Противоконституционност на касационното производство по ГПК

 /публикувана в правния портал "Грамада" на 07.04.2017 г./

Въведение

След поредицата статии, посветени на държавните такси, събирани от съдилищата, се насочвам към друга материя на гражданския процес, която отново се отнася до правото на правосъдие. В настоящата статия ще разгледам няколко разпоредби от глава двадесет и втора от ГПК, посветена на касационното производство по граждански дела, за които считам, че са противоконституционни (всъщност не разпоредбата, а съдържащата се в нея правна норма е противоконституционна, защото разпоредбата е само словесен израз, от който трябва да се извлече правилото за поведение посредством тълкуване), като ще изложа и аргументите си в подкрепа на това свое виждане. Касационното производство е важен контролен механизъм, който да гарантира справедливото и законосъобразно окончателно решение по едно гражданско дело, поради което прибягването до него е част от правото на правосъдие. С въведените от текущия законодател ограничения пред възможността да се ползва този механизъм се уврежда и самото право на правосъдие. Структурата на изложението ще следва последователността на разглежданите разпоредби, за които считам, че противоречат на Конституцията на Република България от 1991 г. (КРБ). След това ще бъдат направени кратък исторически преглед и сравнителноправен анализ. Изследването ще завърши със заключение.

Чл. 280 ГПК – Приложно поле

В чл. 280, ал. 1 ГПК текущият законодател е стеснил кръга на делата, които подлежат на касационно обжалване, според възприети от него критерии, отнасящи се до засегнатия в делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, както и неговата предполагаема значимост за съдебната практика на съдилищата. Общото между тези три критерия, на поне един от които следва да отговаря разглеждания въпрос, по който се е произнесла въззивната инстанция, е, че чрез тях се осигурява осъществяването от ВКС на върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища, т.е. тези критерии са насочени към установената в чл. 124 КРБ надзорна функция на ВКС. Но тази функция на върховното съдилище далеч не е единствена, а и е ориентирана само към органите на съдебната власт. По-важната за гражданите, юридическите лица и държавата негова функция е правосъдната – тази на касационна инстанция, която осъществява контрол за законосъобразност на въззивното решение. Чл. 280, ал. 2 ГПК стеснява още повече приложното поле на касационното производство като изключва немалък брой дела според техния предмет. Чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК например изключва делата, които имат за предмет материалнооценимо право, чиято стойност е под 5000 лв. за граждански дела и под 20 000 лв. за търговски дела с изключение на искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. С казаното дотук можем да обобщим, че текущият законодател е възприел две степени на ограничаване на правото на правосъдие в неговото проявление като право на касационно обжалване: на първо място, той го е стеснил само до делата, които предполага, че са от значение за упражняване на надзорната функция на ВКС по чл. 124 КРБ (като изцяло е пренебрегната правосъдната му функция, която има значение за търсещите защита и съдействие от съда лица); на второ място, той допълнително е стеснил това право като е изключил немалък кръг дела от възможността за касационен контрол според техния предметен обхват или според цената на материалното право, чиято защита се търси. Считам, че тези ограничения са противоконституционни поради причините, които ще изложа в следващите няколко абзаца на тази точка от изложението.

На първо място, от системното тълкуване на чл. 56[1], чл. 57, ал. 1[2], чл. 117, ал. 1[3] и чл. 119, ал. 1[4] КРБ могат да се направят следните изводи относно правото на правосъдие: първо, това право е основно, тъй като е закрепено в КРБ веднъж като такова в чл. 56 КРБ и втори път като задължение на съдебната власт в чл. 117, ал. 1 КРБ; второ, това право е безусловно, което следва от формулировката на чл. 117, ал. 1 КРБ, в чиято разпоредба не се съдържа възможност текущият законодател да ограничи приложното му поле по възприети от него критерии – задължението е възложено на всички органи на съдебната власт, които са длъжни да защитават правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата; трето, това право, само че формулирано като задължение, има конкретни адресати, изброени в чл. 119, ал. 1 КРБ, които са длъжни да осъществяват правораздавателната функция (правосъдна по-точно, тъй като става дума за съдилища), т.е. изброените в тази разпоредба съдилища имат безусловното задължение по чл. 117, ал. 1 КРБ; четвърто, това право е неотменимо, тъй като е основно (конституционноустановено), съгласно изричната разпоредба на чл. 57, ал. 1 КРБ. И така може да се обобщи, че правото на правосъдие е основно, безусловно, неотменимо с насрещно задължени органи на съдебната система, осъществяващи правосъдната дейност, изброени в чл. 119, ал. 1 КРБ (Върховния касационен съд, Върховния административен съд, апелативни, окръжни, военни и районни съдилища). След като правораздаването се осъществява от ВКС (чл. 119, ал. 1 КРБ), а ВКС е орган на съдебната власт и правораздаването има за цел да защити правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата, то ВКС е задължен да упражнява тази своя функция по отношение на всички дела, тъй като по всяко дело се цели един и същ краен резултат – справедливо и законосъобразно окончателно решение, за което касационният контролен механизъм е гаранция.

На второ място, при сравнение с текста на чл. 120, ал. 2 КРБ[5], в чиято разпоредба се съдържа възможността правото на обжалване на административните актове, които засягат права и законни интереси на гражданите и юридическите лица, да бъде ограничено от текущия законодател, то по отношение на обжалването на съдебните актове такава възможност никъде в КРБ не е предвидена. Това обстоятелство навежда на извода, че ако конституционният законодател е искал да предостави такова правомощие на текущия законодател, то той е щял да направи това изрично, както го е сторил по отношение на административните актове. След като такова правомощие не е предвидено за текущия законодател, то той не може да го упражнява, още повече, че с ограниченията пред касационното обжалване по ГПК той е ограничил едно конституционно право с всичките му посочени в предходния абзац характеристики. Много сполучлив израз на това положение дава народната мъдрост „Царят (да се разбира конституционният законодател) дава (предоставя правото на правосъдие), пъдарят (текущият законодател) не дава (ограничава или отявлено отказва възможността за упражняване на това право)“. Струва си да бъде отбелязано и Решение на Конституционния съд № 14 от 04.11.2014 г. по конституционно дело № 12/2014 г. (обнародвано в ДВ, бр. 95 от 18.11.2014 г.), съгласно чийто диспозитив: „Разпоредбата на чл. 120, ал. 2 от Конституцията на Република България дава правото на законодателя по изключение при спазване на изискванията за съразмерност, включително задължителните за страната международни стандарти за достъп до съдебна защита, със закон да предвиди необжалваемост пред съд на изрично посочена категория административни актове само когато това е необходимо за опазване на основите на конституционния ред или на други особено важни обществени интереси като осигуряването на отбраната и сигурността на страната, както и осъществяването на принципите и целите на нейната външна политика.“ Конституционният съд също счита разпоредбата на чл. 120, ал. 2 КРБ за изключителна, т.е. съдържаща в себе си отклонение от общото правило на обжалваемостта (каквото отклонение по отношение на съдебните решения на конституционно ниво не е допуснато), а също така, че за да бъде въведено такова ограничение пред правото на обжалване, което е част от правото на правосъдие, се налага да са налице особено важни обществени интерес или това да произтича от необходимостта да бъдат опазени основите на конституционния ред. Нито цената на иска по граждански и търговски дела, предвидена в чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, представлява такъв особено важен обществен интерес, нито пък някой от другите критерии, въведени според вида на делото в чл. 280, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК, обосновават такава необходимост. Иначе казано, макар че в гражданското съдопроизводство не е въведена изобщо възможност за ограничаване на правото на правосъдие в частта му обжалване пред ВКС, за разлика от административното съдопроизводство, по отношение на което такава е допусната, то текущият законодател си е присвоил правомощието да въведе ограничения пред това конституционно право при това на основания, които сами по себе си нито имат изключителен характер, нито защитават значими обществени интереси.

На трето място, възприетите в чл. 280, ал. 2 ГПК критерии са отявлено дискриминационни, с което влизат в противоречие с разпоредбите на чл. 6 КРБ[6]. Вярно е, че тук дискриминацията не се осъществява пряко срещу личността според нейните лични качества, а се основава на уж обективни критерии – предмета на делото и цената на иска, но това първо впечатление е подвеждащо. Примерно масовият случай на граждани, които водят дела с нисък материален интерес или срещу които се водят такива (например от монополистите в електроразпределението, водоснабдяването, снабдяването с топлинна енергия и т.н.) са лица, чието имуществено състояние меко казано не е добро. Що се отнася до делата, по които касационното обжалване е изключено, съгласно чл. 280, ал. 2, т. 2 и т. 3 там вече дискриминацията не е косвена, каквато е в т. 1, а пряка, тъй като е насочена срещу дела, по които лицата имат някакво особено качество: по брачните дела лицата, които са страни по тях, имат и качеството „съпрузи“ извън процеса (дискриминация на основание лично и обществено положение); по трудовите дела лицата имат и материалноправното качество (извънпроцесуално) на „работник или служител“ и на „работодател“ (дискриминация на същото основание, тъй като положението на едно лице като заето по трудово правоотношение, по служебно правоотношение или безработно е част от това положение, а и е доста съмнително дали няма противоречие с чл. 16[7] КРБ, тъй като очевидно правото на труд се ползва с по-слаба закрила от други конституционни права, тъй като касационният контрол по отношение на него е ограничен), а същото качество имат и лицата по чл. 17, ал. 1 от Закона за уреждане на колективните трудови спорове (като тук не правото на труд, а конституционно установеното в чл. 50[8] КРБ право на стачка, за което е предвидено със закон да се определят условията и редът за неговото упражняване, но не и да се поставят ограничения пред неговата защита) и т.н. С предвидените в чл. 280, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК ограничения пред правото на правосъдие всъщност се дискриминират лицата, които участват в определени обществени отношения, от които произтича специфичното им лично и обществено положение. С тази дискриминация се засягат и други конституционно установени права като тези на труд и на стачка.

На четвърто място, възприетите в чл. 280, ал. 2 ГПК ограничения пред правото на касационно обжалване влизат в пряко противоречие и с Преамбюла на Конституцията на Република България, който има същата правна сила, каквато и съдържащите се в нея разпоредби. Първо, в Преамбюла се прокламира вярност към общочовешките ценности, сред които са изброени равенството и справедливостта, но очевидно не всички лица са равни помежду си, щом на едни се предоставя правото да обжалват неблагоприятни за тях съдебни решения пред касационната инстанция, а на други това право се отказва. В този случай става дума за различно съдържание на правото на правосъдие, което включва в себе си различни възможности – за лицата, чиито дела не попадат в предвидените в чл. 280, ал. 2 ГПК хипотези, това право ще е по-пълно, а за останалите, ще е лишено от една възможност да се ползват от контролен механизъм, който е гаранция за справедливото и законосъобразно решаване на тяхното дело. Що се отнася до справедливостта, то за такава и дума не може да става, тъй като нищо справедливо няма в това да се прилагат различни стандарти към лицата, търсещи защита и съдействие в зависимост от правото, за чиято защита са се обърнали към съда. Най-несправедливо е ограничението, предвидено в ч. 280, ал. 2, т. 1 ГПК, тъй като дори не става дума за различен вид дело, определен според характера на спорното право, а въпросът опира до цената на иска. С други думи, при дела с един и същ предмет, една и съща правна сложност и разлика единствено в претендираната сума, касационното обжалване в едни случаи ще бъде допустимо, а в други – не. Това навежда на размисли относно това дали законът не защитава по-добре имотните съсловия в ущърб на малоимотните и насочва към отминалите епохи на феодализма, където с повече права се е ползвала аристокрацията за сметка на други съсловия (или може да бъде даден пример с класовото неравенство в по-ново време). Заключението, че значимостта на едно дело не се определя, а и изобщо не зависи от материалния интерес, за чиято защита се води, се подкрепя от следните аргументи: първо, значимостта за лицето, което търси защита и съдействие от съда, може да бъда огромна – тези 5000 лева или 3000 лв., или 2000 лв. могат да бъдат цената на скъпоструваща операция, на жизненоважни лекарства, вноски за ипотеката на единственото жилище и т.н., а търсената сума до 20 000 лв. за един търговец може да бъде разликата между платежоспособност и неплатежоспособност, съответно обявяването му в несъстоятелност или не, могат да бъдат необходими за погасяване на задължения, за да се предотврати индивидуално принудително изпълнение срещу имуществото му, като в крайна сметка без тези средства резултатът може да бъде прекратяването на търговската му дейност; второ, значимостта на тези дела за развитието на правото, за уеднаквяване на съдебната практика, за изясняването на важни за материалното и процесуалното право въпроси, може да бъде огромна, тъй като тя няма нищо общо с материалния интерес – ключово е съдържанието на самото право, тълкуването на правните норми, за да бъде изведено правилото за поведение, което се съдържа в тях, а цената на иска е количествена оценка, която не е същностен белег на субективното право, а по-скоро нещо вторично. В този ред на мисли стигам до извода, че критериите, предвидени в чл. 280, ал. 2 ГПК противоречат и на чл. 124[9] КРБ, защото не само препятстват заинтересованите лица да упражнят правото си на правосъдие в частта му обжалване пред касационната инстанция, но и ефективно създават бариера пред ВКС да упражни конституционното си задължение да осъществи върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите от всички съдилища поради простата причина, че част от делата изобщо няма да стигнат до ВКС. След като няма да бъдат разгледани от ВКС поради посочените в чл. 280, ал. 2 ГПК ограничения, то колкото и противоречива да е практиката по този вид дела, колкото и да е необходимо осъществяването на надзор за точното и еднакво прилагане на материалноправните и процесуалноправните норми от съдилищата, ВКС не може да осъществи конституционната си функция, защото текущият законодател е създал пречки част от делата да достигнат до касационната инстанция.

На пето място, чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК противоречат и на чл. 122[10] КРБ, поради следните причини: първо, правото на защита се отнася както до възможността на гражданите и юридическите лица да ангажират защитник (процесуален представител), така също и до правото им да получат такава от органите на съдебната власт; второ, това право не е ограничено на конституционно ниво и пред неговото упражняване не могат да бъдат поставяни условия от текущия законодател, тъй като такава възможност не е предвидена – още веднъж се подчертава, че правото на правосъдие, но този път формулирано като право да се получи защита, е безусловно; трето, това право не може да бъде ограничавано в нито един стадий на съдебното производство – то се отнася до всички стадии, като не съществува предоставено на текущия законодател правомощие да определя броя на стадиите; четвърто, чл. 122, ал. 2 КРБ съдържа правомощието на текущия законодател да определи реда за упражняване, но това означава само да установи как да стане това упражняване, а не дали правото съществува. Относно съществуването на правото, положително се е произнесъл конституционният законодател като изрично е постановил, че това право е налице във всички стадии на процеса, а за текущия законодател е оставил единствено да прецени как следва да се упражни това право (с касационна жалба, нейното съдържание, срок за подаване и т.н.).

На шесто място, следва да се отбележи и Решение на Конституционния съд по дело № 4 от 2009 г., в което е бил сезиран с искане за обявяване на противоконституционност и на чл. 280, ал. 1 ГПК, наред с други разпоредби от Гражданския процесуален кодекс. За съжаление в искането акцентът е неправилно поставен върху двете функции на ВКС и акцентирането на едната (неправосъдната), както и върху абстрактността на критериите по чл. 280, ал.1 ГПК, вместо да се изясни същността на правото на правосъдие и правото на касационно обжалване като част от него и принципната недопустимост на каквито и да било ограничения, които могат да хрумнат на текущия законодател. Искането е правилно по своята насоченост (посочва се противоконституционна нормативна уредба), но считам, че изложените в настоящото изложение аргументи в подкрепа на извода за противоконституционност е следвало да бъдат включени вместо да се набляга на дискреционната преценка на ВКС и абстрактността на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Проблемът не е толкова в детайлите (макар че и те са противоконституционни сами по себе си, както бе посочено в предходните точки от изложението), колкото в принципната недопустимост от въвеждането на каквито и да било ограничения пред упражняването на това право. Но все пак, ако и господин Гиньо Ганев, когото дълбоко уважавам заради стремежа му да се бори за справедливостта в нормативната уредба на обществените отношения и за правата и законните интереси на всички граждани, да не е обосновал достатъчно пълно и точно своето искане, то неговият пропуск е пренебрежим в сравнение с диспозитива на самото решение. В текста му четем: „Член 119 от Конституцията изброява видовете съдилища, осъществяващи правораздаването. От него не може да се направи извод, че производството по делата е задължително триинстанционно. Как да функционират съдебните инстанции се урежда в устройствените, процесуалните и други закони, съдържащи процесуални правила. Конституционният съд е изтълкувал разпоредбата на чл. 133 от Конституцията в смисъл, че елементът “организацията и дейността на съдилищата” включва и понятието инстанционност. Оттук и изводът, че с решението си ГПК да предвиди селекция на обжалваните дела пред ВКС, като се въведе факултативен достъп за обжалване, не е противоконституционен. И това е така, тъй като в действащия процесуален кодекс достъпът до две инстанции пред съд не е ограничен.“ Тук Конституционният съд е направил няколко грешки при тълкуването на конституционните разпоредби, поради което е стигнал до грешен извод. Първо, вярно е, че в чл. 119 КРБ са изброени съдилищата, осъществяващи правосъдната функция. Но също така е вярно, че този член им вменява задължението да я осъществяват, като никъде не е предвидена възможност текущият законодател да ги освободи от това тяхно задължение (точната формулировка на чл. 119, ал. 1 КРБ е „Правосъдието се осъществява“, а не „може да се осъществява“ или „в предвидените в закона случаи правосъдието се осъществява“). Затова единственият възможен извод е, че и ВКС е длъжен да осъществи тази функция и не може това му задължение да бъде изключено със закон. Съгласен съм, че производството по делата не е задължително триинстанционно. Но то може да бъде такова, ако някоя от страните поиска това, защото триинстанционността е предвидена като гаранция за защита на правата и законните интереси на гражданите и юридическите лица и именно това са субектите, които имат правото (конституционноустановено при това) да решат дали да се възползват от нея или не. Такава преценка не може да се осъществи от текущия законодател. Така че дали производството по едно дело ще бъде триинстанционно или не, се определя от страните по него. Второ, Конституционният съд неаргументирано е решил, че съдържащия се в разпоредбата на чл. 133 КРБ израз „организацията и дейността“ включва и понятието триинстанционност. Това не е така. Организацията и дейността на съдилищата има за предмет само вътрешните за всяко от съдилищата въпроси, като например какви административни звена да съществуват в него, как да си разпределят работата, как да се осъществява сътрудничеството помежду им, как да се осъществява сътрудничеството с други съдилища и институции – всички тези въпроси се отнасят до подпомагане на правосъдната дейност на съдилищата и в повечето случаи се касае за административни въпроси. Но въпросите за това какви съдилища да съществуват, какви са основните им функции и задължението им да оказват защита и съдействие, са решени на конституционно ниво, поради което остават извън обхвата на правомощията на текущия законодател. Иначе казано, няма как „организацията и дейността на съдилищата“ да обхваща и въпроса за инстанционността, тъй като това е основен въпрос на устройство на съдебната власт (а не на организация или дейност на отделните съдилища), който е решен на конституционно ниво. В Решение № 4 от 2009 г. Конституционният съд е направил грешката да приравни организация на съда (който и да било) с устройство на съдебната власт, което смешение е недопустимо.

Ценни в случая са изводите не в диспозитива на Решение на Касационния съд № 4 от 2009 г., за които видяхме, че са неправилни, а тези, до които стига проф. Пламен Киров, подписал Решението с особено мнение. Според него: „Главната задача на касационно обжалване на въззивните решения е да се предотврати влизането в сила на онези от тях, които са нищожни, недопустими или неправилни. Осигуряването на точното и еднакво прилагане на закона е само страничен резултат от тази основна дейност, който се осъществява при повтарящото се еднообразно тълкуване и прилагане на закона при отделните сходни казуси. Едва когато точното и еднакво прилагане на закона не може да се осигури чрез решенията по отделните дела, ВКС трябва да го осигури чрез тълкувателните си решения. Поради това допускането до касационно обжалване трябва да е подчинено на главната задача на касационното производство. Критериите за допускане до касационно обжалване не трябва да оставят непроверено по касационен ред нито едно нищожно, недопустимо или неправилно въззивно решение… Мъглявите формулировки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК не създават условия за правна сигурност, а за съдебен произвол и отказ от правосъдие. Възлагайки на съда да преценява кои въпроси са от значение “за развитието на правото”, оспорваният текст предоставя на правораздавателен орган функция, която му е дълбоко неприсъща в българската конституционна система.“

Извод: поради представените в настоящата част от изложението аргументи считам, че правото на касационно обжалване е основно, безусловно и неотменимо право (каквото е и правото на правосъдие, от което е част), което текущият законодател няма правомощието да ограничава и на което кореспондира задължение на ВКС за неговото осъществяване, което задължение също не може да бъде ограничавано от текущия законодател, тъй като такава възможност на конституционно равнище не е предвидена.

Съдържанието на касационната жалба – приподписването по чл. 284, ал. 2 ГПК

Разпоредбата на чл. 284, ал. 2 ГПК гласи следното: „Касационната жалба се приподписва от адвокат или юрисконсулт, освен когато жалбоподателят или неговият представител има юридическа правоспособност. Към жалбата се прилага пълномощно за приподписването или удостоверение за юридическа правоспособност.“ Тази разпоредба съдържа ограничения, които правят противоконституционно възприетото в нея от законодателя решение. В следващите няколко абзаца това становище ще бъде подробно аргументирано.

На първо място, следва да се изтъкне, че правото на касационно обжалване е поставено отново под условие – жалбоподателят или неговият представител да има юридическа правоспособност. Както вече бе изяснено в предходната част от изложението, недопустимо е текущият законодател да ограничава правото на правосъдие, от което е част и правото на касационно обжалване, тъй като такова правомощие той според действащата Конституция на Република България няма. Това не е ред за упражняване на едно основно право, а именно условие за упражняването му. Правото на правосъдие е основно, безусловно и неотменимо право[11], при това тези негови същностни характеристики се запазват във всички етапи на съдебния процес, доколкото задължението за съдействие при упражняването му е възложено на всички съдебни инстанции (чл. 119, ал. 1 КРБ).

На второ място, поставянето на упражняването на конституционно право, което е гарантирано на всички български граждани, в зависимост от наличието на юридическо образование, е отявлено дискриминационен критерий, тъй като чл. 6, ал. 2 КРБ изрично предвижда, че „Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на … образование.“ За да има едно лице юридическа правоспособност, то то задължително трябва да има завършено образование по специалност „Право“ и обратното – лице, което няма такова образование, не може да придобие юридическа правоспособност. Любопитното в случая не е това, че текущият законодател си е позволил да включи в разпоредбата на чл. 284, ал. 2 ГПК отявлено дискриминационно условие за упражняването на основно и безусловно право, а това, че все още тази разпоредба не е атакувана пред Конституционния съд.

На трето място, отново, както и в предходната част от изложението, налице е противоречие и с Преамбюла на КРБ, където са изброени равенството и справедливостта като общочовешки ценности, които са и принципи на конституционната уредба у нас. За какво равенство може да става дума след като лицата с юридическа правоспособност могат да представят лично касационната си жалба без да съгласуват написаното в нея с другиго, а тези без такава правоспособност трябва по необходимост да прибягнат до услугите на друго лице, за които ще се наложи и да заплатят? Т.е. едни лица могат да извършат лично едно процесуално действие, а други – не могат да го извършат, макар че действието е същото, а защитаваните права отново са на лицето, което желае да извърши действието.

На четвърто място, правото на защита, което е прогласено в чл. 56 и чл. 122, ал. 1 КРБ, е превърнато в задължение с разпоредбата на чл. 284, ал. 2 ГПК по отношение на лицата, които нямат юридическа правоспособност. Текущият законодател обаче не може да превръща едно конституционно право в задължение за титуляря на правото. Правото (субективното) е една гарантирана от закона възможност за едно лице да има определено поведение или да изисква от друго лице осъществяването на такова, но именно защото е възможност, то единствено от титуляря ѝ (и от никого другиго) зависи дали и кога ще се възползва от нея. С превръщането на правото на защита, осъществявано посредством обръщането на титуляря на правото към професионалист, в задължение, текущият законодател го обезсмисля изобщо като право. Още повече, че неупражняването му, т.е. неизпълнението на задължението, е скрепено със санкция – преграждане на правото на правосъдие в частта му обжалване пред касационната инстанция. Впрочем струва си да се отбележи, че такова е принципното виждане и на Конституционния съд (КС), който на 23 февруари 2017 г. се произнесе с решение по конституционно дело № 11/2016 г., образувано по искане на омбудсмана на Република България за обявяване на противоконституционност на чл. 242а от Изборния кодекс относно последиците при неупражняване на избирателното право. Съдът приема, че разпоредбата на чл. 242а от Избирателния кодекс, като предвижда санкция за неупражняване на избирателното право противоречи на Преамбюла на Конституцията, както и на конституционните разпоредби на чл. 4, чл. 5, ал. 1, чл. 6, ал. 2, чл. 10, чл. 37, ал. 1, чл. 38, чл. 42 и чл. 57, поради което я обявява за противоконституционна. В мотивите на КС четем: „Като всяко субективно право избирателното право означава свобода на избора. То е гарантирана от правото възможност за субекта на едно право да извърши определено действие или да се въздържи от него. Упражняването на правото на избор по необходимост включва свободното формиране и свободното изразяване на волеизявлението за избор… Разпоредбата на чл. 242а ИК е несъвместима и с конституционната концепция за съдържанието на избирателното право, разгледано във връзка с останалите политически права. Така гражданите са лишени от свободата да изберат да участват или да не участват в политическия живот… Поначало самото упражняване на избирателното право е израз и изява на свободна воля и свободен избор на поведение. Това е несъвместимо с принудата да бъде заставен носителят на избирателното право чрез заплаха от санкция да изрази възгледите си…” При правото на защита е налице същата възможност носителят му да вземе свободно решение относно упражняването или неупражняването му, както и при избирателното право. Подобно на разпоредбата на чл. 242а ИК, така и в чл. 284, ал. 2 ГПК неупражняването на това право е скрепено със санкция, което законодателно решение е несъвместимо с характера на разглежданото право като израз на свободната воля на неговия носител.

На пето място, с възприемането на залегналото в разпоредбата на чл. 284, ал. 2 ГПК решение се стига до нелепата ситуация правото на правосъдие да бъде ограничено чрез извращаването на правото на защита в задължение. Правото на защита е гаранция за пълноценното упражняване на правото на правосъдие, от която носителят на нуждаещото се от защита (в случай че е нарушено) или от съдействие материално право може по своя воля да реши да се възползва или не. Но дали ще се възползва от гаранцията зависи само от свободната му воля, тъй като единствено той може да реши кой е най-правилният начин за защита на материалното право, предмет на делото.

На шесто място, макар че в случая не се касае за конституционосъобразност, от процесуалноправна гледна точка чл. 284, ал. 2 е абсурден. Лицето, търсещо защита на или съдействие за упражняването на своето право, за да стигне до касационно обжалване, очевидно е процесуално дееспособно. Само за пред касационната инстанция се променя смисълът на процесуалната му дееспособност (или по-скоро съдържанието), която е обща за гражданския процес като се въвежда допълнителен критерий, който пред предходните две инстанции не съществува. Съгласно чл. 28, ал. 1 ГПК „Дееспособните физически лица извършват съдопроизводствените действия лично“, а ал. 2 на същия член гласи: „Непълнолетните и ограничено запретените извършват съдопроизводствените действия лично, но със съгласието на родителите и попечителите си.“ Излиза, че дееспособните физически лица са процесуално дееспособни само пред първата и въззивната инстанции, а ако не отговарят на допълнителното изискване за придобита юридическа правоспособност, то с оглед извършването на процесуалното действие по подаване на касационна жалба, те ще се приравняват на непълнолетни или ограничено запретени, т.е. тяхната процесуална дееспособност за пред касационната инстанция ще бъде ограничена, тъй като наред с тяхното лично волеизявление ще бъде необходимо и добавъчното на друго лице.

Извод: чл. 284, ал. 2 ГПК е противоконституционен, защото: първо, въвежда ограничение пред правото на правосъдие и го поставя в зависимост от изпълнението на непредвидено в КРБ условие; второ, отявлено нарушава принципа за равенство на гражданите пред закона, въвеждайки дискриминационния критерий образование като условие за упражняване на основно право; трето, превръща конституционно установеното право на защита в задължение, предвиждайки и санкция при неизпълнението му, която се състои в препятстване осъществяването на друго конституционно право.

Исторически преглед

В Закона за гражданското съдопроизводство (ЗГС) от 1891 г. чл. 706 предвижда касационните основания: „Молба за касация на решенията се допуща: 1) когато е нарушенъ или неправилно изтълкуванъ законътъ; 2) когато са нарушени съдопроизводствените обряди и форми, които са толкова съществени, щото безъ тяхното спазване невъзможно е да се признае, че съдебното постановление има сила на съдебно решение; 3) когато са нарушени пределите на ведомството или на властьта, които са представени на съда отъ закона; 4) когато въ едно и също решение се съдържатъ разпореждания, които си противоречатъ.“ Никакви ограничения не са предвидени пред правото на обжалване пред касационната инстанция. С други думи, всяко лице, което има право на обжалване, може да го упражни стига да са налице предпоставките за това (касационните основания), които следва да посочи в касационната си жалба, съгласно чл. 712 от същия закон: материална незаконосъобразност, процесуална незаконосъобразност, некомпетентност на съда (постановил подлежащото на касация решение), вътрешна противоречивост (водеща до необоснованост) на решението. Правото на касационно обжалване като част от правото на правосъдие не е ограничено по никакъв начин с изкуствени критерии като възприетите в чл. 280 от действащия ГПК. То не зависи нито от вида на делото, нито от цената на иска, нито пък от субективната преценка на съда за значимостта на делото за развитието на правото, нито пък касационното производство служи основно за уеднаквяване на практиката на съдилищата вместо да преследва главната задача на инстанционния контрол, а именно – да гарантира законосъобразно и справедливо окончателно съдебно решение по конкретното дело. Уредбата на касационното производство, съдържаща се в ЗГС от 1891 г., е нагледен пример за предоставяне на гражданите на правото на правосъдие в неговата пълнота без каквито и да било ограничения и условия.

Законът за гражданското съдопроизводство (ЗГС) от 1930 г. прави съществено отстъпление от принципното решение касационното производство да е достъпно за всекиго като част от правото му на правосъдие и въвежда ограничение, основаващо се на цената на иска. Съгласно чл. 44 ЗГС (1930 г.): „Чл. 44 (143). Въззивните решения на областния съдъ са окончателни и подлежатъ на изпълнение. Противъ тези решения може да се подава до Върховния касационенъ съдъ касационна жалба само тогава, когато те са постановени по искове, цената на които надминава 10.000) лева или които не подлежатъ на оценка. Въ тоя случай важи цената на иска въ втората инстанция). (Нова ал.: З. отъ 7 юлий 1932 г. *) Възивните решения на областните съдилища по искове за нарушено владение подлежатъ на касационно обжалване само когато тия искове са придружени съ искъ за вреди и загуби по-големи отъ 10.000) лева.“ Същото разрешение е повторено и в разпоредбата на чл. 522 ЗГС от 1930 г. Макар и тази уредба на касационното производство отявлено да ограничава правото на правосъдие в частта му инстанционен контрол от касационната инстанция, то за противоконституционност не може да се говори, тъй като правото на правосъдие не е уредено като безусловно право на конституционно ниво в Конституцията на Българското княжество от 1879 г. С това законодателно решение да се въведе необжалваемост на решенията според цената на имущественото право, до което се отнася решението на въззивния съд, се поставя началото на практиката в процесуалния закон да се предвиждат ограничения пред касационното обжалване според този критерий, който е възприет по целесъобразност – да се облекчи работата на Върховния касационен съд, дори с цената на накърняване на правото на правосъдие.

В Гражданския процесуален кодекс (ГПК) от 1952 г. ограниченията пред касационното обжалване се увеличават, като в чл. 218а освен цената на иска вече са включени и някои дела, определени по своя вид – брачни дела, дела за издръжка, трудови дела, дела по чл. 11, ал. 2 от Закона за собствеността и ползването на земеделските земи и по чл. 17, ал. 2 от Закона за уреждане на колективни трудови спорове. ГПК от 1952 г. е приет при действието на Конституцията на Народна република България (КНРБ) от 06.12.1947 г. Макар че правото на правосъдие не е закрепено като основно и безусловно право на конституционно ниво, възприетите критерии, обуславящи упражняването на правото на правосъдие пред касационната инстанция, са по-скоро дискриминационни, с което влизат в противоречие с правилото, съдържащо се в чл. 71, ал. 1 КНРБ, че всички граждани са равни пред закона. Разбира се, може да се направи възражението, че щом гражданите са равни през закона, то в него могат да бъдат посочени и основанията за някакво тяхно неравенство с оглед постигането на социална или друга справедливост, стига да не бъдат засегнати забраните, съдържащи се в чл. 71, ал. 2 КНРБ. Цената на иска обаче може да бъде и индиректна индикация за имотното състояние на жалбоподателя. Що се отнася до материалноправното качество на лицата, участващи в съдебния процес, буди недоумение защо именно по отношение на уязвимите групи в съответното материално правоотношение е ограничено правото на правосъдие, тъй като се касае за работници или служители; за лица, имащи право на издръжка; за стачкуващи. Не бива да се забравя и че правото на труд, както и бракът и семейството са под закрилата на държавата (чл. 73 и чл. 76 КНРБ). Все пак еднозначен извод за противоконституционност на чл. 218а ГПК от 1952 г. не може да се направи именно поради неуреждането на правото на правосъдие като безусловно такова на конституционно ниво.

В сега действащия ГПК ограниченията стават още повече като към запазените с известни изменения такива от чл. 218а ГПК от 1952 г., които са включени в чл. 280, ал. 2 ГПК (нов), се добавят и ограниченията, съдържащи се в чл. 280, ал. 1 ГПК (нов), които са насочени към функцията на ВКС по уеднаквяване на съдената практика, но не и към правосъдната му функция. Както бе подробно аргументирано в т. 2 от настоящото изложение, съдържащото се в чл. 280 законодателно решение за ограничаване на правото на правосъдие по отношение на касационното обжалване според сега действащата конституция обаче е противоконституционно.

След осъществения в настоящата точка от изложението кратък исторически преглед на развитието на касационното производство у нас по интересуващия изследването въпрос за достъпността му, могат да бъдат направени следните изводи: първо, поначало в първия процесуален закон не са предвидени никакви ограничения пред упражняването на правото на правосъдие пред касационната инстанция въпреки липсата на конституционна уредба, която да прогласява безусловността на това право; второ, с всеки следващ процесуален закон се увеличават пречките, които законодателят поставя пред упражняването на правото на касационно обжалване; трето, тези пречки със сигурност не са противоконституционни при действието на Конституцията на Българското княжество, а при действието на КНРБ – по-скоро е спорен въпросът за тяхната конституционосъобразност; четвърто, сега действащият ГПК предвижда най-много ограничения пред правото на касационно обжалване, но при действието на Конституцията на Република България от 1991 г., в която правото на правосъдие е безусловно и според която възприетите ограничителни критерии са противоконституционни, явяващи се дискриминационни, както и поради изложените в т. 2 от настоящото изложение причини, считам, че чл. 280 ГПК е противоконституционен в своята цялост; пето, любопитна е обратната зависимост между конституционната уредба на правата на гражданите и законовата уредба на правото на правосъдие – колкото по-съвършена става конституционната закрила на правата на гражданите, толкова повече ограничения поставя текущият законодател пред упражняването на правото на правосъдие в частта му касационно обжалване. Решението по отношение на достъпа до касационно производство, което най-много съответства на сегашната конституционна уредба, изглежда е възприетото с първия ни процесуален закон – Закона за гражданското съдопроизводство от 1891 г.

Сравнителноправен преглед

Не е изключено някой да направи възражението, че и в други държави се допуска ограничаването на достъпа до касационната инстанция на базата на различни критерии, може би най-разпространеният от които е цената на иска. Само че това възражение само по себе си е неправилно, тъй като не държи сметка за една важна особеност, а именно, че правото на правосъдие намира на първо място уредбата си в конституцията на съответната страна, а чак след това бива доразвито в нормативни актове, приети от текущия законодател. От тази гледна точка могат да се наблюдават три групи държави: първата, в която правото на правосъдие изобщо не е уредено на конституционно ниво; втората, в която правото на правосъдие е конституционноустановено, но не е безусловно и неотменимо; третата, в която това право е конституционноустановено (основно), безусловно и неотменимо. За примери на държави, които да бъдат разпределени в посочените групи, ще използвам някои от осемнадесетте държави, които бяха разгледани в поредицата статии, посветени на държавните такси, събирани от съдилищата. Към първата група (липса на конституционна уредба на правото на правосъдие) се отнасят: Федерална република Германия, Република Франция, Република Австрия, Кралство Дания, Кралство Швеция; към втората (правото на правосъдие е предвидено в основния закон, но е допустимо ограничаването му): Република Италия, Република Португалия, Република Литва; към третата група (правото на правосъдие е основно, безусловно и неотменимо) спадат: Кралство Испания, Кралство Норвегия, Руската Федерация, Република Беларус, Република Украйна, Република Естония, Република Латвия. Всъщност относими към настоящото изследване не са и трите групи държави, а само онази от тях, в която конституционната уредба на правото на правосъдие е сходна или идентична (в зависимост от конкретната държава) с тази у нас. Тъй като в Конституцията на Република България това право е основно, безусловно и неотменимо, включително в частта си касационно обжалване, то сравнение може да се направи само със страните, принадлежащи към третата група. Еднаквата или сходна конституционна основа, предполага еднакви или сходни законодателни решения, тъй като става дума за детайлна уредба (съдържаща се в текущото законодателство) на основно право (прогласено в основния закон).

В Гражданския процесуален кодекс на Руската Федерация (РФ) уредбата на касационното производство се съдържа в Глава 41, членове 376-391, като никъде не се поставят ограничения, свързани с цена на иска или вид на делото, нито пък с ролята на Касационния съд за уеднаквяване на съдебната практика и следене за точното и еднакво прилагане на закона. С други думи, правото на правосъдие в частта му касационно обжалване не е ограничено или поставено под условие на законово ниво. Не по-различна е нормативната уредба в Гражданския процесуален кодекс на Република Беларус, в чийто чл. 399, озаглавен „Право на касационно обжалване (протестиране) на невлязло в законна сила съдебно решение“, не се съдържат никакви ограничения по отношение на правото на правосъдие пред касационната инстанция. Условия за упражняването на това право не са предвидени и в следващите членове, уреждащи касационното производство в ГПК на Беларус. Уредбата на касационното производство в Република Украйна се съдържа в Раздел пети, Глава втора, чл. 323-352 от Гражданския процесуален кодекс. Както при разглеждането на нормативната уредба на РФ и на Беларус, отнасяща се до касационното производство, така и в украинския ГПК, законодателят не е поставил никакви ограничения пред упражняването на правото на правосъдие пред касационната инстанция.

В Гражданския процесуален кодекс на Република Естония, в който основно уредбата на касационното производство се съдържа в Част 13, Глава 66, чл. 668-694, не са предвидени никакви ограничения на правото на правосъдие в частта му касационно обжалване, макар че такова ограничение е било предвидено в чл. 654, ал. 2, съгласно който: „В решението се посочва, освен останалото, че касационна жалба може да бъде подадена до Върховния съд само чрез заклет адвокат освен ако друго е предвидено в закона.“ Тази разпоредба обаче е отменена със Закон за изменение и допълнение на ГПК, влязъл в сила на 01.01.2009 г., така че понастоящем не съществуват никакви условия или ограничения пред правото на касационно обжалване, и по-специално що се отнася до вид дело, материален интерес или противоречива съдебна практика. В Закона за гражданското съдопроизводство на Република Латвия уредбата на касационното производство се съдържа в Дял десети, Глава 56, Глава 57, Глава 58, чл. 450-477, като никъде не са предвидени каквито и да било ограничения, освен сроковете, разбира се, пред касационното обжалване като и тук, както и в уредбата в Република Естония, липсват посочените условия (вид дело, цена на иска, противоречива практика).

В Кралство Норвегия наистина в Закона за гражданското съдопроизводство не се съдържат условия за упражняване на правото на касационно правосъдие, но както стана ясно в статията, посветена на държавните такси, събирани от съдилищата в Скандинавия, таксата, която се дължи пред касационната инстанция е изключително висока – почти пет пъти по-висока от дължимата пред първата инстанция, което обстоятелство действа възпиращо по отношение на евентуалните касатори.

В Кралство Испания в чл. 477 от Закона за гражданското съдопроизводство действително са предвидени два критерия за допустимост на касационната жалба – цената на иска (обективен критерий) и преценката на съда (субективен критерий), но с оглед решение № 140 от 2016 г. на испанския Конституционен съд, с което той се произнася по въпроса за държавните такси, събирани от съдилищата, разширявайки максимално достъпа до правосъдие, не е изключено съществуването на настоящата редакция на чл. 477 да се дължи на обстоятелството, че Конституционният съд на Кралство Испания просто не е бил сезиран (а той, както и нашият, не може да се самосезира). Все пак Кралство Испания е по-скоро изключение от принципа, че когато правото на правосъдие е установено като безусловно на конституционно ниво, то недопустимо е текущият законодател да го ограничава и поставя под условие със свой акт.

Извод: като принцип може да се изведе и на базата на сравнителноправния анализ, че когато правото на правосъдие е установено на конституционно ниво като основно, безусловно и неотменимо право, то недопустимо е текущият законодател да поставя ограничения или условия пред неговото упражняване, което се отнася и до правото на касационно обжалване като част от правото на правосъдие.

Заключение

Правото на правосъдие включва в себе си и правото на касационно обжалване, тъй като последното се явява механизъм за проверката на неокончателния акт на въззивната инстанция, а с това и факултативен етап в гражданския процес, чиято основна цел е постановяването на законосъобразен и справедлив окончателен акт, с който да се даде защита на накърненото право и санкция срещу правонарушителя. На конституционно ниво правото на правосъдие е установено като основно, безусловно и неотменимо право, като тези характеристики се отнасят напълно и до правото на касационно обжалване. Поради това условията, които законодателят поставя пред упражняването на правото в чл. 280 и в чл. 284, ал. 2 ГПК, са противоконституционни. Нещо повече, някои от тях са и отявлено дискриминационни, поради което са противоконституционни и на това основание. Настоящото изследване е с правна насоченост и аргументи за целесъобразност, включващи натовареност на върховното съдилище (ВКС), правна грамотност при изготвянето на касационната жалба, спестяване на публични средства като се изключат от гледане пред ВКС някои категории дела, са ирелевантни. Тези „аргументи“ не могат да повлияят на разсъжденията в настоящата разработка, нито на изводите за противоконституционност на разгледаните решения, които законодателят е възприел в чл. 280 и в чл. 284, ал. 2 ГПК. Щом става дума за упражняването на конституционно право, при това формулирано като безусловно, целесъобразността няма място в нормативната уредба на текущото законодателство, когато противоречи на волята на конституционния законодател.