Законът за адвокатурата – начин на (зло)употреба

 (Публикувана в електронната страница "Поглед.инфо" на 25.02.2019 г.)

 Повод да напиша настоящата статия ми даде съобщението, публикувано на електронната страница на Софийска адвокатска колегия (САК) на 21.02.2019 г., че Висшият адвокатски съвет е изготвил проект на Закон за изменение и допълнение на Закона за адвокатурата (ЗИД на ЗАдв). Към същото съобщение е приложен и текстът на проекта, като е посочено, че становищата по този проект могат да бъдат изпратени до  Висшия адвокатски съвет на обявените адреси (електронен или административен). Предпочетох да не изпращам становище, тъй като никъде не се посочва, че то ще бъде направено публично достояние, нито че изобщо ще бъде разгледано, а следователно нямам основание да смятам, че изпращайки го ще допринеса за публичната дискусия относно предлаганите изменения и допълнения. В края на краищата, усилията ми да изложа всички слабости на проекта могат да се увенчаят с простото натискане на бутона „Изтриване” от страна на онзи, който е натоварен с получаването и сортирането на електронната кореспонденция на Висшия адвокатски съвет. Във все още непубликуваната ми статия „По някои въпроси на Закона за адвокатурата: конституционосъобразност” съм изложил подробно вижданията си за противоконституционността на нормите, съдържащи се в някои от разпоредбите на ЗАдв, така че тук няма да повтарям вече написаното, но накратко ще изложа някои от изтъкнатите там аргументи (все пак статията още не е публикувана и читателят няма как да е запознат със съдържанието ѝ).

  

             На първо място, ще се спра на обстоятелството, че предлаганият проект за ЗИД на ЗАдв е изготвен от Висшия адвокатски съвет, но без да са проведени широки обсъждания на предлаганите промени в адвокатските среди. Съгласно чл. 118, ал. 1 ЗАдв: „Висшият адвокатски съвет се състои от петнадесет членове и десет резервни членове.” Дори и в полза на предложението да са гласували всички членове, включително и резервните, чийто глас е съвещателен, това прави общо 25 души адвокати. В страната има около 13 000 адвокати. Това означава, че предлаганият на вниманието на адвокатите проект е изготвен от 0,19% от българските адвокати. Освен това, макар и да е налице предложение за изпращане на становища до Висшия адвокатски съвет във връзка с предлагания проект, то никъде не се посочва, че те ще бъдат разгледани или обсъдени. В крайна сметка, решението относно окончателния вариант на проекта за ЗИД на ЗАдв, който ще бъде представен на лице, имащо законодателна инициатива, ще бъде на Висшия адвокатски съвет. Съгласно чл. 87, ал. 1 от Конституцията на Република България (КРБ): „Право на законодателна инициатива имат всеки народен представител и Министерският съвет.” Следователно или някой народен представител, или група народни представители, или Министерският съвет ще внесат проекта за ЗИД на ЗАдв. И най-вероятно ще се твърди, че този проект изхожда от адвокатурата, че тя го е предложила, че обслужва нейните интереси. Не считам, че 0,19% от адвокатите в страната са изразители на волята на „адвокатурата”. Без широк обществен дебат относно бъдещето на адвокатурата, в който всеки (адвокат, но и не само) да може да се запознае с доводите на всекиго другиго и да изрази подкрепата си или несъгласието си с тях, никакъв проект за ЗИД на ЗАдв няма да бъде легитимен и би било най-малкото подвеждащо (ако не и отявлено невярно) твърдението, че изхожда от българската адвокатура.

  

             На второ място, оставяйки настрана въпроса за нелегитимността на този проект за ЗИД на ЗАдв, поради липсата на обсъждания с широката адвокатска общност преди изготвянето му, ще разгледам и предложените изменения и допълнения по същество

             

             Първо, предлага се лицата, които отговарят на всички условия за придобиване на адвокатска правоспособност, но нямат три години юридически стаж (преди предлаганите изменения – две години юридически стаж), да стават младши адвокати (чл. 4, ал. 2 във връзка с чл. 4, ал. 1, т. 3 от проекта за ЗИД на ЗАдв). Неведнъж съм изразявал мнението си, че фигурата на младшия адвокат е дискриминационна и трябва да бъде изобщо премахната. Юридическият стаж е период от време, в който лицето е „работило на длъжност или упражнявало професия, за която се изискват юридическо образование и правоспособност” (§ 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби (ДР) на ЗАдв). Това обаче е един чисто формален критерий, който не свидетелства нито за юридическата подготовка, нито за знанията, нито за опита на лицето. Един юрисконсулт може никога да не е стъпвал в съдебна зала, да се е занимавал десет години с еднотипни казуси в рамките не просто на един правен клон, а на един правен институт, и накрая, след изтичането на три години (и полагане на изпит или на десет години без полагане на изпит), ще може да се впише като адвокат и за него няма да важат ограниченията, които ще важат за лице, което може да е работило като адвокатски сътрудник пет години, да е изключително добре подготвено теоретично и практически, но да няма необходимия юридически стаж. Критерият е неадекватен и поставя в неравностойно положение лица, които отговарят на всички останали условия за придобиване на адвокатска правоспособност. Освен това с проекта за ЗИД на ЗАдв (в чл. 20, ал. 6 ЗАдв) се въвеждат и допълнителни ограничения в правата на младшите адвокати като им се забранява и явяването по първоинстанционни дела пред административните съдилища. Т.е. хем ограниченията стават повече на брой, хем важат за по-дълъг период от време, отколкото досега (три вместо две години). С предлаганите изменения на практика се поставят в много по-неблагоприятно положение младшите адвокати в сравнение с адвокатите и при това въз основа на чисто формален критерий, като ограниченията нито обслужват легитимна цел, нито са пропорционални, нито са необходими в едно демократично общество.

  

             Второ, допълнително се разширяват ограниченията пред професионалната дейност, която адвокатът може да развива, паралелно с основната си адвокатска такава. По този начин още по-драстично бива ограничено правото на адвоката на свободна стопанска инициатива, закрепен в чл. 19, ал. 2 КРБ. Считам, че и сегашните ограничения, съдържащи се в чл. 5, ал. 2 ЗАдв са в по-голямата си част противоконституционни поради тази причина, а допълнителните такива, които биват предлагани, будят недоумение. Ограниченията нито преследват някаква легитимна цел, нито са пропорционални или необходими в едно демократично общество (както посочих за тези пред младшия адвокат). Те не са в състояние да предотвратят конфликт на интереси (ако това е била целта им), нито да гарантират, че адвокатът ще върши по-съвестно възложената му като такъв работа, наместо да „се отвлича по странични дейности”. Всъщност мерките не осигуряват по-качествени адвокатски услуги, а само лишават адвокатите от възможността да изкарват допълнителни доходи. Това решение е неоправдано, тъй като се застрашава икономическата и социалната сигурност на тези лица. Адвокатската професия е стопанска дейност, тъй като чрез нея адвокатът цели да получи доход, с който да подсигури препитанието на семейството си и на себе си. Същата тази дейност обаче е и рискова, тъй като зависи от фактори извън неговия контрол – намирането на клиенти. Да се отрече правото на адвоката да упражнява и друга стопанска или трудова дейност, която да бъде за него източник на доходи, означава да му се отрече право, което за други свободни професии не е ограничено. Считам, че повечето от ограниченията, съдържащи се в чл. 5, ал. 2 ЗАдв трябва да отпаднат (тъй като са противоконституционни).

  

             Трето, с чл. 6, ал. 3 ЗАдв са създадени още два режима за придобиване на адвокатска правоспособност, наред с предвиденото полагане на изпит. Нито един от тези режими не проверява правната подготвеност на кандидат-адвоката. Първият е вписване поради наличието на определен юридически стаж – предлага се да бъде десетгодишен, а вторият е вписване на хабилитирани научни работници по правни науки. Вече споменах за неадекватността на критерия „юридически стаж”, а що се отнася до хабилитираните научни работници по правни науки, разсъжденията са горе-долу същите. Тези лица също могат да са тесни специалисти само в една област, да нямат нито необходимите знания, нито умения за упражняване на професията, но ще станат адвокати без да полагат изпит. Считам, че наличието на три режима, само един от които реално проверява годността на кандидатите за упражняване на адвокатската професия, не е конституционосъобразно, тъй като се нарушават принципи като равенството и справедливостта. Считам, че съществуването на чл. 6, ал. 3 ЗАдв трябва да бъде прекратено (било чрез отмяната ѝ от законодателя, било чрез обявяването на противоконституционността ѝ от Конституционния съд).

  

             Четвърто, отписването на адвоката от адвокатската колегия при налагане на наказание по чл. 133, ал. 1, т. 4 и т. 5 ЗАдв – временно лишаване от право да упражнява адвокатска професия, както вече съм имал възможността да отбележа по други поводи, е ако не противоконституционно (поради нарушаване на принципите на свободната стопанска инициатива, на справедливостта и други), то най-малкото несправедливо и представлява непропорционална мярка, която компрометира съдържанието на наказанията по чл. 133, ал. 1, т. 4 и т. 5 ЗАдв, тъй като отписването е допълнителна санкция, която не е предвидена сред наказанията по чл. 133, ал. 1 ЗАдв. Щом лицето бива отписано, то това означава, че след изтичането на срока на наказанието, трябва да заплати отново и такса за вписването си, т.е. да претърпи допълнителни неблагоприятни имуществени последици, като в противен случай така нареченото „временно” лишаване от правото да упражнява адвокатска дейност, става перманентно. Иначе казано, след изтичането на срока на наказанието по чл. 133, ал. 1, т. 4 и т. 5 ЗАдв, се оказва, че лицето не е възстановено в правата си, т.е. наказанието към този момент е постоянно лишаване от правото да упражнява адвокатската професия (освен ако не предприеме допълнителни действия). С предлагания нов чл. 23а ЗАдв, се предвижда обаче не само заплащането на встъпителна вноска, за да бъде вписано отново лицето (което е било уж временно лишено от правото да упражнява професията си), но и задължението да доказва отново, че отговаря на всички условия за първоначално вписване (включително и наличието на нравствени и професионални качества), макар и да не са налице основания да се предполага, че тези условия са се променили. Ако адвокатът не извърши всички тези действия в тримесечен срок от изтичането на наказанието, то приемането и вписването става по общия ред, т.е. чрез повторно полагане и на изпит. Предложението за проект за ЗИД на ЗАдв, съдържащо се в чл. 23, ал. 3, предвижда и ново основание за отписване (т.е. за трайно лишаване на адвоката от правото му да упражнява адвокатската професия), а именно в тримесечен срок от отпадане на причината за временно преустановяване упражняването на адвокатската професия, адвокатът да не е заявил това обстоятелство пред адвокатския съвет. Новото правило е меко казано нелогично. Та нали именно адвокатът има интерес да заяви, че е отпаднала причината за временното преустановяване на упражняването на адвокатската професия, ако иска да възобнови упражняването ѝ? Кому е нужна тази допълнителна (тежка) санкция – перманентното лишаване от правото да упражнява професията си? Разликата е, че във втория случай ще му се наложи да плати една допълнителна такса – за повторно вписване, която иначе не би била събрана от него. От разгледаните разпоредби, касаещи отписването на адвоката, се остава с впечатлението, че се цели по-лесното лишаване на адвокатите от правото им да упражняват професията си, усложняването на процедурата за възстановяване на правата им и събиране на допълнителни такси.

  

             Пето, належащи и дискусионни въпроси в българската адвокатура като забраната за използване на посредници и забраната за реклама на адвокатската дейност (чл. 41 и чл. 42 ЗАдв), които са явни ограничения в свободната стопанска инициатива на лицето, изобщо не биват обсъдени и засегнати. Тъй като всяко лице може свободно да преценява не само каква стопанска дейност да осъществява, но и как (с какви средства) да я осъществява, то въпросът е дали тези ограничения са оправдани с оглед съществуването на чл. 19, ал. 2 КРБ или не, тъй като чрез тях нито се поставят равни възможности пред всички лица за упражняване на конституционно закрепеното им право на стопанска инициатива, нито могат да бъдат предотвратени злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция, нито пък се защитава потребителят, които са изрично посочените изключения от принципната свобода на стопанската инициатива. Считам, че тези забрани трябва да се обсъдят при изготвянето на проект за ЗИД на ЗАдв или на нов ЗАдв.

  

             Шесто, като изключим обстоятелството, че предлаганата нова т. 11 на чл. 132 ЗАдв съдържа текста на основната разпоредба (т.е. един и същи текст се съдържа два пъти в чл. 132 ЗАдв), то налице е по-сериозен проблем. Липсват законоустановени състави на дисциплинарни нарушения, заменени с бланкетното „неизпълнение на други задължения, предвидени в този закон, в Етичния кодекс на адвоката, в актовете на Висшия адвокатски съвет или в решенията на органите на адвокатската колегия.” Поради липсата на законоустановеност на нарушението, адвокатите няма как да знаят кое тяхно поведение е наказуемо. Също така решенията на органите на адвокатската колегия варират според колегията, което означава, че поведението на един адвокат ще бъде правомерно, а същото поведение на друг адвокат, вписан в друга колегия – ще бъде противоправно. Не може да се говори за равенство на адвокатите след като задълженията им са различни. Така се стига и до по-сериозния въпрос дали създаването на множество колегии в страната не представлява и създаване на множество адвокатури в противоречие с чл. 134 КРБ (на този въпрос ще се спра по-долу). Що се отнася до чл. 133, ал. 1 ЗАдв, той, както и преди, съдържа каталог от наказания, който бива изменен с проекта за ЗИД на ЗАдв като се поставя долен минимум на наказанието по чл. 133, ал. 1 т. 5 ЗАдв, а изменението в чл. 133, ал. 1, т. 3 ЗАдв не е съществено. Много по-сериозен е проблемът, че наказанията не са законоустановени (има списък на наказанията, но липсва връзката между конкретно нарушение и конкретно наказание). За всяко дисциплинарно нарушение (както вече посочих съставите им може да не са законоустановени) може да бъде наложено всяко дисциплинарно наказание (от порицание до лишаване от правото да се упражнява адвокатската професия) или комбинация от такива наказания. Вярно е, че чл. 133, ал. 3 ЗАдв съдържа критерии за определянето на наказанието, но това не е достатъчно, тъй като това е едно поведение post factum (определянето на наказанието от дисциплинарния орган), след извършването на твърдяното нарушение, а преди това извършителят не е знаел и не е могъл да знае какво наказание го грози. Компрометира се превантивният ефект на предвидените наказания по отношение на евентуалните бъдещи извършители на дисциплинарни нарушения. Необходимо е да се усъвършенства уредбата на дисциплинарната отговорност като се предвидят състави на дисциплинарните нарушения и конкретни наказания, определени по вид и определяеми по размер, за всяко нарушение. Понастоящем не може да се говори за законоустановеност нито на нарушението, нито на наказанието, а с това – и за каквато и да било правна сигурност.

  

             Седмо, може би най-същественият въпрос, който не е засегнат в проекта за ЗИД на ЗАдв и по-скоро би бил предмет на уредба в нов ЗАдв, е този за структурата на адвокатурата. Със създаването на множество адвокатски колегии със свои органи (всеки от които със своите правомощия) се създават сериозни различия между правата на лицата, упражняващи адвокатската професия в зависимост от колегията, в която членуват – те заплащат различни по размер вноски за адвокатската колегия, в която членуват, ползват различни придобивки (социални и материални) отново според колегията, длъжни са да спазват различни актове на органите на съответната колегия, които колегите им от други колегии не са. Трудно при така очертаната картина може да се говори за единна българска адвокатура. По-скоро са налице множество адвокатури в противоречие с чл. 134 КРБ. Не е и оправдано съществуването на висши органи на адвокатурата. Вярно е, че в някои държави има такива – примерно в Руската Федерация, но там те са необходими поради федеративния характер на държавата и различните законодателства на субектите на Федерацията. За държава като Република България, в която законодателството е едно и държавата е унитарна, такава необходимост не съществува. Напълно достатъчно е съществуването на единна Българска адвокатска колегия (или „Българска адвокатска палата”, или „Камара на българските адвокати”, или друго някое подходящо наименование) за територията на цялата страна с местни бюра, които да имат чисто административно-технически функции, с единна органна структура, чиито органи да приемат актове, обвързващи всички адвокати, а условията за упражняване на адвокатската професия от последните да бъдат еднакви. Считам, че само така в Република България може да бъде изградена единна адвокатура и правата на адвокатите да бъдат действително равни.

  

             В заключение, смятам, че предлаганите изменения и допълнения в ЗАдв създават неоправдани ограничения пред лицата, упражняващи адвокатската професия, не решават наболели проблеми пред българската адвокатура и са вредни за нея, а с това и за обществото, чиито права адвокатите, чрез осъществяването на дейността си, са длъжни да бранят. Не просто считам, че този проект за ЗИД на ЗАдв не следва да бъде подкрепен. На мнение съм, че трябва да бъде изработен проект за нов ЗАдв, но само след широко обсъждане, както сред адвокатите, така и сред обществеността като цяло, в който да бъдат отстранени съществуващите слабости на сега действащия ЗАдв. Като отправна точка при изработването на нов ЗАдв може да бъде използван отмененият ЗАдв от 1991 г., тъй като в него част от разпоредбите, чието съществуване е неприемливо, не фигурират въобще. Същевременно някои полезни решения на сега действащия ЗАдв и на проекта за ЗИД на ЗАдв трябва да бъдат запазени (примерно електронните адвокатски карти). Но изработването на проект за нов ЗАдв е дейност, която е целенасочена и изисква координираните усилия на множество субекти, а след това и политическата воля този проект да бъде внесен в Народното събрание. Категорично тези усилия са оправдани, тъй като единствено силна и добре организирана адвокатура е в състояние да защитава ефективно правата на гражданите и на юридическите лица, както в отношенията им помежду им, така и в тези с органите на държавната власт. Една социална, демократична и правова държава се нуждае от адвокатура, която е гарант за самото съществуване на гражданското общество. Затова инициативата за изготвяне на проект за нов ЗАдв (включително и обсъжданията му) би било логично да дойде не само от адвокатите, но и от партия, която на дело е готова да защити основните конституционни принципи, на които почива българският правен ред.

Комментариев нет:

Отправить комментарий