За цедирането на вземане на части с цел облагодетелстване с присъдени разноски по множество дела

 /публикувана в правния портал "Грамада" на 10.12.2018 г./


1. Въведение
Повод да напиша настоящата статия ми даде една порочна практика, споделена ми от друг колега адвокат, която накратко се състои в следното: адвокат води делото на свой клиент против голямо търговско дружество с множество клиенти (потребители на услугите, които дружеството предлага); адвокатът печели делото, в резултат на което дружеството е осъдено да заплати определена сума (в случая искът е отрицателен установителен, а диспозитивът е осъдителен само в частта за разноските – 300 лв. адвокатско възнаграждение съгласно минимума по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (по-нататък за краткост „Наредба № 1”), както и 50 лв. държавна такса); ищецът цедира вземането си на части на тридесет „кухи” дружества (такива, които нямат имущество, а единствената причина да съществуват е участието им в подобни схеми); всяко от дружествата сключва договор за правна защита и съдействие със същия този адвокат, който образува тридесет изпълнителни дела, като за всяко от тях на основание чл. 10, т. 1 и т. 2 от Наредба № 1 претендира адвокатско възнаграждение в размер на 350 лв. По този начин стигаме до абсурдната ситуация наместо адвокатът да получи общо 350 лв. за едно изпълнително дело, да прибере солидната сума от 10 500 лв. Разновидност на тази схема, както се оказа впоследствие, е цедиране на вземане, по отношение на което все още няма съдебно решение, ползващо се със сила на пресъдено нещо, но въпреки това вземането е в известна степен „сигурно”, т.е. искът за осъждане на насрещната страна с голяма степен на сигурност ще бъде уважен. Та прехвърля се (цедира се) на части това вземане на тридесетте кухи дружества, които сключват договор за правна защита и съдействие с адвокат. Общо размерът на вземането е под 1000 лв. Адвокатът като процесуален представител на тези дружества подава тридесет заявления за издаване на заповед за изпълнение, с които претендира общо разноски в заповедното производство в размер на 300 лв. (чл. 7, ал. 7 във връзка с чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1) за всяко облазувано заповедно производство, т.е. 9000 лв. на този етап (наместо 300 лв., ако договорите за цесия не бяха сключени). Ако дружеството-длъжник възрази, адвокатът образува тридесет искови производства, подавайки искови молби, с което претендира още 9000 лв., а ако се стигне и до обжалване, общата сума от възнагражденията, които може да получи след края на тридесетте производства пред въззивната инстанция възлиза на 27000 лв. (вместо скромните 900 лв., които би получил, ако тази схема не беше осъществена). Докато пишех тази статия друг колега се оплака, че адвокат, оказал безплатна правна помощ, на когото е присъдено възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв) е цедирал вземането си на едно или повече дружества (с които впоследствие сключва договор за правна защита и съдействие за събирането на цедираните вземания), за да може да получи и възнаграждение (едно или няколко) и по евентуалните изпълнителни дела. Най-общо можем да очертаем проблема по следния начин: договорът за цесия бива използван, за да може някой адвокат (и свързани с него лица, които участват в схемата), да се облагодетелства с присъдени разноски по множество дела, превратно защитавайки формално съществуващо субективно право на определено (подставено) лице. Целта на тази статия е да бъдат обсъдени възможните средства за защита срещу тази порочна практика и да се очертае работещо такова. Дори предложеното от мен решение да не е най-доброто, надявам се, че темата ще провокира дискусии, така че да се открие начин да се сложи край на тази петняща репутацията на българската адвокатура схема. Структурата на изложението ще бъде следната: първо, ще бъдат обсъдени някои често прилагани процесуални възражения (в рамките на висящ съдебен процес), както и техните слабости; второ, ще бъдат разгледани основанията за оспорване на самото материално правоотношение; трето, ще предложа и аргументирам евентуално решение на проблема; четвърто, ще завърша с кратко заключение.
2. Често срещани възражения и техните недостатъци
В настоящата точка от изложението ще се спра на някои често срещани възражения, които се повдигат в производството, образувано от цесионера за осъждане на длъжника да заплати частта, която е била цедирана (и разбира се сторените по делото разноски, основната част от които са за адвокатско възнаграждение). Ще коментирам слабостите на тези възражения такива, каквито са според мен, с което не желая да засегна чувството за професионална компетентност на нито един колега, а само да подсиля аргументацията при защитата срещу очертаната във въведението порочна практика. Ще започна с обсъждането на оспорванията, насочени към процесуалното правоотношение, а после ще премина към тези, с които бива атакувано материалното правоотношение.
2.1. Оспорвания, свързани със самото исково производство
В тази подточка ще се спра на възраженията, които се правят в рамките на висящия процес, но са насочени не към предмета на спора – вземането, а към съдържанието на процесуалното правоотношение. В гражданския процес, както е известно, отношения (процесуални) между страните няма. Там отношенията са между всяка една от страните (от една страна) и съда (от друга страна). В разглеждания случай ще обсъдя възраженията на длъжника (в качеството му на ответник в исковото производство), касаещи съдържанието на процесуалното правоотношение между ищеца и съда.
2.1.1. Чл. 57, ал. 2 от Конституцията на Република България (КРБ)
Разпоредбата на чл. 57, ал. 2 КРБ гласи следното: “Не се допуска злоупотреба с права, както и тяхното упражняване, ако то накърнява права или законни интереси на други.” Очевидно е, че съдържащата се в тази разпоредба правна норма няма пряк регулиращ ефект, макар и да е забранителна. Не е предвидена санкция за нарушаването ѝ. Причината е, че конституционната норма е основен правен принцип, а конкретизацията му се осъществява във всеки правен отрасъл съобразно спецификата на субективните права, която предопределя и санкцията за нарушаването му. Затова и в нормата, съдържаща се в разпоредбата на чл. 57, ал. 2 КРБ, не е посочено нито кой не следва да допусне злоупотребата с права, нито с кои права не следва да се злоупотребява, нито какво е „злоупотреба с права”. Подразбира се, че правилото е насочено към държавните органи, а злоупотребата представлява упражняването на субективно право с цел, различна от онази, за която то е създадено и предоставено на своя титуляр, т.е. не обслужва интереса на носителя си, с оглед на който правото съществува. Така например в облигационното право кредиторът има на разположение иска по чл. 135 ЗЗД (конститутивният Павлов иск). Съгласно разпоредбата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД: „Кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо него действията, с които длъжникът го уврежда, ако длъжникът при извършването им е знаел за увреждането.” Когато длъжникът е упражнил свое право, извършвайки определено действие във вреда на кредитора си, знаейки, че упражняването на правото му уврежда чуждо такова, законът дава на увредения средство за защита – конститутивен иск. Същевременно, тъй като действията на длъжника накърняват само правната сфера на кредитора, то правните последици от този иск се ограничават само до правната сфера на кредитора. Така се постига баланс между конкретизацията на забраната по чл. 57, ал. 2 КРБ и интересите на длъжника. Интересът на кредитора наистина е предпочетен, но това е така, тъй като той вече има едно притезателно право спрямо длъжника си и трябва да бъде гарантиран, че задължението на последния ще бъде изпълнено. Същевременно санкцията спрямо длъжника не е твърде строга – отчетен е и неговият интерес от действията му, които не могат да бъдат противопоставени единствено на лицето, което увреждат. Няма да се спирам по-подробно върху Павловия иск (и съответно да разглеждам останалите алинеи на чл. 135 ЗЗД), тъй като не това е предметът на настоящата разработка. Само ще спомена като друг пример за конкретизация на общия принцип, предвиден в чл. 57, ал. 2 КРБ, в отделен правен отрасъл конститутивния иск по чл. 33, ал. 2 от Закона за собствеността (ЗС). Важното е, че позоваването на чл. 57, ал. 2 КРБ в исковия процес като възражение срещу присъждането на разноски на насрещната страна, тъй като тя е недобросъвестна, е юридически неиздържано. Доколкото се касае за общ принцип, необходимо е да се потърси неговата конкретизация в правния отрасъл, в който се твърди, че намира приложение. Тъй като се иска от съда да го приложи, а правилата за присъждане на разноските са формулирани като императивни норми, насочени отново към съда (чл. 78 ГПК), то очевидно търсенето на конкретно приложение на този принцип трябва да бъде насочено към правилата, уреждащи гражданския процес, т.е. към нормативния акт, съдържащ преимуществено тези правила, а именно – Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
2.1.2. Чл. 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК)
Конкретизацията на принципа, съдържащ се в разпоредбата на чл. 57, ал. 2 КРБ, по отношение на гражданския процес се съдържа в чл. 3 ГПК. Точният текст на разпоредбата е следният: „Участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Те са длъжни да изнасят пред съда само истината.” Съдържащото се правило за поведение може да бъде преформулирано по следния начин: ако участващите в съдебните производства лица и техните представители (субектите на правилото) не упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави (хипотеза), то те носят отговорност за вреди (санкция). Следователно санкцията, която е предвидена в процесуалния закон за превратното упражняване на процесуални права, не е отказът от страна на съда да зачете предвидените в процесуалния закон последици от упражняването им (тъй като не съществува такова правило за поведение, насочено към съда), а е възможността да бъде ангажирана имуществената отговорност на злоупотребилата с права страна, но (доколкото не съществува правна възможност това да стане в същия съдебен процес) в нов съдебен процес. Макар и да считам, че не буди съмнение, все пак ще припомня, че злоупотреба с процесуално право може да има само когато процесуалното действие е редовно извършено, защото иначе няма да породи правни последици изобщо (всъщност няма да ги породи, ако след указанията на съда за отстраняване на нередовността, тези указания не бъдат изпълнени – чл. 101, ал. 3 ГПК). А що се отнася до връзката между (субективно) процесуално право и процесуално действие, второто е средството за осъществяване на първото, като и двете са формулирани (съдържанието на правото и формата на действието, вкл. и правнотехническото средство, в което трябва да е обективирано волеизявлението) изрично в закона. От гледна точка на предмета на настоящата статия, позоваването на чл. 3 ГПК не върши никаква работа на страната, срещу която се упражнява правото на разноски. Всъщност това право (на разноски) възниква като законна последица в зависимост от изхода на делото. Съдът е лишен от възможността да извърши преценка дали да присъди или не разноските на страната, която с окончателния му акт е получила защита. Насрещната страна понася санкция, част от която е и задължението да заплати разноските по процеса, който със своите правни твърдения е предизвикала. Считам, че образуването на множество дела, единствено с цел облагодетелстване с присъждането на разноски по всяко от тях, е недобросъвестно упражняване на правото на иск, което макар и да съществува и да е надлежно упражнено (при наличието на процесуалните предпоставки и във формата и със съдържанието на съответното правнотехническо средство (искова молба, жалба и т.н.), предвидено в процесуалния закон), следва да бъде санкционирано съгласно правилото на чл. 3 ГПК. Тъй като това обаче може да стане единствено в последващ съдебен процес, в който осъдената на разноски страна ще предяви осъдителен иск за възстановяване на заплатените от нея разноски (тъй като отговорността е за вреди, а такива трябва да са настъпили, за да се търси обезщетяването на ищеца), а в този процес ще трябва да се доказва недобросъвестност (тук не сме изправени пред непозволено увреждане по смисъла на чл. 45, ал. 1 ЗЗД и вината не се предполага съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД), то явни са недостатъците на този подход: първо, нов съдебен процес; второ, за образуването на делото ще следва да бъде заплатена държавна такса; трето, ищецът ще трябва да доказва недобросъвестност при упражняването на процесуално право, което може се превърне в значително затруднение, ако изложената във въведението на настоящата статия фактическа обстановка се усложни достатъчно (примерно различни процесуални представители на всяко от „кухите дружества”). Считам, че предявяването на иск по чл. 3 ГПК е мислим вариант за последващо ангажиране на отговорността на страната, която се е облагодетелствала с разноските по делото, но е скъп, бавен и несигурен. А в рамките на същия процес, т.е. на този, който е образуван по иск на недобросъвестната страна и от който тя цели да получи разноски, възражението за неприсъждане на разноски на основание чл. 3 ГПК е неприложимо.
2.1.3. Извод: в рамките на исковото производство, образувано по искова молба на цесионера чрез процесуалния му представител, чиято крайна цел (на производството) е облагодетелстване с присъдени разноски по множество дела, възраженията по чл. 57, ал. 2 КРБ и чл. 3 ГПК са неотносими и следва да бъдат оставени от съда без уважение.
2.2. Оспорване на самото материално правоотношение – договорът за цесия
Както видяхме в предходната част от изложението, възраженията срещу процесуалното правоотношение между недобросъвестната страна и съда са неефективно решение на проблема със защитата срещу предявения иск. Тъй като в рамките на същото производство процесуалното правоотношение не може да бъде атакувано на основание злоупотреба с процесуално право и съдът е обвързан да присъди разноски според императивните правила на чл. 78 ГПК, то вниманието ни следва да се насочи към оспорване по същество – на самото материално правоотношение. Ефикасната защита е тази, при която с окончателния си съдебен акт съдът ще отхвърли иска на недобросъвестната страна като неоснователен и ще възложи разноските в нейна тежест съгласно правилата, съдържащи се в чл. 78 ГПК. Поставя се въпросът на какво основание съдът ще остави иска без уважение? Още на този етап ще отбележа, че оспорването не следва да е насочено (или поне не единствено) срещу съществуването на задължение на ответника към цедента. Разбира се, длъжникът може да оспори самото задължение, но когато е налице описаната във въведението схема, обикновено вземането почти със сигурност съществува. Всъщност ключовото материално правоотношение, от което произтича възможността длъжникът да бъде натоварен с разноските по множество дела е договорът за цесия. Ако този договор не съществуваше, то и първоначално съществуващото вземане нямаше да е раздробено на частичните вземания, за всяко от които се води отделно дело. Следователно правата и законните интереси на длъжника биха били защитени в максимална степен, ако се установи, че договорът за цесия не е породил правните си последици. В този случай цесионерът няма да има активна процесуална легитимация, а носител на цялото първоначално вземане ще бъде цедентът. Тъй като длъжникът не е страна по договора за цесия, то и исковете за унищожаването на този договор са недопустими, тъй като съгласно чл. 32, ал. 1 ЗЗД: „Унищожение може да иска само страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта.” Следователно лице, което не е страна по договора за цесия, не може да иска неговото унищожение. Затова пък няма пречка да се иска прогласяването на нищожността на договора за цесия, тъй като тя има действие спрямо всички и е налице правен интерес за ответника да установи, че правоотношението, от което произтича правната последица „прехвърляне на част от първоначалното вземане”, не съществува. Съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК: „Всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е нарушено, или за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това.” Интересът на ответника е очевиден – ако договорът бъде обявен за нищожен, то претенцията на ищеца би била неоснователна. Между страните съществува правен спор относно активната процесуална легитимация на ищеца и за всяка от страните е налице правен интерес от установяването на действителното правно положение между тях, като за това изясняване предварително следва да се даде отговор на въпроса дали цесионното правоотношение съществува или не. Този въпрос е преюдициален по отношение на въпроса за съществуването или несъществуването на вземането, тъй като ако предявилият иска не е процесуално легитимиран за това, то той няма да има правото да претендира вземането. Интересен е и въпросът дали ответникът следва да възрази в отговора на исковата си молба за нищожност на договора за цесия или трябва да предяви инцидентен установителен иск по чл. 212 ГПК. Считам, че второто решение е по-добро, защото само така ответникът може да се ползва от силата на пресъдено нещо на съдебното решение по въпроса за съществуването на цесионното правоотношение. Това решение може да се ползва и по други дела, т.е. защитата на ответника предоставена му в рамките на този процес, може да послужи за отблъскване на неоснователните претенции на насрещната страна и по други дела. При липсата на инцидентен установителен иск съдът ще се произнесе по възражението в мотивите си, които не обвързват никого (освен третото лице-помагач на основание чл. 223, ал. 2 ГПК, но с оглед разглежданата тема това е без значение). Инцидентният установителен иск е допустим, тъй като от уважаването му зависи изцяло или отчасти изходът на делото. Полезни са и разсъжденията на ВКС, изложени в мотивите към т. 7 а. от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1 / 2013 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК, в които четем: „С инцидентния установителен иск се цели да се установи със сила на пресъдено нещо съществуването или несъществуването на преюдициално правоотношение, от което зависи правилното разрешаване на обусловеното спорно право – предмет на главния или насрещния иск. С него се променя предметът на делото като наред с обусловеното право – предмет на първоначалния или насрещния иск се добавя обуславящото правоотношение и така се постига последващо кумулативно обективно съединяване на искове. Определението, с което е отказано приемането за съвместно разглеждане на инцидентния установителен иск, не прегражда правото на страната да установи спорното правоотношение в отделен процес. Страните не се лишават от право на защита за разрешаването на спора по инцидентния установителен иск, а само от процесуалната възможност това да се осъществи със сила на пресъдено нещо в образуваното исково производство по главния иск. Неприемането на инцидентния установителен иск за съвместно разглеждане не би се отразило върху правилността на решението, тъй като съдът дължи произнасяне по преюдициалното правоотношение в мотивите на съдебния акт, а разрешението по съществото на преюдициалното правоотношение се проверява заедно с правилността на решението по главния иск. Решението по главния иск обаче не формира сила на пресъдено нещо по преюдицилното правоотношение и не съществува пречка преюдициалното правоотношение да бъде предявено с нов иск в отделно производство. Ако инцидентният установителен иск се предяви по общия ред преди изтичане на срока по чл. 212 ГПК, съответно по чл. 372, ал. 2 ГПК или чл. 373, ал. 2 ГПК, то преюдициалният му характер е основание за спиране на производството по обусловения иск по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.” След обсъждането на насочеността на защитата и формата, която тя трябва да приеме по този тип дела, ще се спра на основанията, от които произтича нищожността на договора за цесия – онези, които обичайно биват посочвани, и онова основание, което считам, че е по-подходящо от останалите.
2.2.1. Чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) – противоречие със закона или заобикаляне на закона
Разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 2 ЗЗД гласи следното: „Нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят…” Доколкото в случая се иска прогласяването на нищожността на договор за цесия, то именно в него следва да се търси порок, който да води до пряко или косвено противоречие със закона. По силата на сключения договор за цесия кредиторът (цедент) прехвърля едно свое вземане възмездно или безвъзмездно на едно трето лице (цесионер) като форма за действителност на сделката не се изисква. Посоченото в чл. 99, ал. 1 ЗЗД ограничение по отношение на прехвърлянето: „освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това” не се отнася до противоречието със закона или неговото заобикаляне като основания за нищожност на цесионния договор, а до основанието по чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД – невъзможен предмет. Скромната уредба на цесията (чл. 99 и чл. 100 ЗЗД) не дава достатъчно стабилна основа, за да се твърди нарушаване на закона, каквото представлява противоречието. Както правилно се посочва в мотивите към Решение № 33 от 02.07.2015 г. по гр. д. № 3903 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение: „За наличието на основание за нищожност поради противоречие със закона е без значение дали страните са нарушили закона, защото не го познават, или са действали съзнателно, т.е. субективното отношение на страните към нарушението е ирелевантно – достатъчно е обективно противоречие на договора или отделни негови клаузи с конкретна правна норма.” А в мотивите към Решение № 33 от 02.07.2015 г. по гр. д. № 3903 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение, четем: „Съгласно чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД договорите, сключени в противоречие със закона, са нищожни. Това основание е осъществено, когато договорът противоречи на императивна правна норма, а императивните правни норми са установени в обществен интерес.” Именно извършването на правни действия (в това число и сключване на правни сделки), които са в противоречие с изрични императивни правни норми, е основанието за нищожност на договора. Що се отнася до заобикалянето на закона, то ще е налице, когато самата сделка не противоречи на закона, но последиците ѝ му противоречат (при това на императивни правни норми, тъй като те охраняват обществения интерес). Неправилно някои колеги твърдят, че липсата на писмено потвърждение за извършеното прехвърляне от страна на стария кредитор до новия кредитор (чл. 99, ал. 3 ЗЗД) било противоречие със закона, поради което договорът за цесия бил нищожен. Първо, тази правна норма не е императивна, тъй като не защитава обществен интерес. Второ, потвърждението е действие, което следва вече сключения договор за прехвърляне на вземането и не е част от фактическия състав на сключването му. Трето, потвърждението има значение само за отношението между страните по договора за цесия, но не касае длъжника. Същото правно значение има и разписката, която кредиторът издава на длъжника си при погасяване на парично задължение от страна на последния – писменият документ може да бъде използван от получилото го лице като доказателство за осъщественото правно действие. Четвърто, писменото извършване на потвърждението не се съобщава изобщо на длъжника, което е още един аргумент в полза на твърдението, че то касае само отношенията между цедента и цесионера. Пето, такова потвърждение може да бъде изготвено във всяко положение на делото и да бъде представено със задна дата, а е и много вероятно това да се случи, имайки предвид, че и цедентът, и цесионерът участват в порочната практика, описана във въведението на настоящата статия. Може да се направи междинният извод, че пред съда трябва да се наведат доводи за такова основание за нищожност, което е обективно ясно и не зависи от възможните последващи действия на цедента и цесионера, които могат да „създадат” доказателства с оглед на процеса. Поради всичко гореизложено считам, че обикновено при прилагането на описаната вече порочна практика договорът за цесия няма да бъде нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 или 2 ЗЗД.
2.2.2. Чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. последно от ЗЗД – привидност
Друго основание за нищожност на договора за цесия, което колеги изтъкват по сходни дела е чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. последно ЗЗД: „Нищожни са и договорите, които …, както и привидните договори.” За да бъде един договор, включително и договорът за цесия, привиден, то страните трябва по взаимно съгласие да изключат настъпването на правните последици, предвидени в закона или в договора, но за трети лица да се създаде убеждението, че тези правни последици са настъпили. В изложената във въведението порочна практика ключов елемент е прехвърлянето на вземането, т.е. договорът за цесия трябва да породи правните си последици – това целят и двете страни по него. В противен случай няма как да са налице множество титуляри (или поне титуляр), различни (различен) от първоначалния носител на правото. Именно множеството нови титуляри („кухите” дружества) са предпоставка за предявяването на множеството искове. Ако вземането не е преминало в техния патримониум, то исковете им не биха били уважени. Така че в разглеждания случай и цедентът, и цесионерът желаят настъпването на правните последици от договора за цесия и за никаква привидност и дума не може да става. Въпросът дали се преследва и някаква по-далечна допълнителна цел е без значение при преценката дали е налице привидност или не. След като страните целят правните последици, които са характерни за даден вид сделка, щом желаят настъпването им, то привидност няма.
2.2.3. За другите основания по чл. 26, ал. 2 ЗЗД
На първо място, възражението за невъзможен предмет може да бъде повдигнато само ако вземането не съществува, тъй като именно то е предмет на договора за цесия. Но освен да не съществува към момента на сключването на прехвърлителната сделка (цесията), то това вземане трябва да не може да възникне (примерно поради правна забрана), да не може да бъде прехвърлено поради своето естество или поради забранителна правна норма или да не може да бъде индивидуализирано като бъдещо вземане. Считам, че не е нищожна сделка с предмет бъдещо вземане, но трябва да се прави разлика между бъдещо вземане и правни очаквания. Бъдещото вземане трябва да е ликвидно, т.е. определено по основание и размер, но все още да не е изискуемо. При него са ясни страните, правопораждащият юридически факт (или фактически състав), размерът и падежът, на който вземането ще стане изискуемо. С други думи, ако страните договорят прехвърлянето на вземане, чиято изискуемост е поставена в зависимост от влизането в сила на съдебно решение, то договорът за цесия няма да бъде нищожен поради невъзможен предмет. Обратното, ако бъде прехвърлена само хипотетичната възможност да възникне едно право (т.е. неопределено правно очакване), сделката ще е нищожна поради невъзможен предмет, тъй като няма да е налице индивидуализирано вземане. Формулировка като: „С настоящия договор за цесия А прехвърля на Б всички свои бъдещи вземания срещу В…” води до заключението, че договорът е нищожен поради невъзможен предмет. Това е така, защото А не прехвърля на Б със съответния договор никакви вземания, а възможността Б да стане титуляр на вземане срещу В, ако такова изобщо възникне. Вземането може да възникне, но може и да не възникне. Така на договора за цесия се придава и алеаторен характер, който е в противоречие с нормите, съдържащи се в разпоредбите на чл. 99 ЗЗД. Интересен е и въпросът как цедентът ще уведоми длъжника за такова прехвърляне. След като вземане няма и не се знае дали ще възникне, на какво основание и в какъв размер, то няма и как длъжникът да бъде обвързан от бланкетното уведомяване, че всички вземания на кредитора му, които възникнат в бъдеще ще преминават по силата на частното правоприемство, възникнало от договора за цесия, върху цесионера. Като вземем предвид, че някои от тези вземания могат да бъдат и непрехвърлими по естеството си или поради изрична законова забрана, ще установим, че бланкетното прехвърляне е нищожно, тъй като не отчита това обстоятелство. Прехвърленото вземане може да бъде бъдещо или условно, но трябва да бъде индивидуализирано по страни, основание и размер, а също така прехвърлянето му да не е забранено от закона или да е невъзможно поради естеството на вземането, защото в противен случай договорът за цесия ще бъде нищожен поради невъзможен предмет.
На второ място, липсата на съгласие като основание за нищожност на договора за цесия е хипотеза, която също е слабо вероятна с оглед разглежданата порочна практика. Мислимо е да е налице, когато цедентът всъщност не знае за цесията, а очертаната във въведението схема бива реализирана от процесуалния му представител без знанието на първия, но така се стига до разглеждането и на някои наказателноправни аспекти по чл. 309, ал. 1 НК: „Който сам или чрез другиго състави неистински частен документ или преправи съдържанието на частен документ и го употреби, за да докаже, че съществува или не съществува или че е прекратено или изменено някое право или задължение, или някое правно отношение, се наказва за подправка на документ с лишаване от свобода до две години.” Очевидно е, че липсата на съгласие може да бъде само на цедента, тъй като в очертаната порочна практика цесионерът винаги е основното действащо лице. Разбира се, не е излишно да се посочи и това основание за нищожност на договора за цесия, макар че е слабо вероятно да бъде уважено. Доколкото не е задължително договорът за цесия да бъде в писмена форма, то цедентът ще трябва да потвърди, че в действителност е изразил волята си да прехвърли вземането на цесионера, т.е. доказателствената тежест, че е налице съгласие за прехвърлянето, ще бъде възложена върху ищцовата страна, което е предимство за ответника. Не коментирам съобщаването на длъжника от страна на предишния кредитор (цедента) на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД, тъй като обикновено се представя пълномощно, по силата на което цесионерът може да извърши от името и за сметка на цедента уведомяването и съдебната практика приема, че исковата молба може да изпълни тази функция (на съобщението за цесията). Все пак длъжникът, ако не е бил уведомен, може да повдигне и това възражение (че не е бил уведомен от цедента за прехвърлянето на вземането).
На трето място, доколкото няма предвидена от закона форма, възражението за липса на форма би било неоснователно, поради което е безсмислено да бъде повдигано и да се иска обявяване на нищожност въз основа на него.
На четвърто място, поставя се въпросът за основанието на договора за цесия. Тъй като чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД въвежда оборимата презумпция за съществуването на основание, то върху ответника пада и тежестта да докаже, че такова не е налице. Както правилно се посочва в мотивите към Решение № 37 от 28.02.2017 г. по т. д. № 50235 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение: „С договора за цесия кредиторът на едно вземане го прехвърля на друго лице. За действителността на договора е без значение, какво е основанието (причината) на договора. Законът урежда специфични последици, ако прехвърлянето е възмездно, като в този случай цедентът отговаря за съществуването на вземането по време на прехвърлянето.” По принцип при възмездните договори за цесия основанието е очевидно, тъй като има насрещна престация. При безвъзмездните основанието може да бъде всякакво, т.е. може дори да бъде формулирано от цедента и цесионера с оглед на процеса. Доказването на липсата на основание е много трудно. Тук следва да направя едно уточнение. Разглежданата по-горе порочна практика очевидно разкрива и друго „основание”, което излиза извън очевидното, т.е. „основанието” няма да бъде предхождащо правоотношение или еквивалентно разместване на блага, а облагодетелстване от разноските по множество дела. Но за да е налице основание, то не е от значение дали страните имат и някаква по-далечна цел, а дали съществува причина, която да мотивира всяка от тях да сключи договора за цесия. Без значение дали договорът е възмезден или безвъзмезден, основанието ще се предполага, трудно ще бъде установена липсата му, а по-далечната цел, която е и причината за написването на настоящата статия, е неотносима към нищожността на договора поради липса на основание.
2.2.4. Извод: ефективното средство за защита на ответника срещу очертаната във въведението порочна практика е искането му, отправено до съда под формата на инцидентен установителен иск или възражение, за обявяване на нищожността на договора за цесия. От предвидените в чл. 26, ал. 1 и 2 ЗЗД основание за нищожност обаче противоречието или заобикалянето на закона, липсата на форма, липсата на основание, както и привидността са почти неприложими, а липсата на съгласие е слабо вероятна (макар че като резервно възражение считам, че не е лошо да бъде посочена), както е слабо вероятно и да бъде уважено възражението за невъзможен предмет (при бланкетно прехвърляне на бъдещи вземания би било приложимо).
3. Решението – чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – накърняване на добрите нрави
Същевременно за да напиша тази статия, очевидно считам, че практиката на частично прехвърляне на вземания с цел последващо облагодетелстване с разноските по множество дела е порочна. Явно не съм само аз след като колеги се оплакват от този проблем. Именно преследваната по-далечна цел със сключването на договора за цесия накърнява чувството ни за справедливост и ни води до извода, че правото бива използвано превратно – не за защита на права и законни интереси, а за облагодетелстване за сметка на другиго. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД: „Нищожни са договорите…, както и договорите, които накърняват добрите нрави…” Както е посочено в мотивите към Определение № 1133 от 17.09.2009 г. по гр.д. № 970/ 2009 г. на Върховен касационен съд: „Добрите нрави са установени в обществен интерес, социално възприети етични правила и норми. Те са израз на вътрешната потребност на човека от справедливост и почтеност в частните и публични взаимоотношения, преобладават в обществения възглед и се ценят и утвърждават в обществото като цивилизационен белег на определен етап от развитието му.” Също така в мотивите към Решение № 74 от 21.06.2011 г. по гр. д. № 541/2010 г. на Върховен касационен съд четем: „По посочения въпрос е налице формирана практика по чл. 290 ГПК, опредметена в решение № 4/25.02.2009 г. по гр.д. № 395/2008 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о. В цитираното решение е прието, че по силата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Прието е, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може да не е законодателно изрично формулиран, но спазването е проведено чрез създаването на други разпоредби, част от действащото право. Като такива са посочени принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяване на несправедливото облагодетелстване. Досежно волята на законодателя е прието, че последният е придал правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед защитата на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретния правен субект.” Също така в мотивите към Определение № 165 от 16.03.2009 г. по търг. д. № 717/2008 г. на Върховен касационен съд е формулирано общото правило: „Съгласно чл. 26, ал. 1, пр. трето ЗЗД нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави, защото са нарушени принципите на справедливост, на добросъвестност, на морала в гражданските и търговските отношения, а целта е предотвратяване на несправедливо облагодетелстване.” Напълно съм съгласен с гореизложените съображения на ВКС, изложени в мотивите към цитираните съдебни актове. Не само съдържанието на сделката е от значение за осъществяване на преценката дали договорът за цесия е нищожен, но и целта, която се преследва със сключването му, била тя непосредствена или по-далечна. Когато от обстоятелствата по делото може да се направи обоснован извод, че договорът за цесия преследва цел, която нарушава принципите на справедливостта, на добросъвестността, на морала в гражданските и търговските отношения, а целта е несправедливо облагодетелстване, то съдът следва да прогласи нищожността на договора за цесия и да остави иска без уважение, препятствайки по този начин постигането на целта, с оглед на която е създадена и осъществявана порочната практика. Необходим е цялостен анализ на договорите за цесия. Ответникът следва да посочи всички частични цедирания на вземането, което цедентът е имал срещу него, както и образуването на съдебни дела за всяка част от вземането. Доколкото липсва икономическа, правна, а и житейска логика едно вземане да бъде „раздробено” на голям брой по-малки такива, прехвърлени на трети лица, за които вземания са образувани искови производства, по всяко от които се претендират разноски за адвокатско възнаграждение, то може да се направи обоснован извод, че целта, с която е сключен всеки от договорите за цесия е в крайна сметка несправедливо облагодетелстване, с което тези договори накърняват добрите нрави. Това основание може да бъде изтъкнато, както във висящ исков процес, така също и да бъде успешно използвано, когато цесиите са извършени след приключването на исковото производство с влязло в сила съдебно решение и преди образуването на множество изпълнителни дела. Защитата на длъжника в този случай минава през предявяването на иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, тъй като договорът за цесия е нов факт, настъпил след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. При уважаване на иска ще бъде установено, че взискателят не е имал правото да иска образуването на изпълнително дело, тъй като не му е било прехвърлено вземането, за чието събиране е образувано делото. Поради тази причина на основание чл. 433, ал. 1, т. 7 ГПК изпълнителното производство ще бъде прекратено. Считам, че основанието за нищожност на договорите за цесия „противоречие с добрите нрави”, въведено с възражение или с установителен иск (включително, а може би и най-вече, и инцидентен) е най-подходящото с оглед защитата на ответника или длъжника, т.е. лицето, срещу което е насочена порочната практика на цедирането на вземане на части с цел облагодетелстване с присъдени разноски по множество дела.
4. Заключение
В настоящата статия беше разгледана една конкретна порочна практика, която съществува в няколко разновидности. Бяха очертани някои възможни възражения, навеждани в съдебния процес, бяха посочени техните слабости, а накрая изложих своето виждане за най-ефективната (според мен) защита. Не твърдя, че изводите ми са безспорни, нито че съдилищата ще ги възприемат, а още по-малко, че който и да било трябва да се съобрази с тях. Но се надявам, че статията ми ще даде тласък на по-нататъшни дискусии относно най-добрата защита срещу практиките, накърняващи добрите нрави и използващи правото като „машина за пари”, а не съобразно предназначението му да бъде „изкуство на доброто и справедливото”.

Комментариев нет:

Отправить комментарий