ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НА НЕДОПУСТИМОСТТА И ОБЕЗСИЛВАНЕТО НА СЪДЕБНИТЕ РЕШЕНИЯ

 /публикувана в правния портал "Грамада" на 15.11.2017 г./


Въведение

В настоящата статия ще разгледам какво представлява недопустимостта на съдебното решение и кои са пороците, обуславящи извода за нейното наличие. Въпросът е не само теоретически, но и практически важен, тъй като в някои случаи е доста трудно да се прецени дали едно решение, а и самият съдебен процес, като резултат от който е постановено, е допустимо или не. Затова в последващите редове ще се опитам да обособя критерии, които да улеснят тази преценка. Структурата на изложението е следната: на първо място, ще разгледам най-общо въпроса за недопустимостта – какво е тя, кои са предпоставките за недопустимост на съдебното решение и на самия съдебен процес (разделени в две групи), приложимите срокове за обжалване на недопустимо решение и за кои случаи се отнасят; на второ място, ще се спра върху пълната и частичната недопустимост, тълкувайки чл. 270, ал. 3 ГПК във връзка и с вече развитите общи постановки в предходната точка; на трето място, ще обсъдя формулировката на чл. 249 ГПК, ще посоча защо според мен е неправилна и ще изложа схематично решението на този проблем, което няма да бъде развито в подробности, тъй като излиза извън обхвата на настоящото изследване; на четвърто място, ще завърша с кратко заключение. Надявам се, че тази статия ще бъде полезна на своите читатели без значение от юридическата (или неюридическата) им професия и сферата, в която реализират своите знания и умения. Подчертавам, че излагам своите виждания по поставените въпроси, като целта ми, както и в останалите ми разработки, е не да претендирам за абсолютна и безалтернативна правота на изводите, до които стигам, а да провокирам мисленето на читателите си и дискутирането на засегнатите теми.

Недопустимост на съдебното решение

2.1. Обща постановка на въпроса

На първо място, за да е налице недопустимост на съдебното решение, то очевидно задължителна предпоставка е наличието на съдебно решение. Това съдебно решение обаче трябва да не е влязло в законна сила и да подлежи на обжалване по реда на инстанционния контрол, защото в противен случай приложимост би намерило единствено производството по отмяна на влезли в сила съдебни решения (чл. 303 и сл. ГПК), в което въпросът за допустимостта изобщо не се поставя, а основанията за отмяна са изчерпателно изброени в чл. 303, ал. 1 ГПК, а когато се касае за неприсъствено решение – в чл. 240, ал. 1 ГПК. Съдебното решение следва да е постановено от първоинстанционен или въззивен съд и да подлежи на обжалване пред по-горна инстанция. Тъй като решенията на Върховния касационен съд не подлежат на обжалване, а също така не подлежат на такова и решенията на въззивните съдилища, за които са налице ограниченията, съдържащи се в чл. 280, ал. 2 ГПК, то тези решения изначално биват изключени от обхвата на проверката за недопустимост. Разбира се, това не означава, че те са допустими по същността си, тъй като могат да страдат от същите пороци, от които и решенията, които подлежат на обжалване, ала не съществува процесуален ред, по който да бъде установена тяхната недопустимост, поради което и ще влязат в законна сила, независимо от нея.
На второ място, от казаното в предходния параграф следва, че въпросът за недопустимостта на съдебното решение може да се повдигне от страната, която я твърди, в определен срок – този за обжалване. По отношение на първоинстанционното решение този срок е двуседмичен от връчването му на страната (чл. 259, ал. 1 ГПК), а по отношение на въззивното – едномесечен (чл. 283 ГПК). Този срок обаче е приложим спрямо всяка една от страните, ако желае да подаде въззивна или касационна жалба, но ГПК допуска и отклонение от този принцип, тъй като насрещната страна може да подаде насрещна въззивна жалба или насрещна касационна такава в срока за отговор на въззивната, респективно на касационната жалба. Иначе казано, по принцип сроковете са двуседмичен и съответно едномесечен при подаването на въззивна или касационна жалба, но когато се сбъдне условието да бъде подадена жалба от едната страна, то за другата възниква правото да повдигне въпроса за недопустимостта на обжалваното съдебно решение в срока за отговор (който е равен на срока за обжалване пред всяка от инстанциите). Този извод се обуславя от обстоятелството, че чл. 263, ал. 2 ГПК и чл. 287, ал. 2 ГПК, които уреждат съдържанието на насрещната въззивна и съответно на насрещната касационна жалба, препращат към уредбата на въззивната и касационната жалби без да съдържат ограничения относно пороците, които могат да бъдат посочени в тях, поради което и пороците, водещи до недопустимост на обжалваното съдебно решение, могат да бъдат релевирани с насрещните жалби. Тъй като обаче въззивният и касационният съд следят служебно за недопустимостта на обжалваното решение в обжалваната част, то дори да не бъде направено изрично оплакване, те ще се произнесат, т.е. не е необходимо специалното посочване на пороци, които да обуславят недопустимостта (чл. 269, чл. 293, ал. 4 и по аргумент на противното чл. 290, ал. 2 ГПК). Горепосочените срокове всъщност са от значение, когато решението е неправилно в една своя част, а е недопустимо в друга. По този начин служебната проверка, ако не бъдат посочени изрично основанията за обезсилване на решението, ще се ограничи само до частта, която се твърди, че е неправилна. Освен това тези срокове са от значение за такива пороци на съдебното решение, които обуславят неговата недопустимост, но и които се отнасят до предпоставките, които по-късно ще бъдат включени в групата на пороците, засягащи само съдебното решение като окончателен за съответното производство акт, а не и пороците, които са направили самия процес недопустим, т.е. тези, които са поначало свързани с недопустимостта на исковата молба. Ако самото производство е било недопустимо, тъй като е образувано по искова молба, която е недопустима, то тези срокове за обжалване запазват своето значение, но тъй като съдът е длъжен служебно да следи за допустимостта на исковата молба и за допустимостта на исковия процес, то възражението за недопустимост може да бъде повдигнато пред съда на това основание (недопустимост на иска) и по време на съдебното производство, а не само с жалбата или насрещната жалба. Разбира се, доста екзотична би била хипотезата, в която ще се разгледа недопустим иск без ответникът да посочи основанието за недопустимост в отговора на исковата молба, а съдът до края на първоинстанционното производство или дори на второинстанционното производство няма да забележи, че се води недопустим процес. Но ако все пак ответникът повдигне възражение за недопустим процес пред съда, то последният ще бъде длъжен да прекрати производството, пред която и инстанция да е висящо. Основанието за това прекратяване обаче е порок, свързан с иска, а не само със съдебното решение, тъй като, както вече посочих, вторият вид пороци могат да се релевират, ако са посочени изрично в жалбата или в насрещната такава, или за тях съдът проверява служебно в рамките на обжалваната част. Затова от значение за сроковете е къде се корени порокът, водещ до недопустимост – в исковата молба или само в съдебното решение.
На трето място, следва да бъдат обстойно изследвани предпоставките, които обуславят извода за недопустимост на съдебното решение. Тези предпоставки могат да бъдат разделени основно в две групи: първата включва пороци на исковата молба, които я правят недопустима, а заедно с това недопустим става и целият съдебен процес; втората група включва само пороци, които са настъпили след провеждането на един допустим съдебен процес и засягат единствено окончателния за производството пред съответната инстанция съдебен акт – решението. Двете групи предпоставки ще бъдат разгледани отделно.
Първата група предпоставки, както вече бе посочено, включват пороци на исковата молба, чието наличие води до недопустим исков процес. Вярно е, че съдът следи служебно за допустимостта на исковата молба, съгласно разпоредбата на чл. 130 ГПК, но това далеч не означава, че съдът не може да пропусне някое от основанията, на които молбата ще бъде недопустима. Недопустимостта на исковата молба влече и недопустимост на исковото производство, а тъй като съдът е длъжен служебно да следи за допустимостта, то той може във всяко положение на делото да прекрати производството с определение, когато установи, че то е недопустимо. Исковата молба ще бъде недопустима, когато за ищеца не съществува право на иск или такова право той има, но го упражнява не по надлежния за това начин. Ищецът няма да има право на иск например, когато между същите страни, на същото основание и за същото искане вече има влязло в сила съдебно решение или висящо производство пред същия или пред друг съд. Няма да е налице такова право и когато законът установява преклузивен срок за неговото упражняване. Всъщност, тъй като правото на иск е процесуално, а не материално право, то разлика между погасителна давност и преклузия няма. Ако едно лице не може да упражни правото си на иск поради изтичане на предвидена в закона давност, то за разлика от материалното право, правото на иск не преминава в естествено състояние, т.е. то не може да се реализира след изтичането на срока, дори със съгласието на насрещната страна по материалноправното отношение, тъй като процесуалното право се упражнява спрямо държавен орган. Освен това, когато става дума за упражняване на процесуално право, уредбата е императивна и държавният орган няма избор на действие – той е длъжен да откаже да разгледа иска по същество, тъй като с изтичането на срока за подаване на исковата молба, няма как да бъде надлежно сезиран, а без сезирането му не може да бъде поставено началото на исковия процес. Респективно, исков процес, образуван при ненадлежно сезиране на съда, би бил недопустим. Тук следва дебело да се подчертае, че погасяването или преклудирането на спорното материално право не е от значение за разглеждания въпрос. От значение е само преклудирането на процесуалното право на иск. Примери за такива преклузивни срокове са чл. 75, изр. 2 и чл. 76 от Закона за собствеността (ЗС),  чл. 62, ал. 1, чл. 66, ал. 2, чл. 67 от Семейния кодекс (СК), чл. 32, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и др. След като установи, че процесуалното право на иск съществува, съдът следва да провери дали то е надлежно упражнено. Тази проверка се осъществява в няколко насоки. Първо, следва да се установи дали ищецът има правен интерес, както да предяви иск за защита на свое материално право, така и за защитата на чуждо материално право, когато законът допуска това (чл. 26, ал. 2 ГПК). Липсата на правен интерес за разлика от изтичането на преклузивен срок, не прави правото на иск несъществуващо. То може и да съществува, но не за лицето, което го упражнява, т.е. това право е ненадлежно упражнено. Разбира се, може да се поддържа и другата гледна точка – че липсва това право в патримониума на ищеца, поради което не става дума за ненадлежно упражняване на правото на иск, а за липса на право на иск изобщо, макар и по отношение на конкретното лице, като изводът за недопустимост ще следва и в двата случая. Второ, следва да се извърши проверка дали искът е насочен срещу надлежен ответник, т.е. дали от изложеното в исковата молба може да се направи заключение, че лицето, което е визирано като ответник, наистина е страна по спорното материалноправно отношение. Това е от значение, тъй като при отрицателен отговор на така поставения въпрос, процесът би бил безсмислен, тъй като евентуално постановеното съдебно решение по материалноправния въпрос няма да бъде в състояние да обвърже лице, което не е страна по материалното правоотношение. Съгласно чл. 298, ал. 1 ГПК: „Решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание.” Ала основанието се корени именно в материалното правоотношение и ако последното не съществува, то и основание за произнасяне на съдебното решение не би съществувало, а следователно и ответникът няма как да бъде обвързан с това решение. Пример за ненадлежен ответник е акционер в търговско дружество, срещу когото се предявява иск относно търговска сделка, сключена между ищеца и дружеството, в чийто капитал участва с вноска акционерът (срещу която е получил акции). Също така би бил недопустим иск срещу родителя на едно пълнолетно лице за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, причинени от низходящия му. Недопустим би бил и искът срещу лице, което не съществува било защото никога не е съществувало (примерно търговско дружество, идентифицирано с ЕИК, който не съществува), било защото е прекратило съществуването си (смърт на физическо лице или прекратяване на юридическо лице). В случай че пасивно легитимираната страна е прекратила съществуването си, то искът следва да се предяви срещу нейните правоприемници (наследници, когато става дума за физическо лице). Правото на иск обслужва едно материално право, гарантирайки неговата защита, а всяко материално субективно право (като част от едно правоотношение) се характеризира със страните си (кредитор и длъжник), съдържанието си (да се даде, да се направи или да не се прави нещо) и юридическия факт, от който възниква (договор, непозволено увреждане, наследяване и т.н.). Следователно не може да се търси защита на това право срещу лице, което не е страна по материалното правоотношение или не носи отговорност, произтичаща от закона, т.е. когато между ищеца и сочения ответник не е възникнало материално правоотношение. Трето, недопустима ще е и исковата молба, с която се търси невъзможна защита. Това основание може да се разглежда и като частен случай на несъществуващото право на иск, тъй като законодателят не дава възможност да се постанови търсената защита, макар че съществува нуждаещо се от защита материално право, произтичащо от правоотношение между страните, които са и материално, и процесуално легитимирани. Тъй като съгласно чл. 6, ал. 2 ГПК: „Предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие се определят от страните”, съдът не може да постанови решение, с което предоставя защита, различна от търсената от ищеца. Съдът може да предостави частична защита на спорното право в обхвата на търсената от ищеца, може да отхвърли иска му, с което защитата бива предоставена на ответника, но би нарушил диспозитивното начало, ако предостави различна по вид защита, което отново би било основание за недопустимост на съдебното решение (което ще бъде разгледано в следващия параграф). Най-добрият пример за предявяване на такъв иск са исковете за установяване на факти с правно значение и конститутивните искове, за които ГПК изрично предвижда, че са допустими само ако и доколкото са предвидени в закон (чл. 124, ал. 3 и ал. 4, изр. 2 ГПК). Разбира се, въпросът може да се постави и като съществуването на право на иск в полза на ищеца, за да защити претендираното от него накърнено или застрашено материално право, ала не на този иск, който е предявен за разглеждане пред съда. Затова и тук в зависимост от възприетата гледна точка, може да се обоснове или изначална липса на право на иск, или ненадлежно упражняване на последното (като лично аз поддържам изначалната липса, макар че и в двата случая крайният извод е за недопустимост на иска). Четвърто, допустим е искът, който е предявен пред надлежния орган и е разгледан по надлежния процесуален ред. Само че при нарушение на подсъдността от ищеца, съдът на основание чл. 118, ал. 2 ГПК препраща делото на надлежния съд. Това е предвиден в ГПК служебно действащ механизъм, за да се предотврати постановяването на съдебно решение от ненадлежен орган. Разбира се, всеки акт може да бъде постановен само от съответния орган, който е изрично овластен от закона, а в гражданския процес това правомощие на органа се определя с понятието „компетентност”. За родовата компетентност съдът следи служебно – чл. 119, ал. 1 ГПК гласи: „Възражение за родова неподсъдност на делото може да се прави до приключване на производството във втората инстанция и може да се повдига и служебно от съда”; за местната подсъдност съдът не следи служебно освен когато предмет на делото е право върху недвижим имот – чл. 119, ал. 2 ГПК: „Възражението за неподсъдност на делото по местонахождение на недвижимия имот може да се прави от страната и да се повдига служебно от съда до приключване на съдебното дирене в първата инстанция.” А съгласно разпоредбата на чл. 119, ал. 3 ГПК: „Във всички други случаи извън тези по ал. 1 и 2 възражение за неподсъдност на делото може да се прави само от ответника и най-късно в срока за отговор на исковата молба.” От тези разпоредби може да се направят следните изводи: само нарушаването на родовата подсъдност и на местната по местонахождението на имота могат да доведат до недопустимо съдебно решение, а нарушаването на всички други видове местна подсъдност – не; ако ответникът не възрази в отговора си за местна неподсъдност (с изключение на тази по местонахождението на недвижимия имот), то местната подсъдност се стабилизира. Не всяко нарушение на родовата подсъдност обаче влече недопустимост и на решението. Чл. 270, ал. 4 ГПК гласи: „Решението на окръжния съд не може да бъде обезсилено само поради това, че искът е бил подсъден на районния съд.” Изглежда законодателят е възприел максимата „който може по-голямото, по-тежкото, нему е позволено и по-малкото, по-лекото”, тъй като и окръжният съд е инстанция по същество, каквато е районният, но в първото съдилище работят съдии с по-дълъг юридически опит, а и на този съд се възлагат дела с по-висок материален интерес именно защото се предполага, че неговите съдебни актове са по-надеждни от тези на първоинстанционните съдилища (отново заради по-високите изисквания към съдиите, участващи в съставите на окръжните съдилища). Тук няма да обсъждам дали едно такова предположение е логически издържано или не, както и дали изобщо има някакъв смисъл в разделението на първоинстанционните дела въз основа на чисто формален критерий като цената на иска, който по никакъв начин не свидетелства за фактическата и правната сложност на конкретното дело. Важното е да се отбележи, че исковата молба, с която се търси защита и съдействие от ненадлежен съд, когато е подадена до районния, а делото е подсъдно на окръжния съд, ще бъде недопустима, но за разлика от останалите основания за недопустимост, при откриването на този порок районният съд няма да върне исковата молба, а ще препрати делото на окръжния съд. Така ще се процедира и по време на производството пред първата инстанция. Ако обаче районният съд като първа инстанция постанови решение, когато родово компетентен е бил окръжният съд, то последният като втора инстанция, ще обяви решението на първоинстанционния съд за недопустимо и ще го обезсили, след което служебно ще препрати делото на компетентния съд – чл. 270, ал. 3, изр. 2 ГПК (ако компетентен е същият окръжен съд, то делото ще се разпредели на друг състав, който ще го гледа вече еднолично като първоинстанционен). Ако пък недопустимостта на основание родова неподсъдност бъде открита чак във въззивната инстанция, то тя ще прекрати образуваното пред нея дело с определение (ако не е посочено това основание за недопустимост в жалбата или в насрещната такава – т.е. ако това не е предметът на въззивната проверка) и ще препрати делото на родово компетентния съд. Може да се постави въпросът дали посочването на ненадлежен съд не е нередовност на исковата молба. Отговорът на този въпрос е отрицателен. Наистина чл. 127, ал. 1, т. 1 ГПК съдържа изискване за посочване на съда, но указания ще се дадат на ищеца само ако изобщо не е посочил съд. Ако го е посочил, то този реквизит формално ще е налице, поради което няма да му бъдат дадени указания по чл. 129, ал. 2 ГПК. Нередовностите на исковата молба са формални недостатъци – липса на определени в чл. 127, ал. 1 ГПК реквизити и на приложенията по чл. 128 ГПК, но нередовността не засяга съдържанието на реквизитите, а само наличието им. Дали е посочен съд е въпрос на редовност на исковата молба, а дали е посочен надлежният съд е въпрос на допустимост на иска. Искът обаче следва не само да бъде предявен пред надлежния орган, но и да бъде разгледан по надлежния процесуален ред. Процесуалният ред зависи от вида на иска и неговата цена. В ГПК са предвидени някои особени производства (Част трета, глави двадесет и пета до тридесет и трета от ГПК), които се характеризират със специални правила в сравнение с уредбата на общия исков процес. Тези специални правила не са установени произволно, а имат за цел да предоставят най-пълна защита на спорното материално право, т.е. те са съобразени с неговия характер. Затова, когато спорното материално право е от определен вид, тяхното прилагане е задължително. Именно тази обвързаност на процесуалния ред с адекватната защита на материалното право води до недопустимост на производството, което не е съобразено с изискванията за прилагане на специалните съдопроизводствени правила. Така макар че чл. 270, ал. 4 ГПК забранява да се обезсили съдебно решение на окръжния съд само поради това, че искът е бил подсъден на районния съд, то ако не е бил спазен приложимият ред за гледане на делото, основанието за обезсилване ще бъде налице. Това е така, понеже родовата неподсъдност няма да е единственото основание за недопустимост (а в чл. 270, ал. 4 ГПК изрично се изисква „само” това да е основанието), а също така и защото при наличието на предпоставките за прилагане на правилата за особеното производство, приложението му е задължително. Правото на иск се упражнява пред надлежния съд, а искът се разглежда по предвидения за него, с оглед спецификите на предмета му, ред. Този въпрос е тясно свързан с надлежното упражняване на правото на иск, доколкото разглеждането на иска е част от упражняването му. Тук следва да направя едно разграничение. Ако делото се гледа при прилагане на правилния съдопроизводствен ред, но се допусне едно или друго процесуално нарушение, то крайният съдебен акт ще бъде неправилен и ще подлежи на отмяна поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Когато обаче е следван изцяло неприложим съдопроизводствен ред, то тогава вече не става дума за процесуално нарушение, а за различно производство. Всяко особено производство има определена правна логика, на която почива, и, както вече посочих, цели предоставянето на най-адекватна защита на спорното материално право. Тъй като с упражняването на правото на иск се търси именно адекватна защита на накърненото или застрашено субективно материално право, то неприлагането на съответния съдопроизводствен ред би лишило от смисъл или поне значително би накърнило правото на иск. Това обуславя издигането на следването на приложимия съдопроизводствен ред за разглеждане на иска до въпрос за допустимост на производството, а не само до процесуално нарушение. Пример, с който съм се сблъсквал лично, е неправилното разглеждане на търговски спор с цена на иска над 25000 лв. от районен съд по реда на общия исков процес, както и обратното – разглеждането по реда, предвиден в глава тридесет и втора, на търговски спор с цена на иска под 25000 лв. от окръжен съд като първа инстанция (отделен е въпросът дали изобщо спорът беше търговски, което е по-скоро съмнително). И в двата случая производствата са недопустими и постановените по тях съдебни актове подлежат на обезсилване. Не е правилно да се твърди, че производството по търговски спорове гарантирало по-добре интересите и на двете страни, поради което нямало основание да се обезсили решението. Това не е вярно, тъй като уредбата на процесуалния ред, по който се гледа едно дело, е императивна и винаги зависи от наличието на определени предпоставки. Законодателят не е предвидил изключение като вече посоченото в чл. 270, ал. 4 ГПК, т.е. да не може да се обезсили съдебно решение, ако е следван процесуалният ред на особеното производство само защото приложимо е било производството по общия исков процес. Такава разпоредба в ГПК не се съдържа. Освен това и „по-добрата защита” не е налице. В горния пример срокът за отговор в производството по глава тридесет и втора е двуседмичен (чл. 367, ал. 1 ГПК), а в общия исков процес е по-дълъг – едномесечен (чл. 131, ал. 1 ГПК). Освен това съгласно чл. 376, ал. 1 ГПК съдът може да реши да разгледа делото в закрито заседание, т.е. без призоваване на страните, което в общия исков процес не може да направи. Затова смятам, че защитата на спорното материално право в общия исков процес и предоставената в особените производства не се делят на по-добри и по-лоши, а на приложими и неприложими, тъй като са различни (поради което и трудно сравними) и целта им е адекватна защита на съответното спорно материално право. В светлината на горния пример считам, че възприетото в чл. 369, ал. 1 ГПК решение е неправилно. Разпоредбата на чл. 369, ал. 1 ГПК гласи: „Възражението, че спорът не подлежи на разглеждане по реда на тази глава, може да се направи само от ответника най-късно с отговора на исковата молба или да се повдигне служебно от съда в същия срок.” Считам, че този срок трябва да бъде по-дълъг, тъй като са касае за недопустимост на производството, като се предвиди възражението да може да се направи от ответника или да се повдигне служебно от съда до приключването на производството в първата инстанция (или пред въззивния съд, тъй като пред него също ще бъде поставен въпросът дали делото ще се гледа по общия ред или по реда на глава тридесет и втора – вж. чл. 378 ГПК). Като обобщение на изписаното за първата група предпоставки за недопустимост на съдебното решение, които се дължат на недопустимост на исковата молба или на съдебното производство, може да се каже следното: недопустимо ще е съдебното решение, постановено при ненадлежно сезиране поради липсата на право на иск или ненадлежното упражняване на такова, когато ищецът не е имал активна процесуална легитимация, искът е бил предявен срещу ненадлежен ответник, предявен е несъществуващ с оглед спорното материално право иск, предявен е иск пред ненадлежен съд (нарушена родова компетентност) или производството пред съда е протекло по неприложим съдопроизводствен ред.
Втората група предпоставки за недопустимост на съдебното решение са онези, които за първи път се проявяват в този окончателен за съдебното производство пред съответната инстанция акт. Най-разпространеният порок е произнасянето от страна на съда по непредявен иск, с което се нарушава диспозитивното начало. Такова решение ще подлежи на обезсилване, тъй като не е постановено по предмета на спора, а следователно и нямам как да реши последния, т.е. по същество такова решение не предоставя търсената защита на правоимащото лице. По този начин е компрометирано упражняването на правото на иск, тъй като с него не може да бъде постигнат целеният резултат. Разрешението в този случай, когато недопустимостта бъде установена от въззивния или от касационния съд е установено в чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК: „Ако е разгледан непредявен иск, решението се обезсилва и делото се връща на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.”Възниква обаче въпросът: кога ще е налице произнасяне по непредявен иск? Първо, такова няма да е налице, когато съдът е формирал волята си да се произнесе по предявения иск, но в диспозитива е отразил нещо друго, тъй като в този случай ще сме изправени пред очевидна фактическа грешка, която подлежи на отстраняване по реда на чл. 247 ГПК. Второ, няма да е налице произнасяне по непредявен иск и когато съдът се е произнесъл с решението си само по част от иска, тъй като в този случай ще сме изправени пред непълнота на съдебното решение, т.е. съдът ще е формирал вътрешното си убеждение по част от иска, а по другата изобщо няма да е формирал такова. В този случай съдебното решение подлежи на допълване по реда на чл. 250 ГПК. Видно от горните две разсъждения, когато съдът е формирал вътрешно убеждение по част или от по целия иск, или изобщо не е формирал вътрешно убеждение, което да обективира, не е налице произнасяне по непредявен иск. Такова може да има само когато съдът е формирал вътрешно убеждение и го е обективирал в решението си по спор, с който изобщо не е бил сезиран, т.е. несъществуващ спор. Примерно ищецът твърди, че ответникът му дължи 100 лв. по договор за продажба на портокали, както и че е предал портокали поне от средно качество на ответника за тази стойност. Ответникът възразява, че не дължи 100 лв., тъй като половината портокали били развалени. Съдът в решението си постановява ответникът да върне недвижим имот, собственост на ищеца, и да му върне гражданските плодове от деня на подаването на исковата молба до окончателното връщане на имота. Друг пример би бил предявен иск за установяване на границите по чл. 109а ЗС и произнасяне на съда с осъдителен диспозитив на основание иск с правна квалификация чл. 108 ЗС. Примерите могат да се множат до безкрай. Може да се направи следното обобщение – искът се характеризира със своите страни, предмет, основание и обхват на търсената защита. Когато съдът излезе от рамките, определени от тези характеристики и формира воля извън тях, която да обективира в решението си, последното е недопустимо и подлежи на обезсилване от по-горната инстанция. Тъй като понякога е много трудно да се установи дали става дума за очевидна фактическа грешка или за недопустимост на решението, най-добрият ориентир са мотивите към решението, благодарение на които може да се проследи мисловният път, който е следвал съдът, за да стигне до изводите, обективирани в диспозитива. Ще дам няколко примера. Иск с правно основание чл. 108 ЗС (ревандикационен иск) е предявен от лицето А срещу лицето Б. В хода на производството като свидетел се явява лицето В, което свидетелства, че е държало имота, собственост на А, за лицето Б, което го владее за себе си, като вече самият Б осъществява фактическата власт. В мотивите си съдът обсъжда фактическата власт на свидетеля В, пренебрегва липсата на намерение за своене на вещта от негова страна, установява такова намерение и осъжда именно В да предаде фактическата власт, която вече не осъществява от месеци, както и да заплати на А наемната цена за ползване на имота от предявяването на иска до връщането на фактическата власт (наемът е бил плащан от В на Б през времетраене на фактическата власт на първия за втория, т.е. като държател). В този случай съдът е формирал воля, ала е подменил едната страна по материалното правоотношение, с което е опорочил и правото на защита (тъй като, разбира се, Б може да продължи да осъществява фактическата власт върху имота на А, защото не е обвързан от силата на пресъдено нещо и изпълнителната сила на съдебното решение). Също така може да е налице подмяна на предмета на иска. Това е случаят, когато ищецът иска едно, а съдът присъжда друго. Примерно ищецът иска парично обезщетение за неизпълнен договор за комбинирана услуга – транспорт плюс настаняване, която е трябвало да бъде извършена от ответника през лятото (когато ищецът е бил в законоустановен платен годишен отпуск, а е искал и да отпразнува 50-годишния си юбилей на някое екзотично и топло място) на остров Бали. Основателно посочва, че това е фикс сделка и няма интерес от закъсняло изпълнение плюс обезщетение. Ответникът твърди, че исканото обезщетение е прекомерно, моли за намаляването му. Съдът обаче преценява, че ищецът може да си почива добре навсякъде и постановява решение, с което осъжда ответника да предостави на ищеца равностойна комбинирана услуга – транспорт плюс настаняване без да посочва нито дестинацията, нито по кое време на годината. Ищецът е искал парично обезщетение, ответникът е оспорил размера му, а съдът е присъдил екскурзия. Подмяната на правното основание също е основание за обезсилване на съдебното решение като недопустимо, но само когато с него е подменено и фактическото основание, на което почива искът. Правната квалификация е задължение на съда и той не е обвързан с даваната от страните по делото такава (чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК), но е обвързан от сочените от тях обстоятелства, за да я определи. Така ако между страните се спори относно изпълнението или неизпълнението на договор, а съдът реши, че обезщетение се дължи на основание чл. 45 ЗЗД, тъй като е налице непозволено увреждане и изцяло или поне отчасти пренебрегне въпроса за договорната отговорност, налице ще е подмяна на основанието. Произнасяне по непредявен иск ще бъде налице и когато съдът се произнесе извън обхвата на търсената защита, т.е. без оглед на вида на иска. Съществуват три вида искове: установителен, осъдителен и конститутивен. Уважаването на всеки от тях поражда различни правни последици, които съответстват най-пълно на целената с упражняването им защита на спорното материално право. Решението, с което се уважава установителният иск, се ползва със силата на пресъдено нещо, това, което уважава осъдителния иск, добавя към силата на пресъдено нещо и изпълнителна сила, а уважаващото конститутивния иск решение освен силата на пресъдено нещо поражда и конститутивно действие. Ищецът определя вида на иска си, който се извежда от твърденията и петитума, съдържащи се в исковата му молба. В тези рамки е ограничен да се произнесе съдът. Ако ищецът предяви конститутивен иск, то той иска от съда да установи съществуването на едно притезателно право и да постанови настъпването на правната промяна. Когато съдът се произнесе с осъдителен диспозитив, налице ще бъде недопустимо решение. Впрочем когато е предявен осъдителен или конститутивен иск и съдът установи наличието на спорното право в патримониума на ищеца, но не се произнесе с осъдителен или конститутивен диспозитив, а само с установителен, то налице ще е непълнота на съдебното решение, която следва да се допълни по реда на чл. 250 ГПК, а не недопустимост. Обаче ако е предявен установителен иск и съдът се произнесе с осъдителен или конститутивен диспозитив, то решението ще бъде недопустимо. Както и когато предявеният иск е осъдителен, а произнасянето е с конститутивен диспозитив и обратното. Друг вид недопустимост на съдебното решение, попадащ отново в тази втора група, се отнася до нарушаването на диспозитивното начало чрез несъобразяване с отношението между предявените искове, посочено от ищеца. Съгласно разпоредбата на чл. 210, ал. 1 ГПК: „Ищецът може да предяви с една искова молба срещу същия ответник няколко иска, ако те са подсъдни на същия съд и подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство.” Предявените искове могат да бъдат помежду си в три вида отношения: на кумулативност, на алтернативност и на евентуалност. Съотношението между тях се определя от ищеца и е израз на неговата свободна преценка за начина, по който желае (и има право, разбира се) да защити спорното си право. При кумулативно съединените искове, ищецът иска от съда да се произнесе по всеки един от исковете. Това е и причината да се събира държавна такса по всеки от исковете, съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК. При алтернативно или евентуално съединените искове срещу едно лице крайният резултат може да бъде уважаването само на един от исковете, поради което и съгласно чл. 72, ал. 2 ГПК се събира една държавна такса. Ако пък алтернативно или евентуално съединените искове са срещу различни лица, то се събира държавна такса по исковете срещу всяко лице, защото съдът ще дължи произнасяне по повече от един иск (зависи от броя на лицата) – чл. 72, ал. 3 ГПК. Когато са предявени няколко иска при условията на кумулативност и съдът не се произнесе по някой от исковете, като не го е обсъдил в мотивите си или макар да го е обсъдил, да не е отразил резултата в диспозитива, то решението му ще бъде непълно, а не недопустимо, и ще подлежи на допълване по реда на чл. 250 ГПК. Обаче ако в мотивите си съдът е приел, че ще отхвърли един от исковете, защото е уважил друг (алтернативност) или че няма да разгледа един иск, защото е уважил друг (евентуалност), то тези заключения на съда в мотивите обуславят недопустимост на решението, защото съдът е изградил вътрешно убеждение, че не дължи произнасяне по останалите кумулативно съединени искове. Т.е. вътрешно убеждение е налице, има формирано решение, за разлика от хипотезата, в която решението би подлежало на допълване, ала това решение противоречи на връзката между исковете, която е установена от ищеца. При алтернативните искове ищецът иска от съда да уважи неговата претенция без значение на какво правно основание, като предявява няколко такива, почиващи на различни фактически обстоятелства. При евентуално обективно съединените искове  един от исковете се явява главен по отношение на друг, като разглеждането на евентуалния се обуславя от изхода на делото по главния иск. Ищецът може да получи защита по втория (съединения) иск само ако не може да получи защита по първия. Христоматийният пример в случая е установителният иск за право на собственост, в който ищецът твърди, че е придобил правото на собственост върху недвижимия имот въз основа на правна сделка (първи правопораждащ юридически факт), но ако съдът не приеме, че това основание е настъпило, то имотът е придобит с непрекъснато давностно владение в продължение на десет години (втори правопораждащ юридически факт). Друг пример е искът за унищожаване на брак, обективно съединен при условията на евентуалност с иск за развод. Недопустимо би било и в двата случая (и на алтернативно, и на евентуално съединяване) решението, в което съдът е уважил всички алтернативни или всички съединени при условията на евентуалност искове (при условията на евентуалност могат да се съединят и повече от два иска като отхвърлянето на всеки предходен обуславя разглеждането на всеки следващ). Ако пък съдът е отхвърлил един от исковете без изобщо да се произнесе по останалите, но и без да е формирал воля по тях, то решението, както и при кумулативно обективно съединените искове, подлежи на допълване по чл. 250 ГПК. Възниква въпросът, ако от мотивите на съда може да се направи заключение, че е счел исковете за алтернативно съединени, когато са били евентуално съединени или обратното, но е уважил един от исковете, то какво е съдебното решение? Съдебното решение в този случай е допустимо, а също така и не се нуждае от допълване. При тези два вида съединяване ищецът желае да получи търсената защита без значение на кое от сочените правни основания и след като я е получил и имайки предвид, че обвързваща сила между страните има диспозитивът, а не мотивите на съдебното решение, то интересът на ищеца от воденето на съдебния процес е бил удовлетворен напълно. Поради тази причина, ако ищецът подаде жалба срещу решението само защото в мотивите си съдът погрешно е разгледал връзката между обективно съединените искове (приемайки алтернативното съединяване за евентуално или обратното), но уважавайки иска на някое от сочените основания, жалбата ще бъде върната като процесуално недопустима поради липсата на правен интерес. А правният интерес не е нищо друго освен възможността с упражняването на правото на иск да се получи защита на едно право, за което се твърди че е накърнено или застрашено. Ако с упражняването на правото на иск, соченото право не може да получи търсената защита, то за ищеца ще липсва правен интерес. Правото на жалба е сходно с правото на иск. Ако чрез неговото упражняване жалбоподателят не може да постигне желания резултат (става дума изобщо дали е предвидена абстрактната възможност да го постигне), то правен интерес няма да е налице. Затова, когато искът на ищеца е уважен напълно, то той няма как с обжалването да постигне по-добър резултат, особено като се има предвид, че твърдяното от него право е получило търсената защита в пълен обем, поради което безпредметно би било разглеждането на такава жалба и тя ще се явява процесуално недопустима.
В предходните няколко параграфа на настоящата точка от изложението бяха разгледани основанията за недопустимост на съдебното решение, разделени в две групи: постановени при недопустим процес (когато правото на иск не съществува или не е надлежно упражнено) и постановени по допустим процес, но възникнали за първи път в окончателния за съответната инстанция акт – съдебното решение. След разглеждането на въпроса за недопустимостта, в следващата точка ще се спра на частичната и пълната недопустимост на съдебното решение.
 
2.2. Частична и пълна недопустимост на съдебното решение

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по допустимостта на решение в обжалваната му част. Това означава, че по отношение на необжалваната произнасяне няма да има, а също така и че може само част от решението да бъде обявено за недопустимо. Обаче възниква въпросът как се определя частта на обжалваното решение, по която се дължи произнасяне относно неговата допустимост. На пръв поглед, отговорът изглежда ясен, но на практика се срещат някои усложнения. Ако жалбоподателят обжалва размера на присъденото вземане, но не и дължимостта му, то съдът върху цялото решение ли ще направи преценката си за допустимост? А ако се обжалва само съществуването или размера на акцесорното вземане, може ли то да бъде разгледано отделно от главното вземане и в коя част на съдебното решение ще се произнесе съдът по допустимостта му? Или пък искът е за солидарно осъждане, а съдът е осъдил ответниците разделно. Проблемът със съдебните решения, чийто диспозитив съдържа повече от едно произнасяне, е, че често последните са във връзка едно с друго (примерно за главно и за акцесорно вземане) и обжалването на едното по необходимост изисква проверка и на някое друго. При предявяване на насрещна жалба съдът ще провери и частта, обжалвана с последната относно нейната допустимост, заедно с обжалваната с първоначалната жалба част. Струва ми се, че правилното тълкуване на чл. 269 ГПК би било, че въззивният съд проверява допустимостта на решението в рамките на проверката, която извършва по посоченото от страната в жалбата (и в насрещната такава, ако е подадена). Т.е. страната може да твърди неправилност на една част, но ако тази част по необходимост налага проверка за правилността на друга част, то според мен съдът трябва да провери и тази друга част относно нейната допустимост. Това е така, защото обуславящата част може да е правилна, но недопустима, поради което и следващата от нея обжалвана част също ще бъде недопустима дори сама по себе си да не е такава. Същото се отнася и до обжалване на главната част, в който случай съдът по необходимост трябва да се произнесе по акцесорната част от иска. Примерно по иск с правна квалификация чл. 108 ЗС (ревандикационен) за връщане на земеделски имот – нива, от страна на недобросъвестен владелец, упражнявал фактическата власт в продължение на три стопански години, кумулативно съединен с иск за обезщетение в размер на наема по средни пазарни цени за всяка от тези години. Ако страната обжалва решението в частта му относно главния иск по чл. 108 ЗС, съдът по необходимост ще се произнесе и по акцесорния иск, при това ще разгледа и въпроса за неговата допустимост. Всъщност този пример трябва да се разшири с предявяването на още някой иск, предявен при условията на обективно кумулативно съединяване, защото иначе ще се обжалва на практика цялото решение. С оглед на направеното разграничение в предходната точка от изложението на двете групи пороци, които обуславят недопустимостта, то в чл. 269 ГПК законодателят е имал предвид втората група – пороци, възникнали за първи път в окончателния за съответната (в случая първата) инстанция акт – решението. Ако недопустимостта на решението се дължи на ненадлежно упражняване на правото на иск или на недопустим съдебен процес, то не смятам, че съдът е ограничен от обхвата на обжалването. Това е така, защото съдът е длъжен служебно да следи за допустимостта на процеса без значение пред коя инстанция делото е висящо. Съдебният процес, чието начало е поставено със сезирането на съда с исковата молба, е един, а инстанционните проверки са само механизми, които служат като гаранция, че окончателният съдебен акт, с който ще приключи целият процес (а не само производството пред определена инстанция), ще бъде справедлив и законосъобразен. Затова от надлежното упражняване на правото на иск зависи допустимостта на целия процес, а не само на производството пред първата инстанция. Освен това съгласно чл. 101, ал. 1 ГПК съдът следи служебно за надлежното извършване на процесуалните действия (това се отнася до всяка една инстанция, тъй като разпоредбата е в Глава единадесета на Част първа, озаглавена „Общи правила”), каквото действие е и предявяването на иска, а съгласно чл. 130 ГПК: „Когато при проверка на исковата молба съдът констатира, че предявеният иск е недопустим, той връща исковата молба”. В предходната точка от изложението вече посочих защо смятам, че всяка една инстанция следва да може да прекрати делото, когато установи, че процесът е недопустим, когато делото е висящо пред нея. Чл. 269 ГПК обаче говори за решение и за част от него, поради което законодателят е имал предвид само основанията, които произтичат от самото съдебно решение и за първи път са настъпили с неговото постановяване. Затова считам, че тълкуването на чл. 269 ГПК би следвало да бъде, че съдът се произнася служебно по допустимостта на решението – в рамките на проверката, която извършва по посоченото от страната в жалбата, както и върху допустимостта на цялото решение по въпроса дали не е постановено в резултат на недопустим процес.
 

Спорният случаи на обезсилване на съдебното решение по чл. 249 ГПК

Съгласно разпоредбата на чл. 249 ГПК: „Съдът обезсилва постановеното от него решение, ако преди влизането му в сила страните заявят, че са се спогодили и молят да се прекрати делото.” Тази разпоредба буди недоумение поради няколко причини, които налагат извода за неправилност на законодателното решение, съдържащо се в нея. На първо място, тя противоречи на чл. 246 ГПК, съгласно който след като обяви решението по делото, съдът не може сам да го отмени или измени. По същество се получава следното – съдът е постановил решение, обявил го е, а страните след това постигат споразумение или най-малкото го свеждат до знанието на съда. Това споразумение се явява един последващ юридически факт, който е извън производството пред първоинстанционния съд. Този факт няма отношение към съдебното решение. Макар че законодателят е използвал понятието „обезсилва” (чл. 249 ГПК) наместо „отменя” (чл. 246 ГПК) по същество се стига до същия резултат – съдът с едностранен акт препятства влизането в сила на собственото си решение и го лишава от възможността да породи правни последици. Промяната в термина не променя нито характера на действието, нито правните му последици. На второ място, основанието за обезсилване е недопустимостта на съдебното решение или на производството пред съответната инстанция. В случая, визиран в чл. 249 ГПК, производството пред първата инстанция няма данни да е било опорочено така, че да е било недопустимо, нито пък самото решение може да бъде определено като такова. Иначе казано, в този случай решението може да е валидно, допустимо и правилно, поради което и няма да има основание за обявяването на нищожността му, за обезсилването или отмяната му от по-горната инстанция, ако бъде обжалвано. Крайно съмнително е в този случай съдът да може да го обезсили поради настъпването на юридически факт, който няма отношение към допустимостта на самото решение, която се преценява към момента на неговото постановяване, а не на настъпването на последващи обстоятелства. Затова няма как да се „обезсили” едно допустимо решение. На трето място, обезсилването е форма на контрол върху законосъобразното постановяване на съдебното решение, която се осъществява от по-горната инстанция. Това е разбираемо, тъй като не може на същия съд да се предостави контролно правомощие във връзка със собствените му актове. По допустимостта на първоинстанционното решение се произнася именно въззивният съд – чл. 269 ГПК. Изрично е предвидено, че обезсилването е от компетентността на въззивния съд по отношение на решенията на първоинстанционния и на касационния по отношение на решенията на втората инстанция (чл. 270, ал. 3 и чл. 293, ал. 4 ГПК). В този смисъл обезсилването е инстанционна форма на контрол. Поради горните съображения предвидената в чл. 249 ГПК възможност съдът да обезсили собственото си решение е неправилна и противоречи на общата законодателна логика на ГПК и в частност на чл. 246, 269, 270, ал. 3 и чл. 293, ал. 4 ГПК. Поставя се въпросът дали следва в такъв случай страните да бъдат обвързани от решението на съда след като са се спогодили, макар и след постановяването на това решение, и не е ли по-добре да се зачете волята им, тъй като постигнатото по съгласие между тях споразумение би било по-трайно от наложеното им от държавния орган разрешение на техния спор. Законодателят е преценил правилно, че трябва да се даде предимство на волята на страните за уреждането на техния спор по взаимно съгласие, но неправилно е определил кое е приложимото правно средство за постигане на този резултат в конкретния случай. Категорично непораждането на правни последици на постановеното съдебно решение не може да се постигне с обезсилването му от съда, който го е постановил поради изложените по-горе съображения. Не може да се постигне и чрез обжалване на съдебното решение, защото то ще бъде валидно, допустимо и правилно и няма да се налице основания за обявяване на нищожността му, за обезсилването или за отмяната му от по-горната инстанция. Всъщност чл. 249 ГПК се явява един неудачен опит за запълване на празнота в българското гражданско процесуално право. Неудачен е, тъй като се използва институт с определено съдържание (обезсилването) в смисъл, различен от приетия в останалата част от ГПК, а да се влага различно съдържание в един и същи институт в рамките на един и същи нормативен акт е в отявлено противоречие с чл. 37, ал. 1 от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове. Терминът „обезсилване” има утвърдено правно значение и е неправилно да се предвиждат отклонения от него само за да се задоволи конкретна нужда от институт, който не съществува в българския граждански процес. А това е институтът на непораждане на правни последици на съдебен акт, между чието постановяване и влизане в сила е настъпил юридически факт, който да препятства влизането му в сила. Всъщност нуждата от такъв институт възниква именно поради принципната забрана съдът да отмени собственото си решение. Впрочем този липсващ институт може да бъде успешно приложен и към решенията, постановени в резултат на привиден процес, когато лицето, което желае да не се породят по отношение на него правните последици не е кредитор, който да може да предяви иск по чл. 135 ЗЗД. Поради ограничения обем на настоящата статия, както и поради фокуса ѝ върху недопустимостта и обезсилването, няма да разсъждавам в детайли какъв е липсващият институт, как да бъде наречен, какво да включва в съдържанието си, каква да бъде точната му формулировка и къде в ГПК да бъде систематичното му място. Това изследване ще бъде предмет на евентуална последваща статия. Тук само ще очертая трите възможни решения на посочения проблем с чл. 249 ГПК. Първо, може в него да се предвиди изключение от правилото, че съдът не може да отмени собственото си решение, когато става дума за спогодба, постигната след постановяването на решението, но преди влизането му в сила. Това разрешение обаче пак би било неправилно, тъй като подобно на обезсилването, отмяната също е форма на инстанционен контрол, а и самото решение ще бъде правилно и няма да подлежи на отмяна. Второ, може да се помисли за въвеждането на нов институт за конкретния случай, както вече стана дума, който ще се явява форма на извънинстанционен контрол, подобно на отмяната на влезли в сила съдебни решения, но осъществяван от инстанцията, постановила съответното решение. Всъщност тук не става дума за контрол, а за ревизиращи правомощия. Считам, че подходящото название на един такъв евентуален институт би следвало да бъде „оттегляне” по примера на административното право. Трето, този институт може да обхване и други хипотези освен вече разглежданата на представено пред съда споразумение. Вярно е, че в заглавията на чл. 246 и чл. 253 ГПК се съдържа терминът „оттегляемост”, но той може да бъде заменен с друг, примерно „изменяемост”, „отменимост”, доколкото съответните разпоредби говорят не за оттегляне, а за отмяна или изменение. Оттеглянето се използва за пълномощните, за исковите молби и като цяло за актовете на страните, а не и за действията на съда. Но независимо от субекта, съдържанието е много сходно – последващо волеизявление, с което се прекратява възможността предишно такова да поражда правни последици. Институтът на оттеглянето на съдебните решения, ако му се придаде достатъчно широко съдържание, може да реши множество проблеми, включително и с решения, постановени при привиден процес. Уредбата му може да вземе за пример тази на отмяната на влезли в сила съдебни решения. Въпросите, свързани с такова едно изменение в ГПК обаче са твърде много и не могат (а и не следва) да бъдат разгледани в настоящата статия.


Заключение

В настоящата статия разгледах някои въпроси на недопустимостта на съдебното решение и на съдебния процес, като съм се постарал да направя изложението във възможно най-голяма степен практически приложимо. Загатнах и за необходимостта, както аз я виждам, от разработването на института на оттеглянето на съдебните решения, който към настоящия момент не съществува в българския граждански процес, а и в правната литература категорично се подчертава, че веднъж постановеното съдебно решение не може да се оттегли от съда, който го е постановил. Считам, че това положение трябва да се промени, като бъде съобразено с някои конкретни хипотези (основания), които да бъдат формулирани подобно на съдържащите се в чл. 303, ал. 1 ГПК, обосноваващи отмяната на влезли в сила съдебни решения. Но въпросът за оттеглянето на съдебните решения е сложен и излиза извън обхвата на настоящото изследване, поради което и не е разгледан подробно. Това е въпрос преди всичко на провеждане на ново разбиране в гражданския процес, което ще изисква и нова нормативна уредба, т.е. това би било предложение de lege ferenda. Този проблем ще бъде разгледан в евентуална последваща статия. Ще се радвам да се запозная с всяка градивна критика по отношение на написаното от мен в предходните редове.

Комментариев нет:

Отправить комментарий