждане на делото, претендира разноски на основание чл. 78, ал. 2 ГПК. Ако наистина към ищеца е била отправена такава покана да плати, то и повод му е бил даден, но с оспорването на повода от ответника, ищецът трябва да докаже, че твърденията му отговарят на действителността. Той ще трябва да докаже твърдяното обстоятелство на поканата, установявайки датата, часа, мястото и евентуално лицето (служител на ответника), което е отправило тази покана. Ответникът, макар и да не е длъжен да доказва, че не е отправил такава покана, може да предостави запис от охранителните си камери, с който да установи, че в този ден и час ищецът въобще не е бил в посочения офис. Твърдението на ищеца или ще остане недоказано, или ще бъде опровергано, вследствие на което ще му бъдат възложени разноските по производството. Можем да направим следното обобщение за случаите, в които ответникът е признал иска, но оспорва да е дал повод за завеждане на делото: ако ищецът докаже, че в действителност е получил извънпроцесуално изявление на насрещната страна, чието съдържание е искане за изпълнение на процесното задължение, то приложение ще намери чл. 78, ал. 1 ГПК и връзката правен спор-повод за завеждане на делото-правен интерес ще бъде налице; ако обаче бъде установено, че ответникът не е поискал изпълнението на това задължение, то разноските ще бъдат разпределени съгласно правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК. В този случай правен интерес ще е бил налице, тъй като той се основава на твърденията на ищеца, но ще се установи, че не е бил налице повод за завеждане на делото и не е бил обективиран правен спор. Правният интерес е почивал на неверни твърдения на ищеца.

/публикувана в правния портал "Грамада" на 28.11.2018 г./ 3.2. Решение по общия ред, с което се установява, че не е бил налице правен спор Ответникът може да оспори иска и в този случай производството ще се движи по общия ред и ще приключи със съдебно решение, в което съдът въз основа на приетите от него за доказани факти ще приложи относимите правни норми и ще се произнесе по съществото на спора. В този случай правилото, съдържащо се в разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК няма да намери приложение, тъй като едната от двете кумулативно необходими предпоставки за прилагането на предвидената в диспозицията правна последица, а именно признаването на иска – няма да бъде налице. Затова при постановяване на решение по общия ред съдът не изследва въпроса за даването на повод за завеждане на делото с оглед произнасяне по въпроса с разноските. Последните ще бъдат възложени или на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, или на основание чл. 78, ал. 3 ГПК (или и на двете основания при частично уважаване на иска). При такова развитие на производството възниква въпросът дали съдът изобщо ще изследва повода за завеждане на делото или не. Ако А е предявил иск против Б, а Б е оспорил по същество иска, то дори и да не е дал повод преди завеждането на делото с оспорването си Б дава такъв във вече образувания съдебен процес. Дори да не е бил налице правен спор, то такъв вече съществува, поради което със защитата си по същество и оспорването на иска (т.е. с процесуалното си поведение) Б вече е създал връзката правен спор – повод за завеждане на делото – правен интерес. Разбира се, правният интерес вече е бил обоснован от А в исковата му молба, защото иначе искът му би бил недопустим. И така, в рамките на висящия съдебен процес връзката възниква, ако преди това не е била налице. Вярно е, че правният спор не е бил обективиран преди завеждането на делото, но след като ответникът оспорва иска, то очевидно между страните съществува неяснота относно правното им положение, която неяснота е съществувала и преди съдебния процес, но се е проявила чак след неговото начало. Може да се каже, че правният спор е съществувал в латентен вид до момента, в който ответникът не е изразил несъгласието си с правните твърдения на ищеца, след което спорът вече е придобил външен израз. Все пак поводът възниква не от простото предположение на ищеца, че ответникът би оспорил иска, а от самото оспорване, т.е. от подаването на отговор на исковата молба, с който ответникът се защитава по същество. Какви са правните последици от обстоятелството, че правният спор е обективиран във висящия съдебен процес и че поводът е възникнал след завеждането на делото? Считам, че тези обстоятелства не влияят на самия съдебен процес, нито на крайния акт, с който съдът ще се произнесе по правния спор. Първо, допустимостта на иска се преценява с оглед твърденията на ищеца и ако последният достатъчно убедително е аргументирал правния си интерес, то и съдът ще разгледа исковата молба и ще изпрати препис от нея и от приложенията към нея на ответника (а и щом говорим за оспорване на иска по същество, то явно ответникът е получил препис от исковата молба). Второ, от момента, в който възникне правен спор между страните, съдът е обвързан от правилото, съдържащо се в чл. 2 ГПК: „Съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права.” Това е така, тъй като от обективирането на правния спор насетне за всяка от страните съществува интерес от решаване на правния спор със сила на пресъдено нещо, за да получи защита на своите претендирани лични или имуществени права. Съдът не може да откаже защита, когато е сезиран с молба за предоставяне на такава. Трето, даването на повод преди завеждането на делото е от значение само за прилагането на правилото, съдържащо се в чл. 78, ал. 2 ГПК. Този въпрос обаче не се изследва, ако не е налице признание на иска, т.е. съществува определена поредност, в която съдът следва да извърши преценката си. Признанието на иска е предпоставка (трябва да е осъществено) за изследването на въпроса за даването на повод за завеждането на делото (вторичен въпрос, следващ вече направеното признание). Тъй като в случая изобщо няма признание на иска, то и въпросът за даването на повод преди завеждането на делото е без правно значение. Може да се обобщи, че със самото оспорване на иска от страна на ответника (съдържащо се в подадения в законоустановения срок отговор) връзката правен спор – повод за завеждане на делото – правен интерес възниква, ако не е съществувала до този момент и въпросът за повода за завеждане на делото не подлежи на обсъждане от съда. В чиято и полза да бъде постановен окончателният съдебен акт, тази връзка не се разкъсва. Интересен е и въпросът за неприсъствените решения, постановени по реда и при условията на чл. 238 и чл. 239 ГПК. В тези случаи няма нито признание на иска от страна на ответника, нито оспорване. Тук не можем да говорим за наличието или липсата на връзката правен спор – повод за завеждане на делото – правен интерес, а само за предположението за съществуването ѝ. А това предположение почива единствено върху твърденията на ищеца. С други думи, ако ищецът обоснове правния си интерес с наличието на правен спор между страните относно действителното правно положение между тях и са налице предпоставките за постановяване на неприсъствено решение по чл. 239, ал. 1 ГПК и чл. 238, ал. 1 ГПК, то съдът ще се произнесе с решение, с което ще уважи иска. Това решение не се мотивира по същество и не подлежи на обжалване (чл. 239, ал. 2 и ал. 4 ГПК). Предположението за съществуване на горепосочената връзка обаче, макар и достатъчно за постановяването на неприсъствено решение, не е достатъчно за гарантиране на неговата стабилност като правен акт. Макар и да не подлежи на обжалване, неприсъственото решение подлежи на отмяна при наличието на предпоставките, предвидени в хипотезите на правните норми, съдържащи се в чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ГПК. В тези случаи вече се обективира правен спор и връзката категорично съществува. Няма да се спирам на допълнителните предпоставки за отмяна на неприсъственото решение, тъй като за целите на настоящото изследване е от значение само обстоятелството, че с искането за тази отмяна вече по безспорен начин се установява, че между страните е налице правен спор, че с това всяка от тях е дала на насрещната повод да заведе дело и че всяка от двете страни има правен интерес да поиска от съда да установи със силата на пресъдено нещо действителното правно положение между тях. Въпреки че с искането за отмяна по чл. 240, ал. 1 ГПК не се цели решение по съществото на спора, то страната, която е била лишена от възможността да участва в производството, в което е постановено неприсъственото решение, очевидно не е съгласна с решението на съда, а оттам – и с твърденията на насрещната страна, върху които почива това решение. Затова считам, че вече има обективиран правен спор. 4. Искът по чл. 439, ал. 1 ГПК – изключение от принципа? Разпоредбата на чл. 439, ал. 1 ГПК гласи следното: „Длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението.” В настоящата точка от изложението ще разгледам именно този отрицателен установителен иск, насочен срещу изпълнителните действия в изпълнителното производство, в светлината на обсъжданата тема за връзката между правния спор, повода за завеждане на делото и правния интерес. На първо място, този иск може да бъде предявен само при наличието на висящо изпълнително производство. В противен случай няма да сме изправени пред „изпълнение”, доколкото единственото правно релевантно такова е осъществяваното по реда и при условията на правните норми, регламентиращи изпълнителното производство, и следователно длъжникът няма да има правен интерес да предяви иска си. Кога обаче ще е налице висящо изпълнително производство? Изпълнителното производство е висящо от момента на образуването на изпълнителното дело до неговото прекратяване, но следва да се има предвид, че макар и образуването на изпълнителното дело да става с разпореждане на съдебния изпълнител (чл. 434, ал. 1 ГПК), то прекратяването може да настъпи и по силата на закона (ex lege). Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК: „Изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато: 8. взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка.” Това е така наречената „перемпция”. Тук ще се спра само на това основание за прекратяване на изпълнителното производство, тъй като само то е свързано с бездействието на взискателя. Във връзка с перемпцията бих желал да цитирам мотивите към Решение № 45 от 30.03.2017 г. по т. д. № 61273 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, в които четем: „Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В този смисъл, ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ, както и да иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи… Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция” настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановлението си вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като този акт има само декларативен, а не конститутивен ефект.” (Така и мотивите към Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по тълк. д. № 2 / 2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК) Напълно поддържам изложените във връзка с перемпцията доводи в мотивите към това решение. Поради бездействие на взискателя, който в продължение на две години от последното поискване да се извърши определено изпълнително действие или от образуването на изпълнителното дело, не е поискал извършването на изпълнително действие (с изключение на делата за издръжка, разбира се), а в случаите, когато приложение намира чл. 18, ал. 1 от Закона за частните съдебни изпълнители (ЗЧСИ), и когато не е извършено изпълнително действие от ЧСИ без да е било поискано изрично от взискателя, то изпълнителното производство се прекратява по силата на закона и престава да бъде висящо. Дали съдебният изпълнител ще установи със свое постановление, че производството е прекратено или не, няма никакво правно значение, тъй като прекратяването ще е вече настъпило. В този случай искът по чл. 439, ал. 1 ГПК ще бъде недопустим, тъй като няма да е налице правно релевантно изпълнение, което да може да бъде оспорено. От гледна точка на връзката правен спор – повод за завеждане на делото – правен интерес законодателят приема, че докато има висящо изпълнително производство за длъжника е налице правен интерес да предяви иск, с който въз основа на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание (чл. 439, ал. 2 ГПК), да оспори изпълнението. Както правилно се сочи в мотивите към Определение № 364 от 17.05.2018 г. по гр. д. № 238 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение: „В хипотезата на чл. 439 ГПК длъжникът в изпълнително производство може да оспори чрез иск изпълнението, като поиска установяване несъществуване на задължението му, основавайки се на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.” Т.е. длъжникът трябва да представи доказателства, че вземането, за чието удовлетворение е образувано изпълнителното дело, вече не съществува или макар и да съществува, не подлежи на принудително изпълнение. Най-често това ще е случаят, в който вземането се е погасило по давност, тъй като не са били предприети действия за принудителното събиране на вземането, с които да се прекъсне давността (чл. 116, б. „в” ЗЗД). Но все пак, каквото и да е основанието, на което се позовава длъжникът и ищец по иска по чл. 439, ал. 1 ГПК, то необходимо е да е налице висящо изпълнително производство. Законодателят приема, че докато с действията си по поискване на извършването на изпълнителни действия взискателят поддържа висящността на изпълнителното производство, то той претендира събирането на вземането, за което е образувано изпълнителното дело, т.е. налице е негово активно поведение, което прави възможно прилагането на изпълнителни способи спрямо длъжника. След като длъжникът не изпълнява доброволно, то той очевидно не е съгласен да удовлетвори взискателя си. Т.е. докато е висящо изпълнителното производство, между взискателя и неизпълняващия доброволно длъжник е налице правен спор като взискателят дава повод на длъжника си да предяви иск в двугодишен срок от последното поискване на изпълнително действие (или извършване, ако се прилага правилото, съдържащо се в чл. 18 ЗЧСИ), поддържайки висящността на изпълнителното производство (няма логика да поддържа висящността на изпълнителното производство, ако не желае да получи удовлетворение на своето притезание). Правният спор се състои в разминаването на твърденията на страните в изпълнителното производство относно дължимостта на изпълнението на задължението, за което е образувано изпълнителното дело. Съответно правният интерес за длъжника е очевиден – да се установи със силата на пресъдено нещо, че изпълнението вече не може да бъде принудително осъществено, поради което и изпълнителното производство е недопустимо. Ако съдът бъде сезиран с такъв иск и установи, че изпълнителното производство се е прекратило на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, то той следва да прекрати делото с определение, поради недопустимост на производството и да откаже да разгледа исковата молба по същество. Това негово задължение произтича от характера на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК – той е преклузивен. С неговото изтичане правните последици настъпват по силата на закона, независимо от волята на страните и на съдебния изпълнител. А и висящността на изпълнителното производство е абсолютна процесуална предпоставка за предявяването на иска по чл. 439, ал. 1 ГПК, като за тези предпоставки съдът следи служебно. С изтичането на този срок правата на взискателя да поиска каквото и да било валидно изпълнително действие отпадат. Те не преминават в естествено състояние, какъвто би бил случаят, ако срокът беше давностен. Преклузивните срокове представляват период от време, с чието изтичане законодателят свързва като правна последица забраната даден орган да взема предвид определени обстоятелства или действия и да зачита правните последици, които биха настъпили ако тези обстоятелства или действия биха били счетени за осъществени. С изтичането на този срок (по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК), законодателят е приел, че взискателят се е дезинтересирал от удовлетворяването на своето право. Спорът между страните вече не съществува или поне не е обективиран. От бездействието на взискателя не може да се направи извод, че той все още иска от длъжника си изпълнение. Напротив, по-скоро може да се направи обратният извод. Затова дори и да се абстрахираме от прекратяването на делото служебно от съда поради липсата на абсолютната процесуална предпоставка за предявяването на иска „висящо изпълнително производство”, съдът би следвало да прекрати делото и да остави исковата молба без разглеждане поради липса на правен интерес, тъй като ще липсва правен спор между страните. На второ място, поставя се въпросът, ако въпреки настъпилата перемпция, съдебният изпълнител продължи да извършва изпълнителни действия, допустим ли би бил искът по чл. 439, ал. 1 ГПК. Считам, че отговорът е отрицателен. Освен че абсолютната процесуална предпоставка „висящ изпълнителен процес” няма да е налице, то и спорът относно законосъобразното извършване на изпълнителните действия в случая ще бъде между длъжника и съдебния изпълнител, а не между длъжника и взискателя. Още оттук е видно, че искът следва да бъде насочен против съдебния изпълнител. Между него и длъжника ще е възникнал правен спор относно законосъобразността на изпълнението, съдебният изпълнител ще е дал повод със своите действия, а правният интерес за длъжника ще бъде прогласяването на тези действия за недействителни (нищожни, ако трябва да сме по-точни, тъй като изначално не пораждат правни последици, бидейки извършени извън изпълнителния процес). В този случай на разположение на длъжника са предоставени един иск и една жалба. Длъжникът може да обжалва отказа на съдебния изпълнител да прекрати изпълнителното производство въпреки настъпилата перемпция по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, подавайки жалба до окръжния съд по мястото на изпълнението по реда на чл. 436 ГПК с правно основание за обжалване на действията на съдебния изпълнител чл. 435, ал. 2, т. 6 ГПК. Искът на длъжника е по чл. 441 ГПК и е за обезщетяване на вредите, които съдебният изпълнител е причинил с незаконосъобразните си действия. Въпросът за спирането на исковото производство до произнасянето на окръжния съд по жалбата срещу действията на съдебния изпълнител няма да бъде разгледан в настоящата разработка, тъй като би изместил фокуса ѝ. Ако бъде предявен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК при продължаване на изпълнителните действия от страна на съдебния изпълнител след настъпване на перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, то този иск трябва да бъде оставен без разглеждане, а делото – прекратено с определение (поради липса на абсолютна процесуална предпоставка, липса на правен интерес, а по всяка вероятност и ненадлежен ответник). На трето място, ще се спра и върху въпроса за допустимостта на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване на несъществуването на вземането по изпълнителния лист след прекратяване на изпълнителното производство или за отпадане на възможността за принудително изпълнение на обективираното в изпълнителния лист вземане. За по-голяма яснота давам следния пример: А е взискател по изпълнително дело против длъжника Б; настъпва перемпция и изпълнителното производство бива прекратено с постановление на съдебния изпълнител; А изтегля изпълнителния си лист; Б предявява отрицателен установителен иск против А, за установяване на липсата на задължение да изпълни обективираното в изпълнителния лист вземане, тъй като последното е погасено по давност; А не е правил никакви изявления, адресирани до Б. Допустим ли е искът на Б? Считам, че отговорът е отрицателен. Този иск трябва да бъде оставен без разглеждане, а делото прекратено с определение поради липса на правен интерес поради съображенията, които излагам по-долу. Първо, А (кредиторът) не е претендирал изпълнение на задължението, обективирано в изпълнителния лист, т.е. не е налице външно изявление на волята му за удовлетворяване на вземането му. От простото изтегляне на изпълнителния лист не може да се съди за намерението му, а и за да бъде налице един правен спор между две лица, то необходимо е изявление от едното до другото лице, което изявление да не съвпада с представите на адресата за съществуващото между лицата правно положение. Абсурдно е да извеждаме от изтеглянето на изпълнителния лист от страна на взискателя, че той с това си действие отправя покана до длъжника да плати (най-малкото това негово действие не е насочено към длъжника изобщо). Необходимо е изрично волеизявление, за да имаме правен спор, а оттам и повод за завеждане на делото. За длъжника пък правен интерес би бил налице, ако има и правен спор, т.е. ако правното положение между страните е неясно. В случая неяснота няма, тъй като не се знае дали взискателят продължава да поддържа искането си за удовлетворяване на вземането си. Второ, потенциалната възможност А да поиска образуването на ново изпълнително дело, на която се позовават някои състави, за да допуснат разглеждането на иска, е напълно ирелевантна. Докато няма правен спор, каквато и възможност за процесуална или извънпроцесуална принуда да съществува, няма да е налице правен интерес, тъй като няма да съществува неяснота в правното положение между страните, а оттам – и необходимост със силата на пресъдено нещо да бъде отстранена тази неяснота. Докато кредиторът не отправи искане до длъжника за удовлетворение на вземането си той не е дал повод, няма правен спор, а за длъжника не възниква правен интерес от предявяването на иска. Трето, след като взискателят е бездействал в продължение на законовопредвидения двугодишен срок, за да настъпи перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, то той явно се е дезинтересирал от изпълнението, целящо удовлетворяване на вземането му. Макар че това е поначало без правно значение, то бездействието му по-скоро указва на липсата на правен спор, отколкото на наличието на такъв. Изпълнителният лист може да е бил изтеглен поради множество причини – върху него се отразяват постъпилите по изпълнителното дело суми. Така че да се приеме, че изтеглянето на изпълнителния лист има по-голямо значение за тълкуването на поведението на кредитора, отколкото бездействието му като взискател (макар че и двете обстоятелства са ирелевантни по отношение на въпроса за наличието на правен спор, повод за завеждане на делото и правен интерес), ми се струва нелогично. Може да се направи изводът, че ако пред гражданския съд бъде предявен отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК от длъжника против кредитора (и бивш взискател), в който правният интерес на длъжника бива обоснован само с изтеглянето на изпълнителния лист от страна на кредитора и с потенциалната възможност за евентуално бъдещо принудително изпълнение, но без да се твърди изрично изявление от страна на кредитора, с което последният да претендира удовлетворяване на вземането си, този иск следва да бъде оставен без разглеждане като недопустим поради липсата на правен интерес, а делото – прекратено с определение. На още по-голямо основание (per argumentum a fortiori), ако кредиторът не е изтеглил изпълнителния си лист след като изпълнителното производство е било прекратено, то искът против него за установяване на липсата на изискуемо задължение за удовлетворяване на вземането му, би бил недопустим, ако не е поискал от длъжника такова удовлетворение. Правото (процесуалното) не защитава някаква хипотетична правна възможност някога евентуално да бъде засегната нечия правна сфера. То защитава накърнени или застрашени субективни права (арг. от чл. 2 ГПК), а застрашени са онези субективни права, по отношение на които съществува обективиран правен спор. 5. Давността като основание за предявяване на отрицателен установителен иск Немаловажен е и въпросът за давността като основание на предявения отрицателен установителен иск. В мотивите към Определение № 95 от 22.02.2018 г. по ч. гр. д. № 510/2018 г. на ВКС, IV ГО четем: „Давността е не само забрана за принудително изпълнение на вземането, но и забрана да бъде установено неговото съществуване или несъществуване, тъй като то може да е погасено и длъжникът да се е лишил добросъвестно от издадените разписки. Когато длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл. 439 ГПК иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на давността. Когато същият иск е предявен по общия ред и претендиращият кредитор няма право на принудително изпълнение, предмет на делото е забраната да се установява съществуването или несъществуването на вземането. Ако този иск е основателен, ответникът дължи разноски, защото е оспорил иска с твърдения, че давностният срок е по-дълъг или теченето му е спирано и/или прекъсвано.“ Сред тези съждения има и правилни, и неправилни. Вярно е, че давността не погасява самото вземане, тъй като с изтичането на определения период от време законодателят свързва друга правна последица, а именно невъзможността едно вземане да бъде осъществено от кредитора по принудителен ред спрямо длъжника. Възражението за изтекла погасителна давност следователно не сезира съда с искане за произнасяне по въпроса за съществуването на вземането, поради което когато длъжникът се позовава на давност предметът на предявения иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на давността. В тази си част мотивите са правилни. Давността може да се предяви и като самостоятелно основание с отрицателния установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. Неправилно е съждението, че когато отрицателният установителен иск е предявен по общия ред (на основание чл. 124, ал. 1 ГПК), а не в рамките на висящ изпълнителен процес (на основание чл. 439ал. 1 ГПК) и претендиращият кредитор няма право на принудително изпълнение, предмет на делото е забраната да се установява съществуването или несъществуването на вземането. Когато е предявен отрицателен установителен иск, който се основава на изтекла в полза на ищеца погасителна давност, длъжникът цели установяването със силата на пресъдено нещо на недължимост на изпълнението, а не на несъществуването на вземането. Правният спор е относно дължимостта на изпълнението, но не поради съществуването или несъществуването на вземането, а на друга основание – изтичането на нормативно предвиден срок, след който вземането е преминало в естествено състояние и не подлежи на принудително изпълнение.Правният интерес за ищеца при такъв отрицателен установителен иск е очевиден – да се установи със сила на пресъдено нещо, че претенцията за плащане от страна на ответника е неоснователна (защото макар и изпълнимо, то не може да бъде изискано), както е очевиден и поводът за завеждане на делото – самата претенция, от която е възникнал правният спор. Възражението за изтекла погасителна давност може да се упражни както от ответника с отговора на исковата молба, така и от ищеца, който предявява отрицателен установителен иск, в исковата му молба, в която „възразява“ срещу извънсъдебно заявената претенция на ответника за дължимост на изпълнение на определено задължение. Защитата на ищеца по отрицателния установителен иск може да бъде насочена, както към установяване на несъществуването на вземането, така и към установяването на липсата на задължение да го изпълни, поради което единствено от неговата (на ищеца) преценка в конкретната ситуация зависи с какви средства ще организира защитата на патримониума си. Още веднъж посочвам, че правният спор между страните е дали претендираното от ответника по отрицателния установителен иск вземане подлежи на принудително изпълнение или не. Същевременно, за да е налице точно този спор и за да е дал повод ответникът за завеждане на делото, то той трябва да е заявил, че счита вземането за такова, което подлежи на принудително изпълнение, а не просто, че вземането съществува и трябва да бъде удовлетворено. При отрицателния установителен иск, който се основава единствено на погасителна давност, от ключово значение е формулировката на искането, отправено от ответника до ищеца (от кредитора до длъжника). Само справката от електронната страница на кредитора, както бе посочено по-горе не е достатъчна, за да се приеме, че е налице правен спор, а още по-малко може да се счете, че кредиторът твърди, че вземането му подлежи на принудително изпълнение. Всъщност, за да е налице именно спор относно принудителното изпълнение на вземането, изявлението на кредитора трябва да е със съдържание, сходно на вече дадения в т. 3.1. пример: „при справка в офис на ответника ми беше казано, че дължа сумата в размер на „Х” лева за доставена и незаплатена стока и ако не я заплатя в двумесечен срок, ще бъда осъден и даден на ЧСИ.” Разбира се, при отрицателния установителен иск ищецът може да направи това възражение и субсидиарно, наред с възраженията за несъществуване на вземането (при условията на евентуалност), но това би означавало, че между страните се спори и за наличието на задължение, и за допустимостта на принудително изпълнение, ако се установи, че задължението съществува, т.е. ответникът трябва да твърди, че задължението съществува и подлежи на принудително изпълнение. Ако между страните не се спори по въпроса дали претендираното от ответника право подлежи на принудително изпълнение, а спорът е само относно съществуването на вземането, то отрицателният установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, основаващ се единствено на изтекла погасителна давност, ще бъде процесуално недопустим поради липсата на правен интерес, тъй като неяснотата в правното положение между страните (обуславяща правния интерес) няма да бъде отстранена със силата на пресъдено нещо. 6. Заключение В настоящата статия разгледах връзката правен спор – повод за завеждане на дело – правен интерес, както и изключението от принципа за взаимната обусловеност на тези три понятия, формулирано абстрактно. Спрях се на някои конкретни случаи, разгледани през призмата на тази връзка, с които съм се сблъсквал в практиката си като адвокат, и които са източници на нееднаква или на неправилна съдебна практика. Не претендирам, че разсъжденията и изводите ми са безспорни, но се надявам да предизвикат дискусии, тъй като считам, че засегнатите в разработката проблеми са значими, както поради големия брой дела, до които се отнасят, така също и поради нуждата от развитието на правото в тази област.