Гражданска имуществена санкция

 /публикувана в правния портал "Грамада" на 08.11.2016 г./

 
Въведение
Анализът на българското законодателство в областта на гражданското право показва, че гражданската отговорност[1] е изцяло обезщетителна. Без значение дали е договорна или деликтна, тя се изразява в задължение за правонарушителя да репарира увреденото лице, т.е. да възстанови, доколкото това е възможно, положението отпреди увреждащото поведение, заплащайки паричната равностойност на имуществените и неимуществените вреди. Този характер на гражданската отговорност обаче поставя въпроса за ефективното ѝ противодействие на гражданскоправните нарушения. С други думи, дали сегашната уредба на гражданската отговорност е в състояние да гарантира в достатъчна степен защитата на субективните права на гражданите срещу посегателства (били те нарушения на договорни задължения, на едностранни задължения, или на общото правило да не се вреди другиму) от други гражданскоправни субекти. Според мен отговорът на така поставения въпрос е отрицателен. Считам, че гражданската отговорност трябва да се допълни с още една функция, а именно тази по превенция на правонарушенията. Поради тази причина с настоящата разработка предлагам въвеждането на института на гражданската имуществена санкция по примера на известния в англосаксонското право институт „punitive damages”[2]. Макар че правните системи на континенталното и на англосаксонското (още „прецедентно” или „общо”) право са много различни, струва ми се, че този институт би изпълнил ролята, която в момента гражданската отговорност със своя изцяло обезщетителен характер не може да изпълни – да предотврати потенциалните правонарушения и да превъзпита лицата, които вече са станали правонарушители, а с това и да укрепи законността. Този институт („punitive damages“) възниква в Англия и води началото си от наказателното право. В средата на осемнадесети век се превръща в самостоятелен правен институт на гражданското право, а за първи път се присъжда в САЩ през 1791 г. в известно дело срещу мъж, нарушил обещанието си да се омъжи за девойка, която прелъстил. На възражението на ответника, че така би се стигнало до неоснователно обогатяване на ищеца, след като последният вече е получил обезщетение, председателят на съда отвръща, че поведението на ответника е „най-жестоко и непочтено” и инструктира журито, че те не следва да преценяват сумата „според някое конкретно доказателство за страдания или конкретна загуба”, а трябва да присъдят наказателната сума „в името на даването на пример, за да бъдат предотвратени такива нарушения в бъдеще”.[3]
В следващото изложение са разгледани следните въпроси: въпросът с подходящ термин, с който в българското право да се означи предлаганият от мен институт (т. 2); целите и същността на новия институт, както и критерият, от който следва да се ръководят съдилищата при прилагането му (т. 3); кой може да иска произнасяне по този въпрос, в чий патримониум следва да влязат средствата от гражданската имуществена санкция и за кои правонарушения следва да се налага тя (т. 4); разграничения от сходни правни институти (т. 5); предложение de lege ferenda (т. 6); кратко заключение (т. 7).
Терминологични бележки
Макар че в англосаксонското право се използва терминът „punitive damages”, чийто буквален превод е „наказателно обезщетение” (или още „обезщетение за наказателни вреди”[4]), смятам, че последното понятие е неточно и не следва да бъде използвано. Неточно е поради следните причини: на първо място, за никакво обезщетение не става дума в този случай, тъй като не се търси компенсирането на някакви вреди – нито имуществени, нито неимуществени (в момента българското законодателство предвижда възможности тези вреди да бъдат обезщетявани, с което се цели възстановяването, доколкото това е възможно, на положението отпреди неправомерното увреждащо поведение[5]), а напротив – преследва се съвсем различна от обезщетяването цел; на второ място, наказването не е цел само по себе си, а средство за постигането на превъзпитанието на правонарушителя към спазването на правопорядъка (индивидуална превенция), както и предупредителното действие спрямо останалите членове на обществото (генерална превенция); на трето място, думата „наказание” и нейните производни по-скоро се приема като индикация за наказателна или административно-наказателна отговорност, които се налагат за извършване на правонарушения с известна степен на обществена опасност, докато в гражданското право и дума не може да става за обществена опасност (иначе поведението ще съставлява административно нарушение или престъпление и няма да се разглежда от гражданските съдилища в нито един друг аспект освен по отношение на присъждането на евентуално обезщетение).
Считам, че по-точно би било определянето на този институт като гражданска имуществена санкция (ГИС) като аргументите ми за това са следните: на първо място, това е вид санкция, изразяваща се в неблагоприятни последици спрямо лицето, което е извършило правонарушение; на второ място, тази санкция е имуществена, тъй като засяга единствено имуществената сфера на правонарушителя, но не и негови лични права, тъй като обратното би означавало непропорционалност спрямо деянието, което по правило не се характеризира с обществена опасност (докато деянията, които се характеризират с някаква степен на обществена опасност, предполагат засилена отговорност, включваща засягането по неблагоприятен начин и на лични права на нарушителя – примерно лишаването от свобода като наказание за извършено престъпление); на трето място, тази имуществена санкция е гражданска, тъй като бива налагана за правонарушения на гражданския закон в широк смисъл, извършени в рамките на учредено по волята на страните или по силата на закона правоотношение (между равнопоставени субекти на правото), налага се от граждански съдилища, по реда на Гражданския процесуален кодекс. Поради представените в горните редове причини, в изложението си ще използвам именно термина гражданска имуществена санкция с неговото съкращение – ГИС.
Цели, същност и критерий
Основната цел на гражданската отговорност понастоящем е да обезщети причинените от неизправната страна по едно облигационно отношение вреди на насрещната страна. Тази своя функция гражданската отговорност изпълнява като преразпределя вредните последици в тежест на правонарушителя.[6] Гражданската отговорност почива на принципа на „интегралното репариране на увредения”[7], което означава, че това лице следва да бъде обезщетено за всички понесени от него вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждащото го поведение. Макар и това да е основната функция на гражданската отговорност, то тя има и обезпечителна функция, а също така и стимулираща такава, които обаче са акцесорни, допълващи главната. Тези две функции някои автори извеждат от задължението за обезщетяване на вредите, което произтича от неправомерното поведение и което би следвало да възпре евентуалния правонарушител от извършването на правонарушението и от лекомисленото поемане на задължения, които няма да изпълни, знаейки, че след това ще трябва да възмезди увреденото лице. По нашето право гражданската отговорност по правило няма наказателна функция.[8] Характерът на гражданската отговорност в нашето право като репаративна отговорност е безспорен в българската правна литература.[9] Някои автори считат, че при договорната отговорност може да намери приложение и наказателната функция на гражданската отговорност, изтъквайки институтите на задатъка и неустойката.[10] На този въпрос ще бъде отделено място по-надолу в настоящата разработка. Все пак принципът е, че гражданската отговорност за разлика от наказателната и административно-наказателната отговорности не преследва целта да накаже правонарушителя. Поставя се обаче въпросът дали с основно обезщетителната си функция гражданската отговорност може да гарантира пълноценно правопорядъка в гражданското право? Защото тя съдържа в себе си изначално заложените рамки на отговорността на правонарушителя, който може да прецени поведението си не спрямо предписаното от правните норми и онова, за което се е задължил по своя воля, а спрямо онова, което може да му се наложи да плати. Изцяло обезщетителният характер на гражданската отговорност означава, че онези, които разполагат с икономическа мощ, могат да си позволяват да нарушават задължението си да не вредят другиму и да не изпълняват договорите си, а онези, които не разполагат с изобилие от финансови средства трябва да съобразяват поведението си с правните норми и поетите задължения. С други думи, гражданската отговорност съдържа в себе си  предпоставките за неравенството между частно-правните субекти, което се основава на икономическото им положение, а това неравенство се проектира и в отношението им към правно установените им задължения. Едните могат да си позволят да нарушават, а другите – не. Едва ли това е най-справедливото решение.
За разлика от гражданската отговорност, административно-наказателната и наказателната отговорности имат главно наказваща функция. При тях целта не е да се обезщетят вредите, настъпили вследствие на противоправното поведение, а когато се постигне и този ефект (примерно с уважаване на предявения граждански иск в наказателното производство), то той е страничен. Основната цел на наказателните отговорности е индивидуалната и генералната превенция, т.е. наказвайки дееца да бъде той предупреден какви последици и за в бъдеще ще има противоправното му поведение, а също така да бъде предупреден и всеки друг член на обществото, че тези последици ще постигнат и него, ако извърши същото или друго правонарушение. Характерното за наказателните отговорности е, че биват налагани за правонарушения, които са обществено опасни. Онези, които са с висока степен на обществена опасност законодателят определя като престъпления и предвижда за тях наказания, засягащи основни човешки права на извършителя (и престъпленията, и наказанията са законоустановени и предвидени в Наказателния кодекс). Правонарушения с по-ниска степен на обществена опасност законодателят определя като административни нарушения и наказва по-леко. Административната отговорност, наричана още административно-наказателна отговорност, е осъществяване на санкции, предвидени за виновно неизпълнение или лошо изпълнение на административно-правни задължения,[11] т.е. неизпълнение на публично-правни задължения, чието изпълнение е от значение за функционирането на държавния апарат, който по подразбиране изпълнява функции в интерес на обществото. С други думи, административните нарушения са насочени срещу обществения ред и затова са обществено опасни, макар и не толкова, колкото престъпленията. За разлика от престъпленията и административните нарушения гражданските правонарушения не са обществено опасни. Разбира се, едно правонарушение може да съставлява престъпление и гражданско правонарушение или административно нарушение и гражданско такова едновременно. Така могат да се кумулират гражданска с административна, както и гражданска с наказателна отговорност, но основанията за всяка отговорност са различни. При кумулирането, за което става дума, ще се реализира и превантивната цел на наказването, но тя няма да бъде следствие на гражданската, а на някой от другите два вида отговорности. Често обаче гражданската отговорност е самостоятелна, тъй като деянието не съставлява нито престъпление, нито административно нарушение. В този случай функцията на отговорността е изцяло обезщетителна.
Всъщност макар и да не е обществено опасно поведението, довело до реализиране на гражданската отговорност, то е обществено укоримо. Обществото, чрез своя законодател, закрепва в нормативни актове недопустимостта да се вреди другиму, тъй като това поведение е обществено неприемливо и следва да бъде „поправено” посредством обезщетенията, така че да се възстанови състоянието отпреди увреждащото поведение. Обществената укоримост обаче е стигнала само до репариране на вредите. Смятам, че това е неправилно. Гражданската отговорност трябва не само да обезщети увреденото лице, но и да гарантира спазването на установения правопорядък, т.е. да упражнява превантивно въздействие върху правонарушителя и обществото. Това, че деянието не е обществено опасно, не означава, че следва да бъде толерирано, а напротив, трябва да бъде създаден ефективен механизъм за гарантиране на правата на гражданите в техните отношения помежду им като равнопоставени субекти на правото. Репаративният механизъм е недостатъчен, както стана дума в първия параграф на тази част. Някои субекти на правото просто могат да нарушават повече от други. На практика се стига дотам, че някои субекти благодарение на имущественото си положение едва ли не имат „правото да нарушават”. Освен това обществото не може да изрази по никакъв начин укора си срещу противоправното поведение на нарушителя. Обезщетяват се единствено вредите, които макар и да са много и различни видове (имуществени – загуби и пропуснати ползи, и неимуществени – болки и страдания), все пак си остават резултат от противоправното поведение на нарушителя. А това поведение може да варира в широки граници, макар че резултатът му е един и същи. Да вземем, например, повредената броня на един лек автомобил. Стойността, на която възлиза ремонтът, е 500 лв. Това е имущественото изражение на резултата от едно противоправно поведение. Но нима е едно и също дали правонарушителят я е издраскал с ключ или я е изрисувал със спрей, дали е оставил дълга линия или е изписал нецензурна дума, дали е бил пиян и случайно е извършил нарушението, а може би дори е сгрешил колата, или пък е имал дългогодишна вражда със собственика на автомобила, дали това е първото му подобно правонарушение или седмото, осмото, десетото, дали е искал да се пошегува или да вбеси собственика на автомобила и т.н. Тук виждаме липсата на гъвкавост при гражданската отговорност за разлика например от наказателната. Няма смекчаващи и отегчаващи вината  обстоятелства, мотивите, целите и подбудите нямат същото значение като в наказателното право. Гражданската отговорност ще изисква обезщетяването на едни и същи вреди по един и същи начин. А не бива.
Затова предлагам въвеждането на института на гражданската имуществена санкция (ГИС). Целта на този институт е да предвиди санкция за правонарушителя, различна от обезщетяването на причинените от него вреди. По този начин се търси индивидуалната и генералната превенция в гражданското право и гарантирането на правата на гражданите като негови равнопоставени субекти. Така ще се гарантира в по-пълна степен съблюдаването на предписанията на гражданско-правните норми и на доброволно поетите задължения между равнопоставени частно-правни субекти. Без подобен институт за никаква превенция не може и дума да става. Правонарушителят не се опасява, че ще бъде засегната неблагоприятно имуществената му сфера с нещо повече от размера на обезщетението. Това не е достатъчен стимул да се въздържа от извършване на правонарушения. Считам, че подсилвайки гражданската отговорност с института на ГИС, ще се повиши изпълняемостта на облигационните задължения и ще намалеят случаите на деликти. Всъщност ГИС има и друго предназначение, а именно да спре процеса на криминализация на деяния с ниска степен на обществена опасност или без да е налице такава. ГИС може да укрепи законността и без да се впрягат ресурсите на държавната репресия, което е скъпоструващо и отнема доста време[12]. Критерият, от който трябва да се води гражданският съд при произнасянето си по ГИС е посочената вече обществена укоримост на деянието. Колкото по-укоримо е самото деяние, толкова по-висока трябва да е ГИС. По този начин акцентът се поставя не върху резултата от деянието, който ще продължи да се обезщетява както досега, а върху поведението, довело до този резултат. Постига се гъвкавостта, за която стана дума по-горе, защото могат да се вземат предвид мотивите, целите, смекчаващите и отегчаващите вината на правонарушителя обстоятелства. ГИС ще варира от правонарушение на правонарушение, въпреки че обезщетението може да остане едно и също. Заплашен с една допълнителна, неизвестна предварително санкция, потенциалният бъдещ извършител в много по-голяма степен би се замислил преди да извърши правонарушението си и съществува по-висока степен на вероятност да се откаже от извършването му. ГИС само допълва уредените в текущото законодателство функции на гражданската отговорност (основната от които е обезщетителната), правейки я по-ефективна. Или накратко: целите на ГИС са превенция и гарантиране в по-висока степен на гражданския правопорядък; същността ѝ е имуществена отговорност за неправомерно поведение, като санкция за самото поведение; критерият, по който следва да се определи размерът ѝ, е обществената укоримост на правонарушението.
Искане и постановяване
На първо място, в настоящата част ще се спра на въпроса кой трябва да бъде оправомощеният да отправи до съда искане за ГИС субект. Тъй като българският граждански процес почива на принципите на състезателност и диспозитивност, то не би следвало съдът служебно да се произнася по този въпрос. Това би означавало засилване на служебното начало в гражданския процес. Макар че в полза на обратната теза могат да се посочат следните доводи: първо, поведението на правонарушителя е обществено укоримо и това може обективно да се прецени от всекиго, включително от съда; второ, ако основната функция на ГИС е превенция и укрепване на законността, то не следва ли държавен орган да се ангажира не само с постановяването ѝ, но и с инициирането на производство по нея; трето, не възниква ли опасност, ако бъде поверена на другата страна по делото, ГИС да не изпълни изобщо функцията си поради било неумение на страната да води процеса, било възможността от някакво споразумение между страните. В тези възражения има смисъл, но те не могат да се приемат, защото: първо, въпреки че обективно може да се установи обществената укоримост на противоправното поведение, съдът трябва да е равно отдалечен от двете страни в процеса, той трябва да е безпристрастен и незаинтересуван (вж. по-долу въпроса към кой субект трябва да бъдат насочени средствата от ГИС) от изхода на делото, а и преценка за укоримостта на поведението ще даде и увреденото лице, макар че вероятно тя би била по-емоционална и търсената ГИС ще бъде сравнително завишена; второ, основната функция на ГИС е превенция и укрепване на законността, но тя постига функцията си с постановяването ѝ от съда, а не с отправянето на предложение за нейното налагане; трето, наивно е да се мисли, че увреденото лице ще се откаже да инициира нейното налагане, тъй като за него съществува личен интерес от наказването на правонарушителя[13] – именно този интерес е гаранция, че налагането на ГИС няма да остане не инициирано. Поради гореизложеното считам, че нито съдът служебно може да решава въпроса за ГИС, нито прокурорът следва да може да прави искане за налагане на ГИС. Това правомощие не следва да се дава и на други органи. А и следва да се отчете обстоятелството, че ако предложението за налагане на ГИС се предостави на прокурора или на друг държавен орган, това би означавало да се предвиди задължителното им участие във всяко дело, по което ищецът твърди, че вследствие на деликт или договорно нарушение е претърпял вреди. Това би натоварило изключително много и неоправдано прокуратурата или съответния друг орган, би наложило увеличаване на служителите на съответното учреждение и в крайна сметка би довело до непропорционално увеличаване на публичните разходи. Не е такава целта на ГИС обаче. Единствен легитимиран да отправи искане за налагане на ГИС трябва да бъде страната, която в същото производство пред гражданския съд търси обезщетението за претърпените от нея вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждащото поведение на правонарушителя. А и както вече бе посочено, ГИС допълва с още една функция вече съществуващата като обезщетителна гражданска отговорност, така че последната да стане по-ефективна, а не цели да установи нов вид отговорност, паралелен с гражданската. Затова и субектите, които търсят реализирането на гражданската отговорност на правонарушителя и налагането на ГИС, не могат да бъда различни.
На второ място, след като бе даден отговор на въпроса кой може да сезира съда с искане за налагане на ГИС, следва да се даде и отговор на въпроса в полза на кого трябва да отидат постъпленията от ГИС. Макар че държавният бюджет или бюджетът на съдебната власт са примамливи отговори, то те са неприложими. Това е така, защото възниква съмнение в незаинтересоваността и безпристрастността на съда, ако трябва да присъжда ГИС в полза на своя бюджет или в този на публичната власт, от която и съдебната система е част (въпреки че съществува „разделение на властите”, те все пак са различни функции на единната държавна власт, които се упражняват от различни органи). Затова би било неправилно решението съдът да присъжда ГИС в полза на държавната власт, като в тази хипотеза се включва и поделянето на присъдената ГИС между увреденото лице и държавата. Участва ли държавата, винаги ще съществува съмнение в безпристрастността на съда. По-правилно би било да се присъди на увреденото лице. Не защото то вече няма да е обезщетено, а защото само в този случай съдът ще бъде безпристрастен в преценката си. Алтернативно решение е да се присъждат тези средства в полза на юридически лица с нестопанска цел, осъществяващи дейност в обществена полза, като средствата ще се разпределят на организация, която се занимава било с последиците от този тип нарушения, за който е била наложена ГИС, било с превенция и превъзпитание на лица, чието поведение е довело до вредоносния резултат. Тази алтернатива изисква по-голям ресурс (човешки, имуществен, организационен) за следенето на дейността на организациите и използването на средствата по предназначение. Всъщност във всички системи, където този институт присъства (главно представители на англосаксонската правна система), приходите от ГИС се присъждат в полза на увреденото лице.[14]
На трето място, ще се спра на въпроса за какви вреди и срещу кого може да се претендира налагането на ГИС. Този въпрос е съществен, защото гражданската отговорност е единна в своите последици и фактически състав, но не и в своето основание. Фактическият ѝ състав по правило включва пет елемента: поведение, противоправност на поведението, вреди, причинна връзка между противоправното поведение и вредите, вина. Не е задължително фактическият състав да е пълен, за да послужи като основание за възникването на гражданска отговорност.[15] Например, при някои форми на договорна отговорност като неустойката, обемът ѝ е предварително определен, а следователно вредите нямат значение за възникване на отговорността и не са елемент от фактическия ѝ състав. За деликтната отговорност това е неприложимо. Вината също може да не е елемент от фактическия състав (примерно при така наречената „безвиновна отговорност”).[16]Общият принцип при гражданската отговорност, била тя договорна или деликтна е, че неизправната страна дължи обезщетение за вредите, които е причинила.[17] При договорната отговорност вредите са настъпили от предходно отношение между страните, които са имали учредено между тях правоотношение, по което едната не е изпълнила задълженията си, вследствие на което са настъпили вреди за другата. При развалянето на договор поради неизпълнение (чл. 88 ЗЗД) обаче отговорността е деликтна, тъй като неизпълнението е довело до разваляне на договора, а развалянето – до вреди, т.е. вредите са произтекли от това, че вече не съществува договорно правоотношение, а не от неизпълнението непосредствено. А и развалянето действа с обратна сила и заличава неизпълнението, поради което вредите няма как да се дължат на неизпълнението като юридически факт, а е необходим друг такъв, който да ги обоснове.[18] При деликтната отговорност страните не се намират в някакви предходни правоотношения. Напротив, деликтът е онзи юридически факт, който поставя началото на техните правоотношения, пораждайки задължение за делинквента да обезщети увреденото лице.[19] Тук обаче от съществено значение е въпросът за вината като основание за налагане на ГИС, тъй като последната изпълнява функцията по превенция и укрепване на законността. Може ли ГИС да се налага и при безвиновна отговорност?
Първо, следва да уточним какво е вината, като се има предвид, че гражданското право влага в това понятие същото значение, каквото и наказателното право. Според професор Александър Стойнов вината е „проявеното чрез деянието конкретно психично отношение на дееца към самото деяние, към предизвиканите от него общественоопасни последици и към общественоопасния му характер”.[20] Вината има различни форми, но винаги е единство на интелектуален и волеви момент. Дори само единият да не е налице, вина няма. Различните автори обосновават по различен начин необходимостта от вина във фактическия състав, пораждащ гражданската отговорност, формулирана като правило „без вина няма отговорност”. Някои автори приемат, че вината е елемент от правонарушението, тъй като последното е последица на съзнателна, волева постъпка.[21] Според други изискването за вина се свързва с развитието на правото на хуманистична и етична основа, с културния прогрес.[22] Вината може да бъде част от фактическия състав както на договорната, така и на деликтната отговорност. Превантивната функция на ГИС се свързва с интелектуалния момент. У потенциалния правонарушител не се формира решението за извършване на правонарушението, тъй като завишената отговорност, която към момента на извършване на правонарушението не може да се определи, представлява една бъдеща, неблагоприятна за него, неизвестност, която препятства готовността му да наруши гражданския правопорядък. Това се отнася до договорната отговорност. При деликтната същата тази неизвестност  и завишената отговорност водят до повишено внимание на потенциалния правонарушител към действията му и към осъществяване на дължимата от него грижа (на добрия стопанин, на добрия търговец и т.н.), поради което намалява вероятността да извърши деликт. Но не само по отношение на генералната превенция, а и по отношение на индивидуалната превенция ГИС може да изиграе решаваща роля за превъзпитанието на правонарушителя. След налагането на тази допълнителна санкция правонарушителят сериозно би се замислил дали да извърши ново противоправно действие, с което да увреди другиго, опасявайки се от следваща ГИС с неизвестен размер, но при която ще бъде отчетено (като отегчаващо вината обстоятелство) и предходното му правонарушение. Макар че ГИС следва да се налага за всички виновно извършени граждански правонарушения, за да постигне целите си, то някои правни системи познават изключения от това разрешение.[23]
Второ, принципът „без вина няма отговорност” познава изключения – това са случаите на безвиновна отговорност, при които обезщетението се дължи изцяло или частично от лице, което макар и да има отношение към настъпилите вредоносни последици, не е формирало решение за поведение, от което те да произтекат, нито пък е предприело действия в тази насока. Според професор Ангел Калайджиев фактическият състав на безвиновната отговорност включва четири елемента: човешко поведение, противоправност, вреди, каузалност между поведението на отговорното лице и вредите.[24] Безвиновната отговорност се характеризира с ограничена възможност за екскулпиране[25], което е разбираемо при положение, че в нейните състави вината не е предвидена като предпоставка за възникването ѝ. Може да бъде както договорна – например отговорността на длъжника при липса на пари по чл. 81, ал. 2 ЗЗД, отговорността на превозвача по чл. 373, ал. 1 ТЗ, така и деликтна – отговорността на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД, на работодателя по чл. 200, ал. 1 и 2 КТ, на собственика на вещта и на лицето, което упражнява надзор върху нея по чл. 50 ЗЗД, на държавата за вреди, причинени от нейни длъжностни лица по чл. 1-2б ЗОДОВ.[26] Можем да обобщим, че при безвиновните отговорности неблагоприятните за длъжника или дееца последици възникват не заради наличието на вина, а поради претърпяването на вреди, които стоят в причинна връзка с едно противоправно поведение.[27] Понякога обаче няма противоправно поведение и в този случай законодателят цели прехвърляне на риска от увреденото лице на друго, обикновено икономически по-силно, лице (примерно при чл. 200, ал. 2 КТ). Поведението на отговарящото за вредите лице може да се изразява в: недостатъчно добро възпитание на непълнолетния (чл. 48 ЗЗД), в назначаването на делинквента или възлагането му на някоя работа (чл. 49 ЗЗД) (теорията за риска, който се носи от онзи, поверил другиму извършването на една своя работа), в пускане в оборота на неизправна вещ (чл. 50 ЗЗД) и т.н., но това поведение не предизвиква пряко вредоносния резултат, а опосредено чрез поведението на друго лице, чрез дефекта на вещта и т.н. С други думи, у лицето, което ще отговаря според гражданския закон в широк смисъл, не можем да търсим вина. Смятам, че в тези случаи би било неоправдано да се налага ГИС на лицата, които дължат обезщетение, защото ако логиката на законодателя е да се прехвърли риска от понасянето на тежестите от увреждането на лице, различно от увреденото, ГИС не преследва обезщетителна функция, а превантивна такава. За да може да се осъществи тази цел на ГИС, правонарушителят трябва да има отношение към правонарушението към момента на извършването му и със своите действия или бездействия да го е предизвикал. Няма как едно лице да се научи, че не трябва да прави нещо, след като не неговите действия са довели до вредоносния резултат, а юридически факт извън неговия контрол. Примерно в случаите, приравнени на трудова злополука, работодателят няма как да вземе, каквито и да било мерки, за да предотврати трудовата злополука, която е възможно да настъпи, докато работникът се придвижва към дома си от работното си място. Работникът може да бъде блъснат от лек автомобил, може да бъде ударен от ледена висулка, може да се подхлъзне на заледения тротоар, може да бъде ударен от електричество поради оголен проводник и т.н. Очевидна е невъзможността на работодателя да вземе мерки срещу всички възможни увреждания, а да се говори за някаква негова вина е немислимо. Затова налагането на ГИС при съставите на безвиновна отговорност би било несправедливо и не би обслужвало целта на индивидуалната и генералната превенция, както и укрепването на законността.
Трето, интересен е въпросът с налагането на ГИС на юридически лица. Ясно е, че те не могат да формират вина, защото са изкуствени образувания на правото, които съществуват, защото правните норми им позволяват това. От друга страна, обаче тези юридически лица имат волеобразуващи и волеизявяващи органи, които се състоят от физически лица. Благодарение на своите органи юридическите лица вземат участие в гражданския оборот. А физическите лица могат да действат виновно. Всъщност при юридическите лица (ЮЛ) можем да мислим за частен случай на чл. 49 ЗЗД, където органите на ЮЛ осъществяват възложена им от самото ЮЛ дейност в негова полза, поради което възложителят на работата, ще отговаря за вредите, произтичащи от действията на лицата, на които я е възложил. Тъй като този вид отговорност е безвиновна, няма необходимост да се формира вина, каквато ЮЛ като такова и без друго не може да формира. По този начин обаче стигаме до безвиновна отговорност, а вече казахме, че би било несправедливо за такава да се налага ГИС. Само че за разлика от разгледаните случаи тук неправомерните действия, макар и опосредени от физически лица, се считат извършени от самото ЮЛ. С други думи, въпреки че има фактическо опосредяване, то за правото такова не съществува. А и ЮЛ може да действа само и единствено чрез своите органи, то друг начин за участие в гражданския оборот няма. Затова тук сме изправени пред вредоносен резултат, който е пряка и непосредствена последица от действията на ЮЛ. Затова сме изправени пред хипотезата едно лице хем да не може да формира вина, хем да причинява вреди, хем да може да има поведение, мотивирано от волята на лица, които могат да формират вина. По отношение на кого трябва да бъде насочена превантивната функция на ГИС – на ЮЛ или на неговите органи и на кого следва да се наложи ГИС? Отговор на този въпрос можем да намерим в административното право, където на юридическите лица може да бъде наложена имуществена санкция, макар и всички направени по-горе разсъждения за вината да се отнасят и за този клон на правото. „Утвърденото от ЗАНН правило, че административната отговорност е лична, изключва възможността такава отговорност да се носи от юридически лица. Когато административните нарушения са извършени при осъществяване на дейност от предприятия, учреждения или организации, отговорността за тях носят лично работниците и служителите, които са ги извършили, както и ръководителите, които са наредили или допуснали извършването им… Въпреки това обаче за определени случаи ЗАНН допуска санкциониране и на самите юридически лица като изключение… законодателят прибягва всъщност до своеобразна обективна отговорност за извършени административни нарушения, при които мъчно могат да се открият персонално отговорните лица от колектива на юридическата личност. А виновни лица има, и понеже трудно може да се посочи кои са те – отговорността следва да носи целият колектив на организацията, върху който ще падне тежестта на наложената икономическа санкция.”[28] Считам, че поради посочените причини следва да се налага ГИС и на ЮЛ (а и по силата на разпоредбата на чл. 54 ЗЗД ЮЛ ще има иск срещу лицето, което виновно е причинило вредите, които ЮЛ е обезщетило, т.е. по отношение на виновното лице ГИС ще изиграе своята превъзпитателна роля), защото така ще се засили дисциплината в органите на ЮЛ към спазване на правния ред, опасявайки се от ГИС, заплащането на чийто размер ги грози поради възможността за регресен иск срещу тях от ЮЛ. А след като физическите лица, участващи в органите на ЮЛ ще имат правомерно поведение, то такова ще стане и „поведението” на ЮЛ, с което ще се укрепи законността.
На четвърто място, трябва да се определи и критерият, на който съдът ще основава преценката си при решаването на въпроса за налагането на ГИС. Вече казахме, че този критерий е обществената укоримост на поведението, довело до вредоносния резултат. При преценката си съдът трябва да прецени всички смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, мотивите, целите на правонарушителя, обстоятелствата, при които е извършено правонарушението, средата, в която живеят правонарушителят и увреденото лице и т.н. Тъй като гражданският процес е състезателен, всяка от страните ще излага в подкрепа на тезата си едни или други доказателства, увреденото лице аргументиращо налагането на ГИС в по-висок размер, а правонарушителят – на неналагане на ГИС или на налагането в по-нисък размер. Съдът не може да наложи ГИС, надхвърляща исканата от увреденото лице, т.е. тук съдът е ограничен от диспозитивното начало, както при петитума на исковите молби. Крайното решение си остава на съда, който се произнася по вътрешно убеждение.
5. Разграничения
5.1. От имуществената санкция и глобата
Глобата[29] (чл. 15, ал. 1 ЗАНН) и имуществената санкция[30] (чл. 83 ЗАНН) също имат за цел индивидуална и генерална превенция, те също имат изцяло имуществен характер, както и ГИС, те също се налагат за вече извършено правонарушение. Но глобата и имуществената санкция са институти на административното право, което предопределя характера на нарушенията, за които се налагат – административни нарушения, т.е. за неизпълнение на публични задължения или според определението на ЗАНН онова „деяние (действие или бездействие), което нарушава установения ред на държавното управление“ (чл. 6 ЗАНН). ГИС се налага за неизпълнение на гражданско-правни задължения, произтичащи от равнопоставените отношения между субектите на гражданското право (били те договорни или произтичащи от общото правило да не се вреди другиму). Глобата се налага само на физически лица (ФЛ), имуществената санкция – само на ЮЛ (и еднолични търговци), а ГИС – както на ФЛ, така и на ЮЛ. Глобата и имуществената санкция се налагат по административен ред от административно-наказващ орган (чл. 47 ЗАНН), а ГИС – по съдебен ред (на ГПК) от граждански съд. Глобата и имуществената санкция се налагат самостоятелно, а ГИС е институт, допълващ гражданската отговорност с нова функция, но се налага наред с присъждането на обезщетение за причинените вреди, така че неговата функция е акцесорна към обезщетителната. ГИС, подобно на глобата, винаги има паричен характер. Имуществената санкция може да бъде наложена и под формата на лишаване от оборотни средства, от имуществени привилегии и др.
5.2. От неустойката и задатъка
Неустойката[31] е акцесорно съглашение с предмет задължение, което става изискуемо в случай на неизпълнение на главното задължение. Неустойката не дава право на страните по договора да се отказват от него. Тя има обезпечителна функция и възниква преди неизпълнението.[32] Има също така и обезщетителна функция, както е видно от текста на чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Основанието на неустойката е договорно. Някои автори приемат, че неустойката може да има наказателен характер, когато размерът ѝ надхвърля претърпените от кредитора вреди.[33] Не споделям това мнение. Първо, в чл. 92, ал. 1 ЗЗД законодателят изрично посочва функцията на неустойката като обезщетителна. Второ, в чл. 92, ал. 2 ЗЗД той дава на страната, която следва да я заплати, правото да иска от съда нейното намаляване, в случай че уговорената неустойка е прекомерна спрямо претърпените от другата страна вреди, както и когато задължението е изпълнено неправилно или отчасти, т.е. когато неустойката напусне обезщетителната си функция. ГИС също има паричен характер и също може да произтича от неизпълнение на договор. Но ГИС може да бъде наложена и на деликтно основание. Освен това ГИС не може да се уговори между страните – тя се налага от съда. За плащане на неустойка не е необходимо страните да се обръщат към съд. За налагането на ГИС това е задължително. Нейният размер не е предварително известен на страните, а се определя според обществената укоримост на правонарушението. ГИС не преследва обезщетителна цел, а превантивна и укрепване на законността.
Задатъкът[34] най-често се разбира като вещ или парична сума, която се дава като доказателство за сключване на договора и като обезпечение на кредитора. Правната уредба се съдържа в чл. 93 ЗЗД. Задатък е и акцесорното и реално съглашение, с което страните уговарят предаването на вещта или паричната сума, както и произтичащите от него правоотношения и задължения.[35] Задатъкът има потвърдителна и доказателствена функция (arrha confirmatoria), съгласно чл. 93, ал. 1 ЗЗД. Друга негова функция е обезпечителната съгласно същата разпоредба, тъй като под заплахата да загуби задатъка или да дължи такъв в двоен размер всяка страна се предполага, че добросъвестно ще се стреми към изпълнение на договорното си задължение. Задатъкът може да има и обезщетителна функция – той може да служи като предварително и общо определяне на обезщетението, върху което кредиторът ще има право в случай на неизпълнение. Според някои автори, ако неизправният длъжник освен че губи задатъка, дължи и обезщетение за част от вредите или за всички вреди, уговореният задатък има наказателна цел (arrha poenalis).[36] Това виждане следва да бъде споделено. Дори и самият задатък без допълнително обезщетение може да преследва тази цел. Първо, тъй като законодателят, за разлика от уредбата на неустойката, не прогласява изрично основната функция на задатъка като обезщетителна, а като обезпечителна, то страните могат да уговорят и размер на задатъка, надхвърлящ евентуалните вреди от неизпълнението на задължението, за което задатъкът е уговорен. Второ, за задатъка не е предвидена аналогична на чл. 92, ал. 2 ЗЗД разпоредба за намаляването му в случай на прекомерност или при частично или неправилно изпълнение, поради което считам, че такава възможност няма. И ГИС, како и задатъкът, преследва обезпечаването на изпълнението на задълженията, но по различен начин – не чрез даването на нещо, а чрез потенциалната санкция, която може да бъде наложена при неизпълнението. При задатъка размерът и предметът му се определят по съгласие на страните към момента на възникване на задължението. ГИС се определя от съда след като е било извършено правонарушението. Задатъкът предполага извънсъдебно удовлетворение на увреденото лице, а ГИС – удовлетворение по съдебен ред. Задатъкът има обезпечителна и доказателствена функции, при него наказателната цел е изключение. При ГИС основните цели на задатъка липсват, а се преследва превантивно въздействие и укрепване на законността. Предмет на задатъка може да бъде и вещ, а при ГИС той винаги е парична сума. Задатъкът възниква по силата на договор между страните, а основанието за придобиването му е неизпълнение от другата страна. ГИС се налага не само за неизпълнение на договорно задължение, но и за извършен деликт.
5.3. От обезщетенията
Общото между обезщетенията и ГИС е, че се търсят от увреденото лице, присъждат се от гражданския съд (освен в случая на граждански иск, предявен в наказателното производство), произтичат от осъществяването на едно и също вредоносно поведение и се заплащат от един и същи субект. Обезщетението и ГИС са части от единната гражданска отговорност. Различията между двете обаче са твърде съществени. Основното е във функцията на двата института. Обезщетенията целят компенсирането на вредите (имуществени и неимуществени), които са пряка и непосредствена последица от вредоносното поведение, за да се възстанови положението отпреди правонарушението, доколкото това е възможно. Целта на ГИС е да превъзпита правонарушителя, да го приучи към спазване на установения правопорядък и поетите от него задължения, а също така се цели и въздействие върху останалите членове на обществото, за да не извършват граждански правонарушения. Освен това обезщетението се определя от претърпените вреди, а ГИС – от обществената укоримост на противоправното поведение. Имуществените вреди подлежат на обективна оценка, а ГИС винаги е въпрос на субективно решение на съда (както и обезщетението за неимуществените вреди).
5.4. От разноските по делото
Ищецът внася при предявяването на иска си държавна такса. Всяка страна внася в съда разноски за събиране на посочените от нея доказателства. Упълномощи ли адвокат, тя му плаща адвокатско възнаграждение. Всички суми, платени на някое от тези основания, представляват разноски, които страната прави по повод на делото (чл. 78 ГПК). Тя има право да иска от насрещната страна да ѝ заплати тези разноски, ако се окаже, че противната страна е предизвикала нуждата от делото чрез неоснователно свое правно твърдение (оспорване на съществуващо право, претендиране на несъществуващо право).[37] Общото между разноските по делото и ГИС е, че се присъждат от съда по искане на страната. Разноските по делото са онези разходи, които правоимащото лице е направило в хода на съдебния процес, за да защити правото си. ГИС се налага за поведението, което е увредило лицето, което прави искане за нея. Тя произтича от неправомерното поведение и се налага само на основание причиняването вреди с осъществяването му. Присъждането на разноските по делото има обезщетителен характер, защото в патримониума на правоимащия се връща имущество, което го е напуснало, за да защити той правото си в процеса. ГИС няма обезщетителен характер, а цели превенция и укрепване на законността. Налагането на ГИС може да се иска само от увреденото лице, докато разноски могат да претендират и двете страни по делото. Размерът на разноските не зависи от субективната преценка на съда за разлика от ГИС. Разноските се внасят предварително от страната, която отправя искане от съда за извършване на едно или друго процесуално действие, а съдебното решение ѝ дава правото да си ги възстанови от имуществото на насрещната страна. ГИС се налага с окончателния съдебен акт и се дължи след влизането му в сила. Критерият, от който се ръководи съдът при определяне на отговорността за разноски са реално направените от правоимащата страна такива, а при ГИС – обществената укоримост на деянието, с което е осъществено правонарушението.
6. De lege ferenda
Въпросът с въвеждането на ГИС в българското право обаче е и въпрос на законодателна техника освен на целесъобразност и справедливост.
На първо място, следва да се прецени в кой нормативен акт трябва да бъде включена ГИС. Вярно е, че в ЗЗД се съдържат съставите на договорната и деликтната отговорности, както и правото на лицата да търсят обезщетение за вредите, които са им били причинени (имуществени – загуби и пропуснати ползи, и неимуществени – болки и страдания). Но тази уредба има изцяло обезщетителен характер. Не такава е функцията на ГИС. Освен това тук трябва да вземем предвид и характера на отношенията, които се пораждат от неправомерното поведение. Между правонарушителя и увреденото лице се поражда едно вторично правоотношение, чието съдържание е правото на увредения да получи обезщетение на претърпените от него вреди и задължението на правонарушителя да ги обезщети. Това вторично правоотношение е между тези два субекта. Не такова обаче е правоотношението по повод налагането на ГИС. Нейната цел не е обезщетяване на вреди. Искането за нея се отправя от увреденото лице до съда. Доказателствата за нейния размер се представят от всяка от страните по делото, но пред съда, а не пред другата страна. Съдът проверява тези доказателства и постановява крайния си акт по свое вътрешно убеждение. Съдът едностранно налага на правонарушителя ГИС. С други думи, по повод налагането на ГИС страните не влизат в правоотношения една с друга, а всяка от тях – със съда. Освен това интересът от налагането на ГИС е публичен – укрепване на законността и индивидуална и генерална превенция. Вярно е, че и увреденото лице има личен интерес от санкционирането на делинквента, но налице е и обществен интерес, който обуславя съществуването на института. Това, че приходите от ГИС могат да станат част от патримониума на увреденото лице не е основание да се смята, че институтът има обезщетителна цел. Тези приходи, както стана ясно, могат да бъдат присъждани и на други лица (вж. т. 4 от настоящата разработка и разсъжденията там). Но най-важното основание е горепосоченото вторично отношение – при обезщетяването то възниква между правонарушител и увредено лице, а при ГИС – между обществото, на първо място, и правонорушителя, защото чрез ГИС се дава оценка на укоримото му поведение и се цели налагането на санкция именно поради осъществяването му. Затова ми се струва, че уредбата не следва да бъде в ЗЗД. Считам, че по-удачно би било ГИС да бъде уредена в Гражданския процесуален кодекс. Според мен мястото, където следва да бъде вмъкната уредбата на ГИС е в самостоятелна глава осма „а” между глава осма „Такси и разноски” и глава девета „Глоби”, тъй като тези две глави имат санкционен характер.
На второ място, трябва да се помисли и за конкретната формулировка, с която новият институт ще бъде въведен в българското законодателство. В Глава осма „а” може да се предвидят разпоредби със следното или сходно съдържание:
 
Глава осма „а”
Гражданска имуществена санкция
 
Налагане на гражданска имуществена санкция
Чл. 84а (1) По искане на страната, претърпяла вреди от неправомерното поведение на насрещната страна, съдът може да наложи на последната с решението си по делото гражданска имуществена санкция.
(2) Размерът на гражданската имуществена санкция се определя по преценка на съда с оглед обществената укоримост на неправомерното поведение, довело до вредоносния резултат. При преценката си съдът взема предвид всички смекчаващи и отегчаващи вината на правонарушителя обстоятелства, които са били установени в хода на производството. Определеният от съда размер на гражданската имуществена санкция не може да надхвърля посочения в искането на страната.
(3) Искането за налагане на гражданска имуществена санкция може да се предяви най-късно до края на съдебното дирене пред първата инстанция.
(4) Гражданската имуществена санкция се присъжда в полза на страната, претърпяла вреди от неправомерното поведение на другата страна.
(5)  Гражданската имуществена санкция има паричен характер.
(6) По отношение размера на гражданската имуществена санкция съдебната спогодба е недопустима.
(7) Направеното пред съда искане за налагане на гражданска имуществена санкция е неоттегляемо.[38] Когато производството по делото бъде прекратено поради оттегляне или отказ от иска, се прекратява и разглеждането на искането за налагане на гражданска имуществена санкция.
(8) Гражданска имуществена санкция не се налага, когато деянието съставлява престъпление или административно нарушение и деецът е бил наказан с влязла в сила присъда или наказателно постановление.[39]
(9) По исканията за налагане на гражданска имуществена санкция държавна такса не се събира.
(10) Решението на съда може да бъде обжалвано и само относно размера на гражданската имуществена санкция.
7. Заключение
В настоящата разработка беше предложено въвеждането на института на гражданската имуществена санкция в българското право. Целта на това предложение е да се разшири функционално обхватът на гражданската отговорност, така че в по-пълна степен да се защити гражданският правопорядък. Изложението не претендира нито за изчерпателност, нито за безспорност, а по-скоро да предизвика обсъждане на залегналата в него идея, в резултат на което да се стигне до градивни решения и подобряване на текущото законодателство в областта на гражданската отговорност.

Комментариев нет:

Отправить комментарий